С ценаристът Анжел Вагенщайн, който тази седмица отпразнува 100-годишния си юбилей, е върнал в киното режисьора проф. Иван Ничев, зачертан от началството след дебюта му „Спомен“.
Това разкри пред „Телеграф“ самият Ничев. Именно с общия им филм „Звезди в косите, сълзи в очите“ БНТ ще почете века на Джеки, като го излъчи тази неделя от 21 ч. Ето историята на култовата лента, която режисьорът написа специално за „Телеграф“:
Стъпки
Една колежка от сценарната комисия на Студия за игрални филми Елена Гюркова, която беше харесала първите ми стъпки, ми се обади, че е успяла да убеди Анжел Вагенщайн да види филмите ми и да проведе разговор с мене. Анжел много хареса една моя новела по Чехов, като явно моят игрален дебют не беше киното, към което имаше предпочитания. Малката новела с Николай Бинев в главната роля, която аз също много харесвам, реши въпроса да бъда поканен във вилата му в Бояна, за да ми прочете новия си сценарий. Докато Анжел Вагенщайн четеше, разиграваше всеки образ, разбрах, че имам шанса да направя филм, който ще бъде запратен далече напред във времето. Така и стана. Тази година ще се навършат 44 години от неговата реализация. Който мисли, че това се е случило много лесно дори с мощния гръб на признатия от всички Вагенщайн, дълбоко се заблуждава. След почти месец, който прекарахме в работа по сценария в Боровец, започна дългото чакане. След една премиера дори тогавашният шеф на кинематографията П. Писарев ни заяви: “Не съм направил още филм за Димитър Благоев, а вие ми плачете за филм за някакви артисти“.
Кастинг
След година бяхме пуснати в производство. Отрязаха ни от по-добра лента „Кодак“, на която искахме да снимаме, имало по-важни продукции. За кастинга – избора на актьорите, мога да разказвам много дълго – мисля, че събрахме прекрасен актьорски състав.
Там за първи път срещнах любимата на Анжел Вагенщайн актриса Татяна Лолова. Най-големият проблем оставаше изборът на актьор за главната роля - лидера на трупата Стоманяков. Разговаряхме с Юри Яковлев - незабравимия Иван Василиевич от филма по Булгаков. След това заминахме за Москва за среща със Смоктуновски, за същата роля. Вечерта в хотела, когато заявих, че от тези срещи нищо няма да излезе, сценографът Ахрянов ме попита: “Добре, кажи едно световно име, което си представяш за ролята?“ Отговорих Антъни Куин. Тогава двамата с Анжел Вагенщайн дружно скочиха: „Имаме го! Това е Петър Слабаков!“ Така Слабаков се превъплъти в шефа на трупата Стоманяков.
Доволен от развръзката Анжел Вагенщайн ни покани на скъпа вечеря в хотел „Москва“, където бяхме отседнали. Есетрови риби, закуски и водки. Джеки Вагенщайн е един от най-големите кулинари, които познавам. Руският ни организатор, който беше с нас, пък ни покани на бар – тогавашния хотел „Белград“. Пускаха само чужденци срещу показан паспорт. Когато изтощени излязохме в 2 часа през нощта, след като бяха затворили бара, аз като най-млад от групата попитах: „А сега къде продължаваме?“ Джеки Вагенщайн спокойно погледна часовника си и каза: “Най-близкият в момента отворен бар е в Токио“. Това е прочутото чувство за хумор на Джеки, което струи от целия филм.
Прожекции
След като филмът беше готов, започнаха прожекциите по фестивалите в Лондон, Сидней, Мелбърн, Ню Йорк, Бангалор, Белград, Анталия... А по тв екраните го изгледа почти цяла Европа.
В неделя на 23.10. в 21.00 ч след 44 години ще се радвам, че българските зрители ще го гледат отново в престижната рубрика на БНТ „Българско кино представя“.
Разгромът е катастрофален
1975 година – на отминалия 20-и век. Правителството на НР България обявява, че навлиза в годините на т.нар. „зрял социализъм“. По света – Виетнамската война завършва с падането на Сайгон. Американците напускат битката и комунистическият режим завладява цялата страна. В България органите все по-уверени в нашето социалистическо бъдеще преследват всяка проява на опит за по-различно мислене. В такава обстановка аз се явявам на художествен съвет с моя дебют в игралното кино филма „Спомен“. Като всеки млад режисьор се стремя да търся своята малка филмова територия. Разгромът над филма е катастрофален. Виден кинокритик пише рецензия в най-престижното списания „Киноизкуство“ със заглавие „Йероглиф на киното“. Пише, че е гледал 2 пъти филма и нищо не е разбрал. Останалите от киносъвета му пригласят. От идеологическия отдел на ЦК на БКП отсичат, че филмът е първи опит за сюрреализъм в нашето кино, при единствено официално признато направление в изкуството – социалистическия реализъм. Шефът на съвета поетът Караангов изпраща големия талант Константин Павлов, с когото тогава често се срещахме и работехме върху някакъв общ проект, да ме убеди, че най-добре ще е временно да напусна киното, защото втори филм поне в най-близко време няма да получа. С К. Павлов удавихме информацията в барчето на театър „Трудов фронт“ – днешен „Зад канала“.
На тавана на Марчевски
На следващия ден реших да замина за Полша, където съм завършил кинорежисура и имам много приятели. Заживях първо на тавана на моя любим професор, а после ме прибра моят колега режисьора Войчех Марчевски. Сега след смъртта на Анжей Вайда той пое прочутата Варшавска академия за кино. Започнах да търся възможности за реализация в Полша, където вече бях работил в документалното кино. Съдбата обаче реши друго. Някакъв италиански селекционер беше успял да вземе филма „Спомен“ за конкурса на фестивала в Сан Ремо. От едва ли не изгонен от киното в България сложих костюма и заедно с Маргарит Дюра моят филм откри фестивала. Последва и покана за фестивала Локарно-Швейцария. По някакъв начин бях реабилитиран, но се оказах като герой от филма на Рангел Вълчанов „А сега накъде?“. Разказвам всичко това, за да разберат читателите колко съдбовна точно в този момент е била за мене срещата ми с Анжел Вагенщайн.
Лео Богдановски
