- Г-н Куркински, днес е денят за размисъл. Ще гласувате ли утре?
- Да, аз съм гласувал винаги. Но не смятам сега да го коментирам, защото не виждам никакви резултати, никакви дела.
- За съжаление е така наистина, но поне трябва да си даваме гласа, за да знаем, че не отива, където не трябва…
- Така е. Не искам да се самоизтъквам, но това съм го правил винаги. Не разбирам какво става в политиката, защото никога не съм бил в такива среди. Не разбирам логиката им. Не разбирам откъде подбират своите нови кадри. Имам много песимистична теория за всичко това. Просто съм убеден, че от 1989 г. досега всичко се ръководи от едни и същи сили и за мен това е необратим процес и той е песимистичен.
- И може би самата политика е много далеч от вас като личност и същност.
- Тя не е далече. Хората виждат и разбират всичко. Те не са толкова глупави. Напротив – даже много са умни. Но са толерантни и не излизат да протестират и да продължават с демонстрации, защото вече разбраха, че трябва да се насочат към личния си живот и своето лично спасение и това на близките си. И се затварят в по-малки кръгове, което наистина според мен е правилната посока. Защото в глобален мащаб виждаме какво се случва и по света. Как няма мир. Вижте колко са близко войните, а ние все пак сме благословени с това, че имаме мир и това не е малко. Което може би се дължи все пак и на тези политици, които са ни управлявали досега. Това е техен избор и те си знаят какво им коства това нещо и да ви кажа – не ги обвинявам в нищо.
- Можем ли да кажем, че както всеки един човек намира своя пристан, намира доброто и оцелява в тези времена, вашият пристан е театърът?
- Не, моят пристан не е театърът. Моят живот е театърът. Аз имам само това. Той не е пристан, той е самата ми същност. Аз не съм истински валиден извън сцената. Извън нея не се чувствам никъде добре. Нито вкъщи, нито някъде другаде. Вече много съм се отдалечил и от този начин на живот на удоволствията, на лукса, на добрата обстановка. Този хедонизъм, който властва. Ние сме до голяма степен подчинени на него и не осъзнаваме до каква степен сме се повлекли в неговите мътни течения. Той е много голям грях и аз все повече не мога да понасям този свят на благоустройството, на благополучието. И не мога да го разбера. И моето съществуване е едно домогване, достигане до сцената и борба това да се случи. За съжаление може да звучи малко трагично – казвам го със смях, но така си остава и така ще бъде.
- Сцената, хората ви обичат и за трети път предстои да напълните зала 1 на НДК на 17 ноември с „Нашенец“. Тогава моноспектакълът празнува и юбилей - 50-о представление. Каква е обратната връзка за една година от създаването на спектакъла? Каква е равносметката? 50 представления в толкова много градове!
- Можеше и повече да бъдат, но аз винаги съм по някакъв начин недоволен от себе си. Но пък съм благодарен, че се случи, защото аз подготвях дълго „Нашенец“ през годините. Самите репетиции обаче бяха много кратки и беше много голямо изпитание премиерата в НДК. Всяко следващо представление за мен е различно. Много се вслушвам в публиката. Къде реагира, къде усещам, че я губя, къде трябва да натисна малко повече в техниката, къде повече в емоцията. Равносметката е, че получавам много съобщения и писма и всякакъв друг вид послания за спектакъла и така разбирам, че той попада в точното място, където съм го проектирал и съм се прицелил да отиде. Хората възприемат преди всичко автора, което за мен е най-важното. Така че оценяват, преосмислят Чудомир и какво представлява той спрямо преминалото време. И най-много ме радва, че говорят за него и какъв писател е. Това е една от моите основни задачи в актьорската ми работа - преди всичко да припомням авторите. И български, и световни. Това е най-голямата ми радост - че говорят за Чудомир. Колко са впечатлени от него.
- Темите, които представяте в моноспектакъла, много приличат на това, което ни вълнува днес.
- Точно така. Аз и затова и като ги намерих тези неща – те ми бяха подарени от племенника ми преди 7-8 години за рождения ми ден, точно като бяха излезли, си набелязах, че ще ги направя на спектакъл, защото ги намирам за полезни. Като адекватност на общественото положение в момента.
- Винаги сте казвали, че това е нещо, което отдавна сте искали да изиграете.
- Да, отдавна исках, тъй като имам и по-сантиментален спомен. Той е свързан и с моите баба и дядо, където съм правил за първи път спектакли. Там нещата са вече по-деликатни и дълго време не смеех да посегна. Дълго време исках да намеря съвременен автор, съвременен текст от сегашното време. Но така и не намерих. Т.е. намерих интересни неща, но след разсъждение все пак реших, че не мога да посегна към текст от съвремието за моноспектакъл. Необходимо ми е винаги да съществуват поне десетилетия разлика от смъртта на автора до представянето му. Тези години по някакъв начин доказват нещо много важно – неговата непреходност. Ние прекалено сме вгледани в настоящето и бъдещото, а уроците са по-скоро в миналото. И от близки наши родственици, за които трябва да си спомняме. И от история, и от изкуството, и, разбира се, най-вече и в свещеното писание и Библията и преданието.
- Засегнахме вече темата за молитвите, Библията. В деня, в който излиза интервюто, е и прекрасен празник – св. Димитър. Знаем колко вярващ човек сте и че вярата я носите още от дете в себе си. В предварителния ни разговор си поговорихме за една тема, която много вълнува - за изповедта и че няма нищо страшно в това всъщност.
- Да, аз споделих това, но пак казвам – не искам да се изживявам като човек, който е нещо като проповедник или говори за Бог ненадейно. Необходимо е повече внимание, като се говори за тези теми. Необходимо е особено състояние, когато се говори за тях и когато хората биват посветени, когато някой говори за тях. Защото, ако няма благоговение и почит, просто всичко е излишно. Това го казвам като необходим вход към това, което ме карате да споделя. Що се отнася за изповедта, важно е, когато човек говори, да се изповядва и да няма притеснение от това да казва – да, аз съм православен християнин или поне се опитвам да съм достоен за това признание. Това е важно да се изповядва публично и да се казва. Поне аз така мисля.
- Важно е да посещаваме църквата не само по празници, а всеки път, когато имаме духовна нужда от това...
- Точно така. Аз съм вярващ от дете. Кръстен съм в православната църква като малък, но прекарах живота си по малко по-различен начин за съжаление. Всъщност не „за съжаление“, а „може би“, защото всичко си е по Божия промисъл. В театъра е друго място. И достигнах до тази изповед много по-късно в живота си, но винаги съм искал да го направя. И вече нямах сили, повече не издържах без това. Веднъж много силно се помолих за това, в „Св. Седмочисленици“ се случи тази молитва и веднага след това се случи… Защото бях ходил много пъти, опитвах се, но нищо не се получаваше. То не може да стане така изведнъж, разбира се. Но след тази молитва срещнах една жена, която ми каза, че един човек иска да ме чуе и се случи. Като чудо беше за мен. Така намерих своя изповедник, за което съм много благодарен. Това е много важно да се направи. Аз го казвам като абсолютна необходимост. За православния християнин без това нещо е невъзможно, защото нашият Господ – Исус Христос, е слязъл при нас за опрощение и нашето спасение на грешните хора. Това е смисълът на нашата вяра. Той заради нас слезе, заради нас страда, заради нас беше разпнат, погребан и възкръсна именно заради нашето спасение. Господ е създател на този свят, на всички нас, на Вселената и въпреки това придоби нашето естество, стана човек и слезе тук заради нас. Това е същността на нашето общуване с него. Искам да поощря хората, които го усещат и са чели Библията, просветени са в Божията истина, те знаят, че трябва да прекрачат този праг и да извършат това тайнство. Просто ако имат колебания, да ги преодолеят и да се борят, ако им е трудно, да се молят за това да им се даде в скоро време по Боята промисъл изповед.
- Аз бих искала да се обърнем към нашите читатели, към семействата, към родителите на малки деца, че е много важно от ранна детска възраст да ги възпитаваме във вярата в Бог.
- Да, това е другият аспект на Пътя към вярата. Но тъй като аз съм човек, който няма деца, не се осмелявам много да говоря за това. Не чувствам за редно аз да говоря на родителите какво да правят с децата си, след като самият аз не съм родител. Но да, разбира се, че този път трябва да тръгне от семейството. И въпреки това – Бог е промислил всичко още преди нашето сътворение и трябва да се остави на Него място и време да действа. Затова не ми се иска да говоря по тази тема. Разбира се, че е безспорно, че в нашата страна най-устойчивото и най-безапелационното нещо е православната вяра. Тя е тук от Покръстването…
- И в най-тежките времена винаги да ни спасява вярата. Защото това е нещото, което ще остане и след нас. Освен вярата обаче след нас остава и това, което правим. Затова искам да ви попитам – вие гледате ли вече към нещо ново, с което да зарадвате вашата многобройна публика?
- Да, аз затова се притеснявам да говоря много, защото вярата без дела е мъртва. Вярата е делото и примера – това, което правиш. И аз се притеснявам много да говоря, защото като гледам къде са делата и много не ги намирам. Но това е мой проблем, на моята съвест. Това са мои грехове и за тях аз ще отговарям. Иначе, в професионален аспект първо искам да изкажа голяма благодарност към публиката. Защото аз без тези хора, които отделят това време за мен, което е много време – да дойдеш, да гледаш, да се прибереш… Просто нямам думи. Това е най-скъпият ми човек, който имам – публиката. Това за мен е всичко. Много хора от съсловието, критици и друг тип същества от театралното съсловие са ме питали: „Ти наистина ли мислиш, че в театъра публиката има значение?“. Да, може би за някакви там финансирани проекти или други пространства публиката няма значение. Това е кощунство да се говори по този начин, така да се игнорира публиката. Разбира се, че театърът е разделен, но е единосъщно – на създатели и изпълнители. Това е едно същество, то не може да се раздели… Затова съм толкова благодарен на тези много хора от България, дори не мога да повярвам как това се случва. И чувствам голяма отговорност. Тук е мястото да благодаря и на екипа, хората, които са непрекъснато до мен и са мои приятели - Кирил Кирилов, Ваня Иванова, Димитрий Петров, Петър Данов, Милен Боричев и Йордан Минов... Без тях нищо не би било възможно.
- Винаги ми е било интересно актьор като вас, който има толкова много спектакли и моноспектакли в биографията си, има ли роля, която не сте изиграли, а сте искали?
- Има, да. Много исках да изиграя „Хамлет“, но не можах. Но после ми се даде шанса да изиграя Клавдий в „Хамлет“ на Явор Гърдев – в едно мащабно, голямо представление с прекрасен декор и много артисти. Аз винаги съм искал да бъда такъв артист…
- Ако не бъркам, имате награда „Икар“ за тази роля…
- Да, имам за поддържаща мъжка роля. Аз играх 90 пъти това представление и съм много благодарен, че това ми се случи. Имам и други мечтани роли, но в жанра на моноспектакъла мога да си ги позволя, ако Бог ми даде живот и здраве. Да ги изпълня в моноспектакъл, който позволява всякаква интерпретация – малко по-свободна, малко по-различна. Не толкова зависещи и като възраст. Моноспектакълът търпи изпълнение на всякаква възраст.
- Пожелаваме си го и на нас – зрителите, и на вас като актьор. За финал искам да ви помоля за едно пожелание към всички, които днес четат вашето интервю.
- Пожеланието ми е първо да благодарят на Бога за днешния ден, това, което са сега. Да нямат никакво съжаление за миналото. Да поискат прошка за греховете си. И да не се страхуват за бъдещето, защото нашият Бог и неговите светии са с нас.
Елизабет Методиева
