- Здравей, Венци. Уцелвам те между две лекции. Какви въпроси ти задават студентите извън темите, по които им преподаваш, интересуват ли се от политика, коментират ли войната в Украйна, знаят ли кой е новият премиер на Великобритания, знаят ли кой спечели последните избори у нас?
- Здравей, Кристи. Студентите не са дошли, за да си говорим за политика и между лекциите по аранжиране, инструментознание и история на музикалната контракултура понякога си говорим за обществото. Най-кофти се чувствам в часовете, в които преподавам контракултурна музикална сцена у нас и в света. Оказва се, че там по отношение на контракултурата има огромна празнота, която няма кой да запълни. Но, ако си спомняш, още в музикалното училище, където двамата с теб учехме, съществуваше една такава „висока“ оценка на контракултурата – „ние, класиците, сме пътят, истината и животът, а тия с китарите са плява“. С ушите си съм слушал в консерваторията мастити професори да ме учат как трябва да мразя онези „нищожества с китари“. Истината е, че именно тези „нищожества“ бяха първите и единствени дисиденти...
Но да се върна на въпроса – понякога говорим за политика, но самият аз вече нямам много какво да кажа по тази тема. Затова и не ходя в телевизии, не гостувам в радиопредавания и само факта, че с теб се познаваме почти от деца, ме накара да дам това интервю...
- Вървят консултации за съставяне на правителство. Няма много желаещи да се жертват. Толкова ли е трудно?
- Не е трудно. Невъзможно е. Преговорите се водят само за да може политическите сили да извлекат следния дивидент – „Ето, виждате ли, ние искахме да се жертваме за майка България, ама другите са лоши и не пожелаха“. Всички знаем, че този парламент ще умре след два месеца и ще ходим на нови избори в началото на следващата година. Но трябва да изгледаме този гадничък театър, от който аз лично вече имам ГЕРБ (гастро-езофагеална рефлуксна болест).
- Когато една нация е проста, тя създава кофти парламент, съставен от кофти субекти... Как продължава тази мисъл и кой е авторът?
- Авторът съм аз. Този извод е направен на база на много дълги наблюдения. Давам пример – в Швейцария, знаеш, се правят постоянно референдуми. Та попитаха швейцарците – искате ли да ви вдигнем заплатите? И те помислиха и се сетиха, че това означава по-високи данъци, инфлация... И гласуваха с „НЕ“. Но това се получава, защото нивото на швейцарците не е като нивото на самопрецЕнящия си плоскоземец, който не вярва на лекари, а на врачки. И смята, че трябва да се информира „алтернативно“, избирайки информационни масиви като секира ком, четилище бе ге и любимия ми истината ком.
Впрочем това бе огромното ми отрезвяване, докато се занимавах с политика - в някакъв момент си дадох сметка, че никой няма да ни оправи, ако сами не решим да се оправим. Но ние няма да решим никога, щото сме толкова оскотяли, че сме убедени, че сме постоянно прави, а някой тайно ни прецаква...
- Не питам за кого. И все пак ти гласува ли на последните избори?
- Ето това е въпрос, на който никога не отговарям. Другият, на който не се отговаря, винаги с радост го споделям – каква заплата вземам. Но за изборите предпочитам да замълча. Едно ще кажа – в случаите, в които отивам до урната от 2011 насам, никога не съм подкрепил фаворит. Аз лично предпочитам аутсайдерите...
- В какъв музикален жанр са изборите у нас? Във всеки случай не са чалга, там гарантирано има повече публика.
- Изборите са в стил „юбилеен концерт по повод годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция“. Огромна зала, напълнена насилствено с хора, които обличат костюма от сватбата си за първи път от години. Те не искат да са там, но или са ги насилили със заплахи (ако не спечелят нашите, ще останете без препитание), или пък са им платили да ръкопляскат. На сцената артистите (политиците) говорят едни и същи тъпотии, публиката кротко и тайно повръща на пода, а някъде отзад редактор натиска бутон „аплаузи“ и всичко изглежда като истинско. Само чистачите след събитието знаят, че то не е такова...
- Ако те поканят да оглавиш някоя контактна група, с кои партии ще си говориш и за какво?
- С радост съобщавам, че никой няма да ме покани никога в никаква контактна група.
- Том Круз или Брус Уилис?
- Разбира се, че Брус Уилис. Той е по някакъв начин пънкар. Винаги е от страната на губещите и винаги обръща късмета в негова полза. За съжаление той повече няма да се снима в киното, а ако питаш за роля, която най-много ме кефи, то това е ролята на пенсионирания бивш агент от „Бесни страшни пенсии“. Но в този филм са събрали толкова чудовища с марката „старци разбойници“, че не може да се отличи само Брус Уилис...
Иначе Том Круз никога не съм го харесвал. Рекламната му усмивка и принадлежността му към сциентолозите допълнително ме отдръпват...
- Преди не можеха да свършат, сега не могат да започнат (политиците това).
- В последната година и нещо живеем от избори в избори. Аз, за разлика от мнозина, чета програмите на политическите партии. И констатирам следното – политиците ни казват какво ще направят. Винаги. Но никога не ни казват как ще го направят. Политиците не могат да свършат, защото в секса, за да свършиш, първо трябва да си започнал... Не казвам, че са импотентни... но го казвам.
- Каква е гаранцията, че работата с мандатите ще стане от третия път?
- Няма да стане. Вече ти отговорих защо. Всички знаем, че ще ходим на нови избори, но се правим, че не го знаем...
- Добре, сега сериозно – наистина ли си влизал само веднъж в парламента? Разкажи за това.
Така е. Бях по това време репортер в Дарик радио. Значи трябва да е било 1998 година, защото през 1999 ме взеха в казармата (28-годишен ходих войник, беше фамозно). Та по това време решиха да отворят парламента за граждани. И решихме ние да направим експеримент. Да отида като гражданин и да видя за колко време ще вляза, какво ще се случи. Та... влязох, всичко беше наред, после разказах в радиорепортаж. И после, когато започнах да се занимавам с политика, няколко пъти съм бил кандидат за народен представител, но нито веднъж нямах успех, който дори да ме доближи до НС. И като се замисля, май това е хубаво...За какво ви е за бога народен представител като мен???
- Орел, рак и щука в парламента. Кой е в най-изгодна позиция?
- В най-изгодна позиция са хората, които преди 30 години избраха да си вземат багажа и да не се връщат повече тук...
- Ще успеят ли БСП и компания да върнат хартиената бюлетина и към какви проценти се борят с това?
- Не знам. Но на мястото на електоратите на партиите, които искат да връщат хартиената бюлетина, бих се почувствал обиден. Какво казват те? Казват – нашите избиратели са неграмотни и не могат да натиснат 3 копчета. Ето това е посланието, което излиза от тях. А истината е, че според мен да си избирател означава да си грамотен. Ако не можеш да четеш, нямаш право и да избираш кой да те управлява. Така, както основното образование у нас е задължително, според мен трябва да има някакъв вид образователен ценз и за гласуването. И го казвам не защото съм консерватор или пък, опазил ме господ, националист, а защото си мисля, че няма как необразовани хора да решават бъдещето на нацията. А относно машините – не знам доколко те са панацея, но знам, че благодарение на тях изчезна феноменът „недействителна бюлетина“. И ако партиите ни се борят да връщат недействителните гласове, да му мислят избирателите им...
- Не може всички да са идеално лоши. Няма ли някоя партия, на която тайно да симпатизираш?
- Няма партия, на която да симпатизирам. Стоя равно отдалечен от всички политически субекти и смятам, че така е най-добре. Това не ми носи позитив, защото всички ме псуват, но аз съм се научил да не гледам с розови очила. Впрочем, Кристи, кажи ми коя партия свърши нещо добро за културата и аз тутакси ще стана неин активист и ще поведа пенсионерското й крило по улиците на Клета Майка София.
- Какво те отказа лично теб от политиката и трайно ли е това решение, подлежи ли на преосмисляне?
- Моментът, в който осъзнах, че не политиката е решението на проблемите, си дадох сметка, че аз не ставам за политик. Защото не съм продавач на краставици. У нас политиците продават краставици. Ето, примерно „Възраждане“ – оглеждат се, виждат, че има глад за плоскоземни, съветски и антиваксърски краставици и вадят пълна кошница с такива. Или пък ДПС – те вадят етнически краставици и ги продават на определена етническа група. ГЕРБ пък вадят от краставиците с марка „Тия идват да ни вземат хляба“ и ги продават на всичката си администрация в България. И така нататък. Само ДБ и ПП не продават краставици, а пъмпкин спайс соево лате макиато, но това е друга тема. А сега на въпроса - не, никога, докато съм жив, няма да се върна в политиката. Запомни го това и ако някой ден ме видиш с треперещи краченца да крача около сградата на ЦИК, ти позволявам да ми биеш един задвратник. Моята битка в политиката приключи бързо, без особени успехи. Но моята битка да образовам младите хора в дебрите на изкуството едва сега започва. И именно там аз се чувствам силен и смислен.
- Идва една тежка зима, която може да вземе повече жертви дори от ковид пандемията. Какво ни топли, че симпатизираме на Зеленски и мразим Путин или обратното?
- Имам много кратък отговор тук. Има страна агресор – Русия на Путин. Тя е зло. Има нападната суверенна страна. И това е Украйна. И тук искам само да добавя, че фактът, че сме се оставили толкова зависими от диктаторския режим на Путин, означава, че нашата политика през последните 30 години е била тотално неадекватна. И може би трябва да изстрадаме своята енергийна и всякаква независимост от режима на Путин. И още нещо – живях и имам реални спомени от България по времето, в което тя бе почти част от СССР. И никога повече няма да живея в такова време. И съм готов, ако трябва, да изляза с камъни на улицата и да браня свободата и правото да бъдем част от света, а не от един диктаторски режим, който ни бе довел до малоумието да пеем за Русия в собствения си химн, ако случайно някои са забравили.
- Имаш много врагове, но и много приятели. Мразят те, обичат те, но никой не е равнодушен към това, което казваш. Не трябва ли точно такива хора като теб да формират общественото мнение?
- Напоследък си мисля, че съм отживелица. Човек от някакво странно време, роден разчекнат между учебниците по научен марксизъм и заведенията за бързо хранене. Наясно съм, че начинът, по който говоря, и идеите, които изповядвам, не ми носят почитатели. А и слава богу съм все по-малко интересен за медиите, което наистина е добра новина. Истината, Кристи, е, че хора като мен не бива да съществуват и да формират общественото мнение. Какво точно съм постигнал в живота си, че да мога да съм пример за подражание? Провалил се в политиката, провалил се в кариерата си човек, който нещо говори, пък то не се харесва никому? Такива като мен с лопата да ги рине човек. Знаеш ли, мисля си, че България ще се оправи тогава, когато всички остатъци, артефакти от едно сбъркано време като моя милост си отидем от тоя свят. Никой и с нищо добро няма да ни запомни, убеден съм в това. Единственото, което все още ми дава някаква надежда, е, че не се провалих като баща и съпруг. Но това не знам дали аз трябва да го казвам или хората около мен...
- Какво ти казват хората, които те спират на улицата?
- В „Младост“ има един активист на „Възраждане“, който често спира с колата, за да ми каже, че били избрали място, където ще разстрелват такива като мен. Иначе са ме спирали много хора. Един доскорошен екологичен вицепремиер ме гонеше от митинг през 2013, щото не съм бил от правилните протестиращи. А иначе с хората си говоря за най-обикновени неща. За живота, така да се каже. Ако бях Паулу Коелю, щях да съм по-силен в тия разговори, но и сега ме бива де...
- Познавам те от малък, както се казва, беше си чешит и в музикалното, но не беше чак толкова „дръпнат“. Кога го отгледа този характер?
- Аз бях един от малкото, да не кажа, единственият пролетарий в софийското Музикално училище. Самото ми присъствие там беше пробив в системата. СМУ обучаваше децата на аристократите – потомствени музиканти, потомствени културтрегери. И изведнъж – някакъв син на хлебар и работничка в текстилна фабрика от Кюстендил. В такава среда или каляваш характер, или се смазваш. За бога, ти учиш с потомците на най-великите български музиканти, които са отрасли на жълтите павета в домове, в които и плочките в банята са музика. А ти си от крайните квартали на провинцията, живееш в панелка и на практика мястото ти не е тук... Тази мисъл е доста тежка за 13-годишен пъпчив пубер, но именно тя ме създаде такъв, какъвто съм – крив човек, който мрази да говори и да му говорят на „вие“.
- Умееш да провокираш, но голяма част от опонентите и критиците ти нямат други аргументи освен „А ти пък си дебел“. Защо се развихри такава омраза в социалните мрежи? Откъде идва самочувствието на хора, които не са постигнали нищо съществено в живота си, но хейтят яко и се изказват като крайна инстанция?
- Много съм си мислил по темата. И, честно казано, хората са прави – да, аз, уви, съм дебел. Но извън това Фейсбук създаде у много хора усещането за значимост. Те могат под маската на анонимността да сипят всичката горчилка, която носят в себе си и вместо да се концентрират в това да оправят собствения си живот, решават да оправят живота на някой друг. И след като съм дебел, що да не ме оправят точно мен.
- Връщам те отново към времето, в което изпълняваше несвойствена дейност. С какво от работата ти като общински съветник се гордееш и защо вълците единаци не виреят не само в Столичния общински съвет, но и навсякъде в подобни структури?
- Има едно нещо, с което съм особено горд – ако не бях аз, сега нямаше да има улични музиканти по улиците на София. По това време в СОС се приемаше една срамна Наредба 1 за обществения ред, която бе толкова безхаберно написана, че уличните музиканти днес щяха да са минало. Тогава аз събрах де що има свободен уличен музикант и заедно (около 30-40 души) отидохме на заседание на комисията, която пишеше правилата. Тогава установих, че човек е силен, когато зад него стоят хора. В този момент всички бяха като един и аз просто изразявах волята им... Виж, мога много да разказвам какво съм правил като съветник, но истината е, че на следващите избори през 2019 избирателите се произнесоха и тогава видях, че очевидно не съм си свършил работата, защото не получих подкрепа. Така че темата не знам доколко е смислена за обсъждане – не съм първият човек, който нагазва в тресавището на политиката и се удавя там.
* Гастро-езофагеална рефлуксна болест (ГЕРБ)
Кой е той:
Венцислав Емилов Мицов е роден на 18 април 1971 г.
Завършил е СМУ "Л. Пипков" в София, специалност "Пиано" в класа на Красимир Карадимчев и композиция в Българската държавна консерватория при проф. Александър Танев
Защитава докторантура, посветена на контракултурните музикални публики по време на прехода в България
От 1992 до 2004 година е клавирист на група „Хиподил“, а от 2007 до 2009 – на групата „Светльо & The Legends“
През 2015 г. е общински съветник в Столичния общински съвет като представител на партия „Глас народен“ и на „Политическа група 5“
През 2020 г. създава комедийния канал „Човекът с йоничката“ в Youtube, където прави политическа сатира
През 2021 г. защитава дисертация на тема „Контракултурните музикални публики в България през 80-те и 90-те години на XX век: създаване и характеристики“
Асистент в катедра „Музика“ на Факултета по изкуствата към Югозападния университет „Неофит Рилски“
Автор на симфонична, камерна, филмова музика, както и на музика за реклами, композира поп и рок песни за различни изпълнители
Кристи Петрова
