А такуващият халф на Байерн Мюнхен Джамал Мусиала се споразумя за нов 5-годишен договор с клуба. Германският национал ще получава по 25 милиона евро годишна заплата или общо 125 млн. евро за периода на целия контракт до юни 2029 г. Той стана поредният футболист, който разказа от първо лице своята историята пред The Players' Tribune.
Аз съм мързеливец. Обичам просто да чилвам. Правя го постоянно и навсякъде с изключение на моментите, когато съм на терена и играя. Опитвали ли сте някога да си останете вкъщи и да си скролвате снимките чак до края. Така виждате живота си като на кинолента, но прожектиран отзад напред. Така онзи ден скролвах до най-старите снимки, правени с първия ми телефон. Първите стъпки във футбола. Усетих пеперудите в корема. Получих първия си телефон, когато станах на 8 г. Исках и по-рано, но мама не даваше. Тя има магистърска степен. Да даде телефон на 8-годишно дете? Нямаше никакъв начин. Когато ме взеха в академията на Челси, нещата се промениха и аз получих допълнителни аргументи за преговори. Бяхме се преместили от Германия в Англия, за да може мама да си завърши образованието. Аз говорех 99% немски. Представете си малко дете, загубено в големия град без никаква връзка. Така получих телефон. Мама ме закара на първата тренировка и каза да й пускам по едно съобщение на всеки час. Забрани ми всички приложения. Телефонът ставаше само за снимки и пращане на съобщения.
Уникално
Престоят в Челси започна уникално. Тренирах, а от другата страна на паркинга тренираха истински легенди. Беше 2012 г. и аз виждах Лампард, Дрогба, Чех, Тери. Те бяха там, но не анимационните образи от FIFA , а истински хора от плът и кръв. Казах си: „Ще снимам!”. Помня, че ги гледах как минават през нашето игрище. Изчаках Андре Шюрле и му подвикнах на немски: „Андре, бите! Моля, господине”, и му показах телефона. Много ме беше срам. Той нямаше нищо против, дойде и застана до мен търпеливо и аз направих едно смотано селфи. Нали помните на какво приличаха селфитата през 2012 г. – изкривени и размазани, без никакъв фокус, но виждах ухилената си физиономия. Размазана. Не ми пукаше. Тази снимка бе с цената на злато за мен. Малко по-малко успях да хвана всички – Дрогба, Тери и другите. Снимката с Тери е най-хубава, но това е, защото татко ми помогна. Един ден случайно го видяхме на улицата и баща ми му подвикна: „Капитане, можем ли заедно със сина ми да се снимаме с теб?”.
Баща ми винаги ме е подкрепял неистово. Идваше на всеки мой мач и през цялото време не спираше да тича по тъч линията и да вика. Ако гледате мачове от онова време, ще помислите, че е някой от треньорите, но това беше моят татко.
Обратно
Прекарахме в Англия осем години и се върнахме в Германия. Тъкмо бях навършил 16 г. и в живота ни имаше много несигурност. Не само във футбола, но и в живота изобщо. Брекзит влизаше в сила. Мама беше временно пребиваващ чужденец в Лондон и не знаеше дали ще я оставят на работа. Никой не знаеше какво ще стане. И точно в този момент се обадиха от Байерн и ни поканиха да се приберем у дома. Решението не беше лесно. Харесвах Англия и вече бях започнал да се чувствам англичанин. Не си мислете, че малкото момче е нахлузило lederhosen* и е станало германец. Не беше толкова просто.
Няколко седмици преди да се преместим в Мюнхен си счупих челюстта. Тази история е дълга и ще я разкажа друг път. В устата имам две метални пластини. Почти не можех да се храня. Можех да ям само супа и лазаня. Изядох толкова много лазаня, че сега ми се повдига само от миризмата й. Отслабнах страшно много. Станах 60 килограма. Германчето от Челси беше кожа и кости. Вкъщи говорим на немски, макар че това е по-скоро разговорен диалектен немски, но все пак немски. Заради фиксирането на счупената челюст обаче аз можех да си отварям устата само на 15% и звуците, които можех да възпроизведа, бяха по-скоро някакво мучене, което беше неразбираемо, на който и да е език. Не можех да си кажа името. Почти съм сигурен, че чувах подмятанията и подигравките - „Виж го оня хърбавия, дето бил от Челси. Толкова е кльощав, че май изобщо не става за футбол”. Всичко това обаче ми даде допълнителна мотивация.
Тласък
Треньорът, който ми даде тласък, и този, на когото винаги ще съм благодарен, беше наставникът във възрастовата група до 17 г. Мирослав Клозе. Той беше абсолютно безкомпромисен. Постоянно искаше да играя в защита. Това ми е абсолютно чуждо. Не съм аз. Аз искам да атакувам, да пробивам през хората. Всички помнят Клозе и головете му, а точно той ме караше да играя в защита. Убиваше ме. „Джамал! Джамал! Връщай се назад! Защита! ТРЯБВА ДА ИГРАЕШ В ЗАЩИТА!“. Понякога беше много досадно и сега знам, че съм завършен футболист благодарение на него. Ако беше доволен от играта ми в дефанзивен план, оставаше с мен след тренировката, за да отработваме завършващия удар. Без него нямаше толкова бързо да премина в първия отбор, това няма как да забравя. Онзи ден бе необикновен. Всъщност онази вечер. Всеки футболист помни кога е получил „обаждането”. Бях в Мюнхен, годината беше 2020, точно преди пандемията. Бях на 17 г. и си бях сложил слушалките. Телефонът ми звънна. Помислих, че е мама и вдигнах. Беше Херман Герланд. „От утре ще се подготвяш с първия отбор!”, отсече той. Бях сащисан. Обърнах се и на бегом вкъщи. „Мамо! Мамо! Няма да повярваш! Днес трябва да вечеряме по-рано! Лягам си!”.
Опитах се да си легна в 22,00 ч. Да, ама не. Сърцето ми биеше бясно. Имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми и ще се удари в тавана. Не помня кога съм заспал. Не помня дали съм сънувал нещо. Нямаше смисъл. На сутринта сънищата ми щяха да станат реалност. На следващата сутрин мама и татко ме закараха на тренировка, както всеки друг ден, но този път щях да тренирам с Мюлер, Нойер и Кимих.
Портал
Оставиха ме пред портала, откъдето минаваха играчите от първия отбор. Чудех се дали охраната ще ме пусне. Благодаря на Господ, пуснаха ме. Добре, ама аз не знаех откъде да мина. Разборът на първия отбор за поредния мач в Шампионската лига вече беше започнал, а аз висях във фоайето и чаках някой да дойде да ме извика. Бях много изнервен и уплашен. Накрая видях Джош Зиркзее да слиза по стълбите ухилен до уши. „Я да видим кой е дошъл тук. Ела, братко, ще те разведа наоколо.” Спомням си, че влязох в съблекалнята и буквално се вкамених. Останах прав, защото ме беше страх да не седна на нечие чуждо място.
Очаквах, че ще се държат зле с мен и ще ми се подиграват, но нищо подобно не се случи. Всички бяха добронамерени. Добре де, почти всички, още не съм простил на Лерой Сане, че ми лепна прякора Бамби. В Байерн сме едно голямо семейство и атмосферата е приятелска. Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си. Онзи първи ден беше много важен за мен като футболист и човек.
За първата тренировка помня само, че беше за контрол на топката. „Дръж и не им давай да разберат, че си само на 17!”, си мислех, докато участвах в разиграванията. Опитвах да съм равностоен на другите. След тренировката опитвах да открия някакъв знак в погледите на съотборниците ми. Не бях се издънил. Намерих си мястото, бях се справил. Всичко това се четеше по лицата им. Облякох се и пуснах съобщение на мама: „Готови сме. Ще ме вземеш ли?”. Висях да я чакам половин час, през който всички минаха покрай мен с лъскавите аудита. „Чао, Джамал”. Най-накрая дойде и тя с нейния фолксваген поло. Всичко беше чудесно. Беше просто страхотно. Не можех да спра да се усмихвам през прозореца. Какъв спомен само.
Глава
Така започна следващата глава от нашия живот. После за кратко време се случиха много неща. Пандемията. Първият ми мач срещу Фрайбург беше на празен стадион. Първият ми гол беше срещу Шалке.
Когато феновете отново напълниха стадионите, първият ми мач пред публика беше срещу Лайпциг. Вече не се страхувах. Първото ми Световно първенство. Първия път, когато на Европейското първенство облякох фланелката с номер 10. Танцът на саксофониста. Радостта за цялата страна. Страхотни спомени, които мога да разправям по цял ден. Понякога мисля да започна да си ги записвам, за да се подсещам, когато ги чета след пет или 10 години. Може би, когато стана на 50 г. Но сега съм на 21 г. На 26 се надявам да съм станал световен шампион и да имам колекция от няколко трофея от Шампионската лига. Надявам се семейството ми да се гордее с мен и най-после баща ми да спре да моли съотборниците ми да си направи селфита с тях. Това е. Това съм аз и моята история. Джамал, 2024 г.
*Традиционни къси кожени панталони с презрамки, които баварските мъже носят на традиционния бирен фестивал Октоберфест, б.р.
