Главната битка на очакваното с огромен интерес издание на боевете с голи ръце – BKFC, което ще се проведе на 22 март в „Арена София“, е между Тони Маркулев и Калоян Колев. Боецът, роден в Цариброд, или Димитровград (Сърбия) е много интересна личност. Той има две висши образования, пътувал е и се е бил из целия свят. Побеждавал е един от най-популярните бойци у нас - Георги Валентинов. Маркулев бе гост в студиото на „МачКаст“, където разказа впечатляващи истории. Грандиозното шоу ще бъде излъчено по DIEMA SPORT 2 и новия специализиран канал Fight Klub.
- Тони, кажи ни на колко процента си готов за битката, която ти предстои?
- Бих казал, че съм напълно готов. Остава да изчистим малки детайли. Трябва да наблегна малко на кондиционната част, но това винаги се прави в последния етап от подготовката, но вече нямам търпение. Чакам с нетърпение 22 март.
- Това ти е първи бой с голи ръце. Как протича подготовката ти от тази гледна точка?
- Ще обърна внимание на няколко специфики. Да, ударът минава през ръкавицата, но това не означава, че трябва да стигне целта. Ако целта е статична, съответно ударът ще постигне своята цел. Спецификата за мен в този стил идва от начина, по който трябва да се изпълняват ударите, както и различният тайминг, тъй като когато ръцете са защитени от ръкавици, бойците се чувстваме по-способни да удряме от различен ъгъл без да се опасяваме за здравето на собствениците си ръце. Тук един по-крив удар обаче, може да доведе до травма, защото няма какво да предпазва.
- Твой съперник ще бъде Калоян Колев. Гледахме негови интервюта, в които каза, че те уважава, но целта му е да те победи. Какво знаеш ти за него?
- С Калоян се познаваме от спортните среди. Никога не сме имали директен диалог или допирна точка, освен когато е имал общи събития с мои съотборници. В никакъв случай няма лоши чувства между нас. Уважението е взаимно. Излизаме да се бием, а по-добрият ще спечели.
Билети за голямото събитие на 22 март ще откриете в Grabo.bg!
- Как смяташ, че ще се чувстваш пред толкова публика? Последното издание на BKFC у нас счупи рекорда по продадени билети.
- Направих голяма пауза след последното ми представяне, така че със сигурност това ще има своето влияние. Все пак чувството винаги е уникално, приятно, ако контролираш нещата. Изпуснеш ли нещата извън контрол, всичко около теб може да ти повлияе в негативен аспект.
- Четири години си бил извън ринга заради травма. Чувстваш ли се готов да се върнеш?
- Травмата за един боец не означава, че спираш напълно. Контузията беше сложна, резултат от натрупването на стари. Аз в кариерата си имам над 10 години състезателен опит, а износването на тялото е неизбежно, което води до такива тежки травми, които възпрепятстват подготовката след това. Не искам да коментирам какви са травмите, но те ми позволяват да участвам в боевете с голи ръце.
- Разкажи ни малко повече за теб. Роден си в Цариброд, живял си в София...
- Да, роден съм в Цариброд. Това е български град, който впоследствие е взет като обезщетение от Сърбия преди над 100 години. Това, че съм роден на територията на Република Сърбия не означава, че съм сърбин. Чувствам се българин, в душата си съм българин и такъв ще си отида от този свят. Винаги съм се състезавал за България. Имам сръбско гражданство, защото съм роден там. Там завърших основното си училище, а след това станах самостоятелен. Дойдох да живея в София, където завърших средно образование. След това записах висше в Благоевград. Завърших и него, попътувах малко по света и през 2012 г. реших да стана професионален състезател. Понеже не може да се издържаш единствено със спорт съм работил и в различни среди, най-вече на сигурността, където съм и в момента.
- Когато бях на 4 години още с появата на филмите с хора като Жан-Клод Ван Дам или Джеки Чан, в които успявахме да наблюдаваме кунг-фу, кикбокс. В моя роден град се отвори клуб по карате, а аз изявих желание да тренирам. Правих го известно време, но към втори клас започнах да губя интерес към каратето, защото започна да ми става скучно и реших да се пробвам в кик бокса. След това закриха клуба и минах на айкидо. Реално постоянно съм тренирал нещо. Играл съм и футбол, но ме влечаха бойните спортове.
- Кой е твоят идол в бойните спортове?
- Любимец ми е Фьодор Емилияненко. Не само като боец и стил, а и като начин на поведение. Той не е от модерните бойци-шоумени, които излизат, за да продадат билет повече или PPV.
- Би ли се срещнал с него на ринга?
- С удоволствие.
- Ще го победиш ли?
- И да не го направя, какво лошо има в това да те набие най-добрият (смее се).
Тони Маркулев с екипа на "МачКаст"
- Това ли е най-важното, да паднеш с чест на ринга?
- Това е важен аспект във всичко. Каквото и да правиш, трябва да го правиш с чест. Ако загубиш, да си приемеш загубата с чест и да си научиш урока. Ако си паднал, значи другият си е свършил работата по-добре от теб.
- С две висши образования си. Разкажи ни повече за тях.
- Имам бакалавърска степен, завършена Югозападния университет, специалност „Международен туризъм“. Магистърската ми степен е в областта на икономиката. Освен като спортист, човек трябва да се развива и като личност. Трябва да си конкурентен не само в спорта, а навсякъде.
- Спортът на какво те е научил?
- На много важни неща, свързани с живота. Най-вече на дисциплина. Без дисциплина постиженията са ограничени. След това е уважението. Трябва да уважаваш треньора си, съотборниците. Съжалявам, че вече няма казарма. Поне за малко, защото би помогнала на много хора да влязат в правия път.
- Ти бил ли си в казарма?
- Не, за съжаление не успях. Беше ми интересно и щях да отида с удоволствие. Аз до осми клас исках да отида във Военно училище, но нашите не ми позволиха. Посъветваха ме да отида в спортно, а след това, ако искам, да си стана военен. Казармата я махнаха, а да бъдеш професионален войник си стана професия. През 2011 г. бях на бригада в Канада. Там на военно изложение дори опитах да се запиша в тяхната армия, но понеже не съм канадски гражданин не ме взеха.
- Впечатли ни мачът ти с Георги Валентинов. Разкажи ни повече за него.
- Това е първият ми мач в България. Това бе голямо предизвикателство за мен, защото дебюта си го направих в чужбина. Дойдох тук, а веднага ме хвърлиха на лъвовете. Той имаше 11-12 победи и 1 загуба, нещо такова. Всички очакваха да загубя, но аз имах своите планове. Да, той се опитваше с прийоми от борбата да ми противодейства, но аз затова се гордея толкова с тази победа. В нея имаше някои детайли от играта, които бяха пренебрегнати. Имаше и ситуации, в които го подпираха леко и ще дам пример. В третия рунд, когато го нацелих с предно маваши в главата, заради което той получи голямата аркада и по-късно прекратиха мача, от ъгъла влязоха да му окажат помощ в рамките на редовното време. Това във всеки един правилник, освен ако не е изрично упоменато, е забранено. Когато е прекъсването, тогава докторът влиза, за да помогне – да види каква е травмата или аркадата и да каже дали можеш да продължиш, или не. Нямаш обаче право да оказваш помощ. Това се прави само и единствено в почивката между рундовете. Другият нечестен прийом, бе когато се опитваше в началото да търси клинчове от борбата. Мисля, че не бе готов за такава съпротива от мен и може би заради това бях ударен два пъти в слабините. Не много хора знаят, но след това имах сериозни здравословни проблеми заради тези удари. Разминах се без операция, но трябваше да пия тежки антибиотици. Всичко опитахме, за да ми се размине скалпелът. Дори протекторът на слабините ми бе спукан от едната страна.
- Предполагам болката е зверска?
- Беше. В един момент може би бях в шок от болката. Вече след това на клипа видях как неговите съотборници ми тръскат краката, за да се съвзема малко. Съдията ми каза „Ставаш или спирам срещата“, а аз някак си го направих.
- След подобни травми как се връщаш отново на ринга?
- При повечето бойци повечето наранявания идват при подготовките. Така е и при мен, имам много малко травми от самите мачове. С изключение на този удар, от друга среща имам две спукани ребра и драскотини. Просто в един момент продължаваш. Това е личен избор. Да спреш винаги е най-лесното.
- Да разбираме, че прагът ти на болка е изключително висок?
- То при всички в нашите среди е така. Нямаш ли висок праг на болка, нямаш място там. Ще го разбереш по лесния или по трудния начин. Давам пример с мача, в който ми счупиха ребрата в 15-та секунда. Аз разбрах реално по средата на рунда, защото усещах как се движат. Единственото, за което се молех е да не ми пробият белия дроб.
- Имаш две дечица. Те едва ли ще те гледат.
- Не е желателно да гледат, особено този стил. Поставил съм си много висока цел, но ще я споделя след мача на 22-и. Този стил е доста брутален, не че другите не са, но тук зрелището е много голямо заради ударите, които състезателите получават. Има много кървища и това не е за всеки стомах. Феновете пък на това нещо му се кефят. Това, че имам две дечица, от една страна е глупаво, че го правя. От друга, такава ми е природата. Дано един ден се гордеят с това, което съм постигнал.
- На какво искаш да ги научиш? Какви хора искаш да станат?
- Те вече подрастват. Голямата кака винаги е с мен покрай залата. Никой не я кара, но тя, взимайки пример от това, което ние правим, се изгражда като личност. Както казват не е важно какво им казваме, а какво им показваме. Със сигурност ще вземат нещо от добрите неща, но ще вземат и от лошите (смее се). Тя идва с мен в залата, прекарва там времето, няма задължения да прави нещо. Тя проявява инициатива кога да започне и кога да спре, а аз не ѝ се бъркам. Дори мога да кажа, че ѝ се възхищавам, защото примерно прибираме се вкъщи, оправяме се, вечеряме, а тя ми казва „Не съм изморена и искам да тренирам“. Оттам се пуска табата, тренировки с изометрия по 25 минути, а тя си ги прави. А тук пак ще се върна на примера. По-малката ми дъщеря е на година и четири месеца. Проходи стабилно преди два месеца, без да се блъска по масите. Тя застава до по-голямата си сестра и започва да я имитира. Тя изобщо не разбира какво се случва, но вижда, че нещо се прожектира и се опитва да го прави. Но според мен това изключително много ѝ помага за координацията, особено като сравня с момента, когато прохождаше по-голямата ми дъщеря. За личния пример – така съм възприел живота, че трябва да правя добро и когато правиш добро, то помага на околните. Личният пример е много важен.
*ЕКАТЕРИНА ТОМОВА, БОГОМИЛ РУСЕВ
