- Яна, поздравления, вторият ви пълнометражен филм „Диада“ вече е по кината. Разкажете ни за това приключение.
- Това наистина е едно емоционално приключение. Дълго време чаках да се случи този филм, но смятам, че си заслужаваше чакането. Аз все още преживявам и осмислям емоциите от премиерата в сряда вечер. Беше като една вълна от развълнувани хора, които споделиха с мен толкова силни думи по повод филма.
Яна на премиерата на Диада.
Това, което винаги съм искала да постигна с „Диада“, е да започнем да говорим за тези проблеми, които са толкова сметени под килима според мен и за които ние самите не искаме да признаем, че съществуват. Това е моят начин аз да повдигна тази тема - през изкуството и филмите, които правя. Наистина съм много щастлива, че успяхме да го реализираме.
- Какво всъщност означава думата диада?
- Думата диада означава най-малката възможна група в социума - от двама човека, и силната връзка между тях. В английския език много често се използва за връзката между майка и дъщеря, която е една от няколкото теми, които филмът много силно засяга.
- Коя е вашата диада?
- Моята лична и най-силна диада е с Алек. Както е и във филма, когато нямаш опора, много трудно е сам да пребориш целия свят. Аз съм ужасна късметлийка, че имам толкова много хора около себе си. Най-силната ми диада е с Алек, който винаги ме подкрепя. Застава зад мен във всяко едно нещо и ми казва „Давай!“. Няма по-силно нещо от това. Разбира се, и връзката с децата ми е нещо, което се надявам да бъде силно, устойчиво и истинско като нашите лични диади с всяка една от дъщерите ми.
- Откъде се вдъхновихте за всички истории, които се преплитат във филма? Има ли някоя ваша, лична?
- Има няколко истории, които са си лично мои. Те са малки, но са преплетени в сюжета, за да обслужват главната героиня. Повечето случки във филма са взети от реалния живот и може би затова филмът звучи по начина, по който звучи – автентично и почти документално на места. Абсолютно кореспондира с реалността – това казаха деца, които гледаха филма. И за мен това е голямо признание.
- Това ли наистина е училищната действителност според вас?
- За съжаление, да. На места е училищната действителност, но, разбира се – има различни училища, учители... Светът в „Диада“ е вдъхновен от истинския живот и в тази връзка може би наистина оценката, която дойде от всички тийнейджъри, които го гледаха, е, че филмът пресъздава тяхното ежедневие. Това е филм за тийнейджъри, погледнат през тяхната гледна точка. Това ми го казаха децата, които го гледаха на предварителните прожекции и все едно ми благодаряха, че някой ги е приел на сериозно и разказал света, какъвто е за тях. Трудни са тези години в тийнейджърството. Вътре в тях бушуват толкова много чувства и емоции, които ние често неглижираме. И когато след филма се провокира диалог между тийнейджъри и родителите, по-възрастните казват, че е просто филм и не е толкова страшно в училище, а децата казват – да, по-страшно е. И усещаш как децата стават защитници на филма, а на родителите много им се иска да не е така, но е така. На мен също ми се иска да не е така, но реалността е друга. Разбира се, че има изключения, но ние разглеждаме тази история в този контекст.
- Казвате филм за тийнейджъри, аз бих добавила и че е изигран от тийнейджъри. Как и защо се спряхте на Маргарита Стойкова и на Петра Църноречка? Фактът, че двете нямаха опит в актьорската игра, помогна ли на тях и на вас като режисьор?
- Аз винаги съм искала да работя с момичета, които нямат опит за тези роли. Това е било намерението ми от самото начало, въпреки че не знаех кой ще изиграе главните роли, все пак 10 години чакахме за финансиране. Когато го получихме, започнахме кастинга. Беше много важно момичетата да усетят героините още на самия кастинг. Когато това се случи, аз знам, че имам огромно поле за работа с тях. Когато те двете се събраха като двойка, между тях имаше невероятна химия. Има моменти, в които просто нещата се получават между двама актьори и моменти, когато не се.
При тези две момичета беше толкова интересно, че аз забравих да гледам като режисьор, който трябва след сцената да даде бележки, а просто да се наслаждавам на това, което виждам. Беше толкова интересно. В момента, в който ги избрах, те бяха абсолютно брилянтни, с невероятно доверие към мен. Оставиха се в ръцете ми и смятам, че постигнахме невероятни резултати. Много се надявах да са толкова естествени и пред камера, както когато репетирахме, а те бяха още по-добри.
- Това се вижда и на екран. Ако ви върна година назад – как премина снимачният период?
- Беше страхотно. Толкова много се забавлявахме. Даже преди няколко дни пуснахме едно клипче, което сме си направили с видеа по време на снимките. И всички казаха, че изглежда все едно сме снимали комедия. Наистина беше много лек снимачният процес. Преди това репетирахме пет месеца, което също много ни помогна. Заснехме филма за 17 дни, което е доста недостатъчно, но ние сме с малък бюджет и трябваше да се вмъкнем в него и това беше единственият ни шанс. Всеки един човек от екипа беше зареден с положителна енергия. Страшно много си помагаме. В моите филми много внимателно подбирам хората, които са в екипа ми. Те доста се припокриват в двата ми филма. За мен това е основно. Режисьорът, актьорите, всички хора, които помагат и взимат участие – всички заедно правим възможно да се случи крайният резултат.
- Защо според вас е изгубено доверието между родители, учители и деца?
- Навлизането на технологиите много ни отдалечи един от друг. Не само между родители, учители и деца, а всички – и възрастни с възрастни. Всичко започна да се случва зад екрана. С много големи темпове децата дръпнаха напред според мен. Чисто в технологичен план. Ние не можем да ги догоним. Образователната ни система продължава да е тромава и някак си да не се приспособява към днешния ден. Използваме стари прийоми, за да обучаваме децата в днешно време, което ми се струва абсолютно неадекватно. Причина е и това, че родителите толкова много започнаха да бъдат ангажирани в живота, който е адски динамичен. Като че ли вече нямаме време да погледнем себе си, пък какво остава за децата ни.
Много беше хубаво след някои от прожекциите, когато хора ми казваха, че само искат да ме поздравят и бързат да отидат вкъщи, за да прегърнат децата си. Само заради това си заслужава да го има филма, за да оценим. Една майка ми каза, че постоянно се бори с усещането дали е добра майка и, като е изгледала филма, е разбрала, че е и повече няма да го поставя под съмнение. Невероятно е. Има хора, които търсят добрия финал, светлината в тунела... Но на финала може би светлината е, че има хора, които си казват, че добре, че не са израснали в такива условия. За мен всеки от нас е способен на всичко. Страхотни късметлии сме, че сме израснали в среда, различна от тази на Дида.
- Вие самата сте майка на две момичета и в началото на разговора ни споменахте, че имате прекрасни отношения с тях. Как успявате да поддържате доверието между вас?
- С разговори и с подкрепа. С Алек винаги сме държали да ги подкрепяме в това, което искат, да ги изслушваме и да ги насърчаваме в нещата, които са им интересни. Някак си засега виждам, че диалогът присъства в нашия живот. Надявам се да го запазим. Ая е по-голяма и съм впечатлена, че споделя с нас важни неща от живота си. Нещо, което аз не съм правила с моите родители и нещо, което за мен е много важно. Надявам се да успеем да го запазим и в тийнейджърските й години. Те тепърва предстоят, тя е един много сериозен кандидат-тийнейджър, който има моменти, в които виждам какво предстои. Но това е, което можем да направим – да говорим за проблемите и чрез нашия добър пример те да виждат света.
- Какво бихте посъветвали всички родители, които са загубили връзката с децата си?
- Много е трудно това със съветването. На всеки случаят е различен. Като не знаеш подробности за живота на един човек, няма как. Не искам да съдя или да давам формули как можем да запазим диалога или да го върнем. Със сигурност малките неща помагат. Това го казвам от моя личен опит. В един момент покрай цялата истерия с премиерите и пътуванията на предпремиерни прожекции си дадох сметка, че много бързо затварям телефона, когато ми се обадят децата, защото винаги работя и има 10 човека, които имат нужда от отговори.
И в този момент ми звъни телефонът, децата искат да споделят нещо малко. Но щом са звъннали, значи са имали нужда да го споделят и в това един момент ме удари като мисъл – нямам право да го правя и да не ги изслушвам пълноценно. От известно време го коригирах и виждам, че за мен работи. Звънне ли ми телефонът и знам, че са децата отсреща и им отделям необходимото време, в което имат нужда да говорят с мен. Това е нещо малко, обаче и на мен ми дава по-добро усещане за цялостния ми ден, а те се чувстват по-спокойни и щастливи за това, че са си купили примерно шоколадово яйце и са ми казали. Всякаква друга работа може да почака. Аз съм го открила за себе си, ако може да бъде като съвет. Другото е просто понякога да спра и да ги прегърна без повод, просто ей така. Винаги го оценяват и ме потупват по гърба и ми казват - „Ти си добра майка“. Все едно знаят какво искам да чуя (смее се).
- Това е най-хубавото нещо, което една майка може да чуе.
- Така е, въпреки че никога не се чувстваме като най-добрата майка. Но когато го чуеш, е наистина приятно.
- Освен по кината „Диада“ може да бъде намерен и в книжарниците. Защо решихте да превърнете вашия сценарий и да го доразвиете в дебютен роман?
- Това не беше заложено в плана ми за тази година (смее се), но бях много силно провокирана от Захари Карабашлиев, който е главният редактор в „Сиела“. Той доста добре ме познава и знае колко дълго съм работила по филма и колко допълнителни материали имам, че съм писала нещо като дневник на главната героиня, за да мога аз самата да я опозная и да предам това цялото знание нататък, за да може актрисата ми да се въплъти в нея. И той ми каза да седна да напиша книга, ама аз си казах – глупости. Но много-много ми влезе идеята в главата и му казах, че сядам да пиша, но без никакви очаквания.
Да видим какво ще стане и дали въобще ще тръгне този процес, защото аз никога не съм се изразявала по този начин. Ако аз не бях за себе си сигурна, че съм напипала тона на книгата, нямаше да я завърша може би. Въпреки че не е имало нещо, което да зависи само от мен и да съм го оставяла недовършено. Тази свобода, която усетих, докато писах романа, беше много приятна. Там нямах абсолютно никакви ограничения и всъщност, познавайки толкова добре всички герои, беше невероятно пътешествие. Получих невероятна оценка от редакторите в „Сиела“ и те ми вдъхнаха увереност, че това не само става, а е супер. Книгата добавя още повече в историята, тъй като много хора ме питат ще има ли втора част. Навлизайки в света на Дида, с връщане в нейното минало, мисля, че има още много в нейната история. Беше неочаквано и за мен.
- Ще продължите ли с писането на книги?
- Не знам, но много ми хареса. Тук има една условност, че аз познавах много добре историята и героите. Със сигурност е врата, която не затварям. Ако имам подходяща история, която искам да изразя не чрез филм, бих я написала. Много ми хареса да седя по 15 часа пред компютъра и да пиша. Тази самота при писането ми хареса.
- „Диада“ имаше премиера с над 600 гости преди два дни, а един от коментарите след нея е, че филмът трябва да бъде видян и преосмислен от всеки ученик, учител и родител. Предвиждате ли подобна кампания кауза, както имаше и с „Доза щастие“?
- Да. Ние вече започнахме. Имахме предпремиерни прожекции в училища и дискусии. Имахме и срещи с няколко фондации, които гледаха филма и техните психолози, които работят с деца като Дида, дадоха едни от най-високите оценки на филма от гледна точка на това как проследява историята на това момиче и как разказва за наранената душа в чисто психологически план и за този невероятен стремеж, който всеки един от нас има, да бъде обичан и докъде може да стигне един човек, за да изнамери тази любов, която би трябвало да принадлежи на всички нас. Тепърва продължаваме. Имаме страхотна мисия и с този филм. Следващата половин година това ще правим.
Яна на премиерата на Диада.
- Готова ли сте вече със следващата история, която ще разкажете?
- Да. Аз вече работя и не оставам без проект никога. Следващата ми история също е доста емоционална. Базирана е на живота на реална личност, която е доста голяма за България. Не мога да разкажа подробности сега. Но със сигурност е много по-мащабна история и от „Доза щастие“, и от „Диада“, така че просто се надявам да имаме късмета да я реализираме навреме.
- „Диада“ е филм за мечтите. Вие продължавате ли да мечтаете?
- Моите мечти са филмите, които правя. Моите мечти са всичко, с което се занимавам. Нямам дългосрочни мечти нито в житейски, нито в работен план. Мечтите ми са проектите и, слава богу, успявам да ги сбъдвам.
ТОВА Е ТЯ:
- Родена е на 26 февруари 1983 г. в Пловдив;
- Завършва Музикалното училище в Пловдив, а през 2007 г. актьорско майсторство в НАТФИЗ;
- Като актриса участва във филмите „Стъпки в пясъка“, „Лов на дребни хищници“, „Кецове“ и „Джулай“;
- Режисьор е на филмите „Доза щастие“ и „Диада“;
- Съпруга е на актьора Алек Алексиев, имат две дъщери.
Екатерина Томова
