М айки, пратете децата си при мен е казал Христос. Каквото е имал точно предвид, едва ли някой може да разтълкува дословно. Но едно е ясно, че децата трябва да напуснат полите на майките си по някое време или по-точно - навреме в своя живот.
До днес майките ръководят мислите на децата си и ги насочват със силата на целия роднински апарат в собствените си цели и амбиции. Който не вярва, нека види ощетените биографии на милиони българи, чиито съдби са предопределяни от болнавите представи на родствениците им за успех.
Дийпак Чопра, на когото може да се вярва, е оформил нещата така - ако детето ви е слабо по аритметика, но е силно по музика, не увеличавайте уроците по аритметика а по музика. Може да не съм съвсем точен в цитата, но той изразява и обозначава правилното родителско поведение. Българският родител ще натиска детето му да се развива по математика, макар то да иска да е певец, музикант, художник. И дори ще даде рушвет на изпитващия за да „не се изложим пред чужденците“ в учебно отношение.
Дипломата е друг коз в ръцете на родствениците. Бабата иска да види детето изучено и с диплома. Тук не се мисли за неговите чувства и желания, не се мисли тази диплома какво обезпечава от знанията и приложенията впоследствие, на внука и. Бабата си иска дипломата, за да я размахва пред очите на останалите в блока. В това време внукът зубри и оставя встрана изконните си желания, страсти и намерения. Не е изключено под този семеен рекет да посегне към алкохол или наркотици, за да понесе стоварилите му се очаквания.
Тези амбиции са провалили не една съдба. Те са се превърнали в норма дори в наши дни и се равняват на нещо като пребиване с камъни на жена от мюсюлманска държава заради неморално поведение. Истински линч. Родителството произвежда интелектуални инвалиди, докато инвестира в уж добрите си намерения. Нещата са наполовина свършени, нека завършилият с диплома си поеме последствията.
Родителските амбиции могат да бъдат нещо наистина много страшно, имам личен опит в това отношение. Виждам толкова повредени млади хора, които искат да постигнат нещо, но не се доверяват на интуицията си. Тя е прекършена и подменена в зародиш. Интуицията е предадена на институцията. Онази институция, объркваща хорските мисли и животи. Да я наречем ли родителство... И ако виждаме истеричния начин, по който абитуриентите се сбогуват със средното си образование, не е ли това среден пръст към него. Към погубените мечти, към зубренето, към липсата на вдъхновяващи персони в живота им, към забрани и ограничения... Но виждам този пръст най-вече и към родителите, поощрили абитуриентския разгул и финансирали го щедро. И към родителите, погубили мечтите им, защото не са се съобразили с тях. И по раздрания червен килим на живота не върви един зрелостник, а нещастник, който тепърва ще се учи от Живота.
*Коментарът е написан специално за "Телеграф"!
Лорд Евгени Минчев
