С оциалните мрежи правят децата по-неспокойни, те винаги чакат следващото известие, споделя в интервю за "Монитор" психологът в 162-ро ОУ „Отец Паисий“.
Социалните мрежи правят децата по-неспокойни, те винаги чакат следващото известие, споделя в интервю за "Монитор" психологът в 162-ро ОУ „Отец Паисий“.
Г-н Чeргаров, водите нов предмет - „Умения за 21-ви век”. Как протичат заниманията ви, какви умения придобиват децата?
Когато попитах децата какво за тях е умение за 21-ви век, те веднага се сетиха за дигитални умения и умения за работа с компютър, интернет. Компетентността, която все повече е дефицит, е друга. Това е емоционалната интелигентност или умението да общуваш по конструктивен и кооперативен начин. Хората са го загубили, а е нужно децата да го усвоят. Те трябва да се научат да разпознават и имплементират стратегии за справяне с проблеми, личностното им израстване.
Каква е причината децата да не умеят да общуват?
Според мен има три фактора за това. Първият определено е пандемията, тъй като извадихме децата от естествена им среда. Тепърва виждам невидимите щети от това в работата си. Децата са станали по-инертни, по-нервни и притеснителни в общуването си. Това води до конфликти, които не са подходящи за тяхната възраст. Деца, които са на по 13-14 години, общуват като 10-годишни. Това е интересен феномен, защото това е възрастта, в която мнението на другите става значимо. Става болезнено, ако си изолираният и този, който не може да се приспособи към новите изискания. Вторият фактор е, че това е поколението, при което за първи път виждаме резултата от технологиите. Те са израснали с достъп до всичко и възможност да общуват постоянно с всички. За тях това обаче е ощетяващо, защото хората не са създадени да комуникират по този начин. Те имат потребността да видят промените в изражението на другия, тона на гласа, езика на тялото. Това е орязано във въпроса „КП” и отговора „Н6” или „Какво правиш? – Нищо”, както е на съвременния жаргон. По този начин децата не успяват да развият някои от съществените си умения. Третият фактор, който е важен за уменията на 21-ви век, е необходимостта да създаваме все по-кооперативна обстановка и това е свързано с епитетите, които са в традиционния педагогически стил. Учителите обичат да разделят децата на такива, които усвояват материала, и такива, които не го усвояват. И всеки обича да работи с първите. Това за съжаление ощетява останалите.
Общото между емоционалната интелигентност и казаното дотук е умението, когато се сблъскваме с проблем да можем да го назовем, а след това да разберем с какъв подход да се справим с него. Когато ни придадат даден епитет, ние правим всичко възможно, за да го изживеем. В „Братя Карамазови” казват, че бащата е шут и той казва, че понеже всички му се присмиват ще изиграе шутовщината си докрай. По същия начин, ако едно дете бъде белязано с епитета „глупаво”, те изиграват глупостта си докрай и не полагат повече усилия. Умните пък са постоянно под натиска, че трябва да хващат всичко и ако не успеят от първия път, вътрешно си казват, че може би са глупави. Непрекъснато за децата има натиск да изживяват очаквания, които не могат да се изживяват постоянно. Емоционалната интелигентност е начинът да се справим с очакванията на другите, нашите емоции, със срамежливостта, гнева, за да можем да разберем какъв е проблемът, да измислим стратегия и да я следваме, за да се справим с проблема. Няма значение дали съм умен или глупав, важно е какво да направя, за да мога да се справя с проблема, независимо дали е на приятелство, партньорство или по училищен предмет.
Каква е ролята на училищния психолог, за да се преодолее този проблем?
Психолозите могат да допринесат с интерактивни игри, тренинги, които можем да направим в клас. Това и правим по предмета „Умения за 21-ви век”. Резултатът от тези игри може да не е толкова ясно изразен, но се закача за личността на тези деца и те ще прилагат наученото, дори и да не го разбират докрай. Ролята на психолога е да въплъщава нещата, за които говори, и децата да усетят, че могат да изживеят промяната. Ти можеш да кажеш нещо по един начин, но невербално да потвърждаваш етикета им – ти знаеш кои са „умните” и кои „глупавите” и обръщаш внимание на първите, а другите ги изолираш. Трябва да се борим с това и смятам, че можем да го направим в училище. Има деца, които са по-притеснителни и не умеят да се изразяват пред другите, имат семейни проблеми и не успяват да разгърнат потенциала, който имат, и учителят ги слага в категория, която може да остане до края на образователния процес.
Как поведението на родителя влия за това?
Срещам два проблема в родителските стилове. Единият е отбягващ и родителите не се ангажират и пренебрегват емоционалните, социалните и учебните нужди, които детето има. Тогава то само трябва да намира решение на ситуациите, които възникват пред него. Когато цялата отговорност е струпана върху детето, то се срива и започва да изживява различен „мит” на Каин и Авел. То убива идеала, който може да има за себе си, за да отмъсти на родителите си, които отказват да му обърнат внимание. Вторият проблем е твърде тревожният стил, при който принуждаваш детето да изживява идеала, който имаш в главата си. Тогава искаш от него да бъде съвършенството и всяко отклонение е повод за наказание. В този случай детето може да се оттегля в себе си и не може да общува с връстниците си, защото всеки повод за самоинициативност е възможност да бъде наказано от родителя. Те стават неориентирани към резултатите и всеки недоставен резултат е повод да се усъмниш в стойността си като човек. При тях стои проблемът, че каквото и да направят, ще наранят родителите си.
Какви упражнения правите в клас?
Любимите ми са свързани с рисуване. Групираш 2-3 деца, които не си общуват по принцип, и ги караш заедно да нарисуват рисунка, без да си кажат нещо, но всички да участват в нея. Това е упражнение за невербално общуване – да усетиш какво иска да направи другият, без да му казваш да правите нещата заедно. Решаваме и казуси, правим упражнения за концентрация, с която детето се учи да задържи вниманието си над един проблем. Нося и китара в час. Упражнение за невербална комуникация е и да преливат един на друг от чаша с малко вода. Има много варианти, важното е да има желание да се прилагат. Възможно е и по час на класа да се прилагат такива игри.
Как влияят социалните мрежи?
Има много проучвания по темата, но моделът на емоционално реагиране на децата, който забелязвам аз, е, че стават по-неспокойни. Те винаги чакат следващото известие, нямат търпение да го погледнат и го няма елементът на изграждане на очакване какво ще се случи следващият път, когато се срещнем с приятелите си. По-притеснителна е опасността недоброжелателни хора да се възползват от наивността и неспокойствието у децата и да придобият лична информация за тях и техните семейства, която да бъде използвана по неетичен начин.
Монитор
