Д нес те са музеен експонат, но преди 30 години бяха богове, решаваха мачове и цели сезони и бяха способни почти сами да предопределят съдбата на световната и европейската титла. Нито един пост във футбола не е имал относителното тегло и значение на класическите десетки. Те бяха символ на нестандартна естетика и техническо съвършенство. Но във времена, когато играта се е превърнала в систематизирана наука, за тях просто няма място на сцената.
Историята на този пост е дълго пътуване във времето. То започва през 1925 г. с промяната на правилото за засадата. Тогава е установен действащият и до днес регламент, гласящ, че един състезател е в засада, когато в момента на паса между него и вратата на противника има само един играч. Това подтиква отборите да се изнесат по-назад линията си на защита и по-напред тази на атака. Разпределението на футболистите на терена, което преди е било доста компактно става чувствително по-линейно и между отделните игрови линии се появява свободно пространство. В новата обстановка пръв се ориентира легендарният мениджър на Арсенал Хърбърт Чампън, който лансира революционна тактическа постройка WM (3-2-2-3). Същността и се състои в това, че двама от офанзивните играчи наричани инсайди са изтеглят назад в свободните зони и от там организират атаките. Първообразът на инсайдите е Алекс Джеймс от Арсенал. Находчивият и изключително техничен за тогавашните стандарти шотландец не просто насочва топката към фланговете, както правят останалите инсайди, а твори в свободната зона. Макар да не е истинска десетка той задава основните й характеристики.
Междувременно прагматичните италианци съобразяват, бе симетрията на британското WM може да върши добра работа в защита. Виторио Поцо контрира Чапман с WW (2-3-2-3). Това е персонално преса като всеки играч е прикрепен на огледален принцип към човек от противниковия тим. Например левият бек пази дясното крило итн. Италия обаче не спира дотук. В края на 40-те години се появява още по-дефанзивна схема, която по-късно ще бъде наречена катеначо. При нея единият от централните защитници, наречен либеро се разполага зад линията на отбраната. Той покрива засадата, но подсигурява партньорите си и при тяхна грешка може да я поправи.
Цялата разработка четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
