П ословични са думите на два пъти министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил по адрес на България и българите.
През 1945 г., на преговорите между победителите от Втората световна война между него, Рузвелт и Сталин, разпределяйки „баницата“ Европа, Уинстън с пренебрежение и сарказъм казва: „Хм, българите ли? Че каква нация са те, щом още си честитят банята!“ Настава неловко мълчание, съветският министър Вячеслав Молотов дори се изчервява. Нашите представители мълчат с наведени глави, единствено български преводач се осмелява: „Да, сър, вярно е, че ние, българите, си честитим банята, но вие пък си честитите, когато спите с жените си“! От прашасалите архиви до наши дни достигат три причини, които подсказват защо възпълничкият британски премиер с неизменната пура в уста и чаша уиски в ръка мрази българите.
Кореспондент
Първият допир с българи на младия кавалерийски офицер, кореспонднет на в. Morning post, но преди всичко авантюрист Чърчил е през далечната 1902 г., в епилога на втората англо-бурската война. Край Претория войските на легендарния бурски генерал Бота успешно изтласкват англичаните, обкръжават техния щаб, а офицерите трябва да го напуснат веднага по единствената свободна полоса. За свой ужас британците установяват, че през нощта някой е откраднал повечето от конете им. Някои побягват по двама на кон, други пешком си пробиват път. Един от пешаците е и военният кореспондент и кавалерийски офицер Уинстън Чърчил. Спасява го лейтенант, който в движение под дъжд от куршуми го грабва на седлото си. Оказва се, че през нощта бурите са успели да се промъкнат в английския лагер и да откраднат част от конете. Оттогава е и органичната ненавист на сър Уинстън Чърчил към конекрадците, по-специално към "конекрадците българи", защото командир на тази бурска част е капитан Григор Цветков.
Oфицер
Григор Цветков е български офицер, заминал на лечение в Париж. Там се включва в състава на доброволците, тръгнали да помогнат на южноафриканската бурска република, Трансваал и Натал. Григор заминава за Южна Африка заедно с още няколко французи и италианци. На страната на бурите се бият около 1000 чужди доброволци, разпределени в 13 отряда. Сред тях славяните са около 80 - 10 черногорци, 20 - руснаци, командвани от запасния поручик Ганецки, и други 40 под ръководството на о. з. полковник Максимов. Цветков е в черногорския отряд. В началото се бие като редови войник и привлича вниманието на бурския генерал Бота. В страховитата битка при Кейптаун начело на група доброволци, въоръжени само с една картечница и две малокалибрени оръдия, той успява да направи пробив и да спаси от обкръжение бойците на Бота. Авторитетът му на командир расте, името му става пословично сред бурите.
През март 1902 година Григор Цветков е назначен за началник-щаб на Първа армия. След трагичната смърт на генерал Ван Дерн на 26 юли той го замества като командир на отбраняващата Претория бригада. Генерал Бота го прехвърля на фронта при Йоханесбург, а после и при Претория. Там неговата част се бие срещу английската кавалерия, към която е прикрепен военният кореспондент Уинстън Чърчил. Надали той знае името на командира, чиито бойци му открадват коня и го принуждават да бяга унизително пешком, но запомня, че спасилият го бурски командир с "неевропейско" име е дошъл от тъмните дебри на Балканите, от България. Бота награждава Григор Цветков с най-високото военно отличие и го произвежда в чин майор. Официално втората англо-бурска война завършва на 31 май 1902-ра с победа на англичаните, но още 3 - 4 години бурите водят ожесточена партизанска война.
Краят на съпротивата на бурските партизански части вече е предрешен, в една от последните битки българинът едва не загива. Тежко ранен го изпращат в тила, а на 12 септември 1905-а заедно с последните живи доброволци той заминава за Европа. Завръща се в България, но за военния министър той е дезертьор - заминал е без разрешение и затова е зачислен в запаса със стария си капитански чин. Няколко години учителства и едва в началото на Балканската война отново е призован в армията. Загива на 20 март 1913 година като герой при овладяването на укреплението “Айваз баба" на Одринската крепост.
ГАЛИПОЛИ
През Първата световна война Чърчил е първи лорд на адмиралтейството и член на Военния съвет. Ръководи провалилата се съюзническа Галиполска операция на Дарданелите през 1915 г. Той е яростен застъпник за привличането на България като съюзник на страната на Антантата. В меморандум от юли 1915 г. Чърчил пише: “Ние трябва да спечелим България сега. България е силна, армията й е готова, народът й е уязвен от руските поражения, териториалните й искания са справедливи и напълно отговарят на принципите за правата на народите, от които трябва да се ръководим. Само по себе си потисничеството, упражнявано от сърбите в българските области в Македония, е голямо зло. Присъединяването на Кавала към Гърция след Втората балканска война се оказа, както бе признато още тогава, долно и неразумно дело. В исканията, които сега България издига, няма нищо, което да е несъвместимо с принципите на разума и честта“. Германската кръв на Фердинанд обаче „закипява“ и той включва България на страната на Централните сили. Което предопределя Втората национална катастрофа и е втората причина Чърчил да засили омразата си към българите.
ДОЙРАН
Третата причина е героизмът на българската войска край Дойранското езеро, където само една, 9-а Плевенска дивизия, унищожава 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. От 16 до 19 септември 1918 г. частите на Антантата са унищожени от юнаците на генерал Владимир Вазов. Българската победа при Дойран, най-голямата в цялата ни 14-вековна история, се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити англичани, гърци и французи срещу само 494 загинали българи! Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, в никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран. Това поражение на британците е третата причина Уинстън Чърчил да мрази българите. През 1943-1944 г. тя се проявява особено силно по време на бомбардировките над България. Според едни историци Чърчил е имал и чисто лични причини да настоява за тях. Според други бомбардировките са били военно обосновани и Чърчил просто се е съгласил с генералите си.
Румен Жерев
