В София бе открита Алея на книгата, а едно от събитията там е томът на Ангел Колев „Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“, който днес ще има официално представяне. Ангел Колев живее във Филаделфия, Пенсилвания. Завършил е в съветския град Лвов. Той е журналист, писател, пътешественик и президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Заедно със съпругата си Мария са учредители и на родолюбивия проект „За буквите“.
Ангел Колев на Алея на книгата в София с том на колежка
- Г-н Колев, президент сте на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Разкажете за дейността си в Америка.
- Имам проект „За буквите“ и финансирам български автори, 20 заглавия вече съм направил. Разпространявам ги, правя литературен салон. Работя много добре с дипломатическите мисии.
- Кои писатели са идвали на този салон?
- Много са, почти всички. Йото Пацов, Гриша Трифонов, бог да го прости, бяха първите гости. Освен това стартирахме с много близко сътрудничество с издателство „Потайниче“. Работим с българските училища.
- Във Филаделфия голяма ли е българската диаспора?
- Има доста българи. Имаме български културен център, който обединява единствен три щата – Пенсилвания, Делауер и Ню Джърси. Нашият културен център е толкова мощен, че идват на събитията ни от Ню Йорк. Там има повече българи, но Филаделфия е по-компактен град и българите сме по-организирани. Аз съм първият българин, който сложи да продава книга в нашата църква в Харисбърг. Така се захванах точно преди 20 години.
- Сега представяте новия си сборник „Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“ на Алея на книгата в София. Защо хъш е в заглавието?
- Това е от един разказ. Ние сме трима братя, аз съм най-големият. Средният ми брат Валентин пръв пресече границата и емигрира. Моята книга се казва „Хъш“, защото е твърде комуникативна и информационна. Тя е истината за живота на Ачо Колев. Силно документален автор съм. Всички мои неща са стъпили на късчета живот. Писателят Сергей Колцов станал шофьор на такси и разказва историите на пътниците си. Много силно ме хвана тогава, като ги прочетох. Та този разказ „Хъш“ стана сага за фамилията. Той е много фрагментарен. Имам и един „Лвов 1972 г.“. Разказвам си своите истории.
- Разкажете някаква случка от Лвов.
- Навремето един бай Пеньо от Горна Оряховица ни чу на гарата в Лвов, че говорим на български и ни покани да му гостуваме. И започна да се жалва за живота си. Вика: „Дойдоха комунистите и ръц - удариха ме!“. А той си живее в Съветския съюз. И ни покани на гости в град Берегово, който е точно на украинската границата, в Закарпатието, близо са Румъния, Унгария – там в това триъгълниче. Пристигаме вечерта – тъмно като в рог. Тръгваме да го търсим. Там в една жестока тъмна доба. Моят приятел се беше изплашил много и вика на руски: „Хора! Помогнете!“. Вървим и гледаме къща, някаква сянка. Ние тропаме силно на тази къща. Сянката още повече се раздвижва. Оказва се, че някакъв съсед на бай Пеньо намерил мече и си го взел вкъщи да си го гледа. То пораснало и станало много голямо, но не го пуснал в гората. И ние тропаме точно на тая къща, а мечокът се раздвижва. И става страшно. Но в това време бай Пеньо ни забелязва. Дойде да ни пресрещне.
- Има ли други случки от чужбина?
- Има. Отиваме за риба и спим вечерта на петия форт на Петър Първи, на Финския залив, срещу Кронщад. Нашият домакин се казваше Адолф Мартинович – подполковник от съветската армия, но с име Адолф. Та чакаме рибата да клъвне и спим на този форт, 25 август, но умряхме от студ. Цяла нощ палим огън, щяхме да издъхнем от студ. Градчето се казва Лисий нос, там подполковникът има вила. Адолф вика: Който пръв открие поплавъка с рибата, получава 10 дена на брега – тоест почивка, ние сме моряци. И с един приятел гледаме нещо се белее в морето. Отиваме там – два презерватива, завързани, усукани, как са се събрали и привлекли – не е ясно, но стоят и се белеят в морето. Ей такива неща има в тази книга.
- Какво още има в книгата?
- Това са неща на един български писател, който реално живее зад граница. Америка е моята държава, аз съм стопроцентов българин, но живея във Филаделфия. Навсякъде го казвам. Бях сложил не пътеписи, а скитания. Моето не са пътеписи, да снимаш красоти и да пишеш за зеленото море и синята трева – това е поетика. Щото, ако морето е синьо, и тревата – зелена, не е литература. Моите пътеписи са разкази, срещи с българи и разкази за тях.
- Разкажете за някоя среща.
- Например в Колумбия се срещнах със сина на големия цигулар Георги Бадев – онзи с отрязания пръст, легендарния – та се срещнах с неговия син Минчо, който е втори челист в Националния симфоничен оркестър на Колумбия. И аз бях специален гост на техен концерт, но с маратонки. Та опитвам се да говоря на испански. Бил съм в почти всички държави на Латинска Америка, хората обичат да си поръчваш на испански.
- А вие как поръчахте?
- И аз така си поръчвах на испански, че исках телешки бифтек, но ми донесоха риба. Обаче рибата ми е любимото ястие. Два пъти печеля състезания за най-голяма уловена риба в Северния Атлантик. Българин! Блуфиш – атлантически лефер. Той е голям борец. Плъзга се на повърхността, за да избяга.
- Как взимате идеите за историите си?
- Казал съм го – журналистът, без да иска, го връхлитат разни неща. Снощи (б.а. - миналата вечер преди откриването на Алеята) не издържах и реших да видя шатрите още преди да я отворят. Отварям една палатка, без да знам коя е – 41-ва. Оказва се на „Потайниче“, издателството, което пуска моите книги. За първи път идвам и на него попадам.
В Америка започнах да каня писатели – Йото Пацов, Гриша Трифонов, Виолета Христова, Николай Милчев - поета, Георги Ганев, който написа „Ангелът и Яков“, страхотен роман, Румен Леонидов, Васил Славов – страхотен поет, последната му стихосбирка е „Ахав“, библейският герой, изключителна поезия има това момче. Много са. Юлия Дивизиева съм поканил, видях я на панаира. Ефрем Ефремов ми е гостувал. Много близки контакти имаме с консулството в Ню Йорк, много са готини нашите дипломати в цяла Америка.
- Как обикновеният американец възприема един български писател?
- Там никога не използват думата „писател“. Ето моят личен зъболекар, японец, роден на Хаваите, ми казва: Ей, Ангел, ти си написал книга! В Америка почти не използват тази дума.
Имам още една случка от Колумбия с Габриел Гарсия Маркес – отивам в къщата на Габо, както му викат, намира се на Карибите в Картахена. До нея е къщата на Шакира. Къщата обаче вече не е собственост на семейството на Маркес. Питам и ми казват, че е купена от някой, който иска да е анонимен. Та отивам и гледам майстори влизат вътре да ремонтират нещо. И аз гледам един мъкне една кофичка и влизам след него. Лепнах се – минавам за бояджия. Влязох в двора. Но ме видя ръководителят на бригадата и започна да ме пита на испански. Аз му викам, че говоря английски и руски. Обяснявам му, че живея във Филаделфия и съм журналист. А на тях мечтата им е да отидат в Америка, но не могат да влязат по нормалния начин, защото онези от посолствата знаят, че влязат ли, няма да излязат. И аз опитвам да правя снимка отвътре на една външна стълба към втория етаж на къщата на Маркес, но ми викат категорично да не снимам и си излязох.
В Колумбия има много неща за разказване. Скарах се с един, който ми продава обикновен салам, ама ми го таксува като шунка. И като му казах, той започна: „Вива Колумбия! Вива президенте!“. Викам си – сега ще дойде мафията, ще ми хвърлят мрежата и не мога да се отърва.
- А нещо интересно от Щатите?
- Отидох на Големия каньон и питам колко струва едно муле да отида до река Колорадо. Там трудно ще стане без него. Питам една колко струва мулето. Тя ми разправя – 120 долара. Погледнах кервана и викам, че за 120 долара аз ще го занеса мулето на гърба си. Изчислих го по пернишкия курс на долара - тогава беше повече от 3000 лева за долар.
- Какво е важно да знаят читателите за новата ви книга?
- Обичам да се шегувам, че не съм известен в България, но съм световноизвестен – това е защото имам членове на Лигата от 12 страни по света. Когато си в литературата, трябва да знаят, че това е нещо, което върви до края с теб.
„Седем плюс седем по Рихтер“ – седмата степен е последната жизнеспасяваща, осмата е разрушителната. А и съм пуснал седем разказа и седем пътеписа, които поне за мен са като трус по скалата на Рихтер седма степен. Това нещо го родих в съня си. „Хъш“ – така се казва основният ми разказ.
Тази книга е едно пътуване – през годините, през всичките години, по всичките пътища, с хората, които през цялото това време са с мен, сред хората. Обичам ги тия човеци! Те вървят. Все по своя път и с надеждата, която никога не умира. Спират се. Говорим си. Гледаме се в очите. Разделяме се. Ще се срещнем ли отново? Орисан съм на път. От първите ми 16 километра от родилното в големия град до граничната комендатура пъпът ми е останал изтръскан там някъде от файтона в пепелта на селските коловози на това мое първо безпаметно пътуване. И от оня далечен ден пътят е мое верую. Обичам пътя. Да вървя. Да вървя обичам и вървя. Това е отговорът на въпросите. Събуждам се и викам – това е Рихтер. То ме разтърси и така кръстих книгата си.
Георги П. Димитров
