- Какво беше първото ви впечатление, когато разбрахте, че ще играете в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“?
Пламен: Определено много се зарадвах, че в Народния театър ще се поставя този текст на Том Стопард. Нямахме разпределение на ролите и яснота кой какво ще играе дълго време, но това не беше проблем, защото знаех кои хора са в екипа. Хубаво е да попаднеш в компанията на толкова талантливи колеги, това вдъхва увереност. Дори когато не знаеш още какъв точно ще е твоят път в спектакъла, знаеш, че ще вървиш с хора, на които вярваш.
Ненчо: Шок и трепетен ужас от поверената ми роля на човек, поставен в ничие пространство, но който може да е всякакъв. Едновременно с това и радостното очакването на времето, в което най-после с Пламен ще можем да репетираме и да си партнираме същински, дълго и напоително – нещо, което искахме да ни се случи от доста време. Никак не е лошо да преминеш през драматургия, толкова силно обвързана със смъртта рамо до рамо с хора, които чувстваш близки, забавлявайки се и смеейки се до сълзи. Така неусетно можеш да повярваш в идеята, че в крайна сметка смъртта може би е наистина много приятна, както пише Стопард в една от най-ярките сцени в пиесата.
- Том Стопард често вплита философски и екзистенциални теми в текстовете си – как ви повлия това в изграждането на образите?
Ненчо: Розенкранц има страхотен монолог за смъртта – идеята и усещането за това да си мъртъв, който идва в момент, когато Роз и Гил остават сами след наситено с „екшън“ действие преди това. Те застиват като че ли в нищото, в особено състояние на безтегловност. За мен лично има още няколко момента в текста – монолози, изречения, подхвърлени реплики, за които си казвам дори само това да беше смисленото в пиесата, тя си струва да бъде написана, прочетена, поставяна. По посока на изграждането на образите – именно в тези случаи сякаш оставаш безсилен в желанието си да изиграеш нещо повече, все едно авторът те задължава просто да изкажеш думите, да ги споделиш със зрителите. И си мисля, че тези моменти са ключът към душевността на героите, а и въобще към принципа на връзката ни с публиката – от време на време да си почиваме от театралното, от образното, за да споделим чрез разсъждения за смъртта, мисли за живота ни тук и сега.
Пламен: Уважението ми към автора и конкретно към този текст расте с всяка изминала репетиция. Удоволствие е да разплиташ ребуса на пръв поглед лековати неща, в които се крият едни от най-болезнените истини за живота. За сценичния образ още не мога да кажа категорично – той непрекъснато се доизгражда, но за себе си в ежедневието определено ми повлия. Увлече ме в размисли за живота и смъртта. На моменти – в нездравословно количество.
Двамата в постановката Розенкранц и Гилденстерн са мъртви, която има премиера на 28, 29 и 30 април в Народния театър.
- Работата с Боян Крачолов – какво ново ви даде като актьори? Има ли сцена, в която буквално „се преоткрихте“?
Пламен: Боян има много качества и това, което ми припомня постоянно, е да не се увличам да „играя“, а да се занимавам с конкретния проблем. Нещо, което с Ненчо мине не мине и забравяме, но пък и това е част от процеса. Ние сме на сцената през цялото време и не бих казал, че мога да определя конкретен момент на „преоткриване“. Представлението е жив организъм, още е крехко и ние се наместваме вътре заедно с него.
Ненчо: С Боян работя за втори път след „Петрови в грипа и около него“. Той има отличителен подход към работата с актьорите относно заложеното в текста, като същевременно успява неусетно да завихри всички в света, който иска да създаде. В крайна сметка стигаме до изискванията за нещо кристално точно и специфично, но създадено в общ процес, изпълнен с огромна свобода и безброй разиграни варианти и предложения. Има постъпки на героя ми, в които се откривам. Но мисля, че тепърва предстои да изскочат тези епизоди, в които да се преоткрия. Струва ми се, че в това биха имали роля и хората в салона. Винаги има смисли, които сме изпуснали, или от многото повторения в репетициите сме забравили и дадена реакция от публиката може да напомни забравен смисъл, да върне фокуса към най-важното в дадена реплика, а и в тази връзка да помогне на актьора да разбере, открие нещо и за себе си.
- Има ли нещо от Розенкранц и Гилденстерн, което носите и извън сцената?
Пламен: Оказа се, че има. Мътните го взели. Толкова много забиваме копитата и двамата с Ненчо и се почва едно анализиране на всичко – защо така, ама правилно ли е, ама защо не иначе… Преди се чудех какво имаше предвид Боян, когато казваше, че неслучайно е подбрал всички тези хора в екипа. Сега към края на работния процес, когато премиерата е толкова близо, разбирам. Ми то аз съм си същия многознайко като Гилденстерн.
Ненчо: „Не помня“, „Не можах да запомня“, „Забравих въпроса“.
- Вярвате ли, че поколението ви променя начина, по който се възприема класическият театър?
Пламен: Повече ми се иска да може театърът да променя поколението, а не обратното.
Ненчо: Всички големи творци по един или друг начин са се занимавали и се занимават именно с това. А и самият Стопард в случая обръща перспективата и използва един класически текст за кралските особи, за да създаде съвременно звучащ сюжет за приключенията на обикновения човек. Сюжет, в който надявам се и ние сме открили шейсет години по-късно вълнуващите, болезнените, радостните, притеснителните допирни точки с нашето време.
- Какво ви е най-трудно и най-вълнуващо в това да бъдеш млад артист в България днес?
Пламен: Най-трудно сигурно е като се сблъскаш с реалност, видиш цикличността и си получиш първата заплата. Да остане огънчето в теб след това си е съзнателно усилие.
Ненчо: Вече имам немалко осъществени премиери и струва ми се поемам към етап, в който аз трябва да мога да подам ръка, за която някой, който има нужда, да се залови. Вълнувам се от времето, изпълнено с повече отговорности, което предстои.
- Ако трябваше да изиграете някой герой от Хамлет, извън тези двамата – кого бихте избрали и защо?
Ненчо: Гертруда. Все ми се ще най-сетне някой да се престраши да ме разпредели в женска роля. А и моментите в пиесата, в които тя се появява, са свръхинтензивни и напрегнати, при нея има мотиви, държание, които са крайно любопитни за изследване. Разбира се, Хамлет дълго време ми беше мечтана роля, но напоследък започвам да си го представям като по-възможен и интересен извън контекста на пиесата.
Пламен: Бих искал двамата с Ненчо да изиграем Гробарите.
- Имате ли ритуали преди спектакъл? Как изглежда последният ви час преди вдигане на завесата?
Пламен: Винаги е различно. Зависи подсъзнателно колко си уверен в работата, извършена по време на репетиции. Премиерата е доста досадно преживяване. Това не е реалното представление и не е истинската публика. Има напрежение и очаквания. Представление си поема по пътя след няколко изигравания и тогава започва удоволствието и за играещи, и за гледащи.
Ненчо: Ритуали нямам. Дишам. Твърде често тичам по коридорите полугол, обличайки костюм, закъснял за грим.
- В постановката смъртта е постоянен мотив. Ако трябва да напишете свое послание към света в един последен монолог, какво би съдържал?
Ненчо: Кой съм аз, че да пиша послание за света? Кои сме ние? Въобще какво разбрахме за живота и смъртта? Ако бях разбрал нещо за смъртта, бих го споделил, но, уви.
Пламен: Мисля да цитирам пиесата: „Радвай се! Ако не се радваш, какъв е смисълът да живееш?“.
Това са те:
Ненчо Костов:
* Роден е във Варна през 1993 г.
* Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност „Актьорство за драматичен театър“ при проф. Ивайло Христов през 2017 г.
* От 2019 г. е в трупата на Народен театър „Иван Вазов“
* Отличен е с награда АСКЕЕР 2019 за изгряваща звезда за ролите на Васил Левски в „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“ и Дебелянов в „Дебелянов и ангелите“
Пламен Димов:
* Роден е на 25 септември
* Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Ивайло Христов през 2013 г.
* През 2017 г. дебютира на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ с ролята на Исус в спектакъла „Последното изкушение“ по Никос Казандзакис
* Дебюта си на големия екран прави във филма на Ивайло Христов „Каръци“
Елизабет Методиева
