Десетки паметници в страната са пенсионирани. Лежат по складове и заемат място, а уредниците се чудят как да се отърват от тях. „Ненужен“, пееха Братя Аргирови. На кого е притрябвал някакъв си паметник. Може да е значел нещо някога, но не и сега. Ленин, Георги Димитров, Толбухин - на боклука. И историята за тях - пак там. Някакви улици и булеварди още напомнят за тези низвергнати личности. И тях ще преименуваме. Понеже складовете са пълни с паметници. Не върви да ги задръстим и със свалени табели.
Никой не се съмнява в отношението на българина към паметниците. Което в някои отношения се доближава до това на талибаните. Особено ако се имат предвид разрушителните идеи и мисли на някои политици. И вандалските напъни на хора, на които никой не би помислил да вдигне паметник в този живот, защото нямат заслуги.
Някои паметници така и не ги разбрах. Имаше един, мавзолей му викаха, в който ни водеха редовно. Да нагледаме някакъв труп. Знаехме всичко за него, насън да ни боднат. Но дойде демокрацията и този паметник бе разрушен. Талибаните действат по-качествено. Получава им се от първия път. Но те пък си нямат нереализирани художници, които да заливат паметници с боя, така че ги водим по точки.
За Ленин, Димитров и Коларов - ясно. Те са в онази част от историята, която днес не съществува за нас. Пренаписваме я. Мразим я. Не е много сигурно дали в наши дни Венера не би се зарадвала на пениса, с който се е перчила онази статуя от центъра на Варна, която разбунтува морската столица. Ако паметниците можеха да говорят, като нищо щяха да спретнат едно движение #MeToo. Ама като не могат...
Кристи Петрова
