В масовото обществено съзнание Освободителната война се свързва с обсадата на Плевен, с героизма на опълченците ни при Стара Загора, Шипка и Шейново и разбира се, с триумфалния мир, подписан в Сан Стефано на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. Но зад външната парадна страна историята на тази война е доста по-различна. Тя представлява низ от непростими грешки и самонадеяност от командването и на двете страни. А също и с неизбежните за всяка война куриози и абсурди. Безспорен е приносът на генералите със западноевропейски произход, сражавали се срещу Османската империя. Наред с руските това са и наемници от цяла Европа. Освен това по време на Освободителната война руската армия вече е наборна. Затова в нея се сражават мобилизирани мъже от всички краища на империята.
Според документите става въпрос за представители на 18 националности – от фини, естонци и поляци до осетини и татари. Част от тях са мюсюлмани, което не им пречи да бъдат верни на клетвата и да се бият храбро срещу своите едноверци от османската армия. Но не малко и от генералите имат звучащи не по руски имена. Това са популярните вече на повечето историографи: полякът Радецки, беларусинът Йосиф Гурко и потомъкът на балтийски немци Едуард Тотлебен.
Но малцина знаят, че на 4 януари 1878 г. в София първи влиза не Гурко, а естонецът ген. Отон Раух. Неговият скромен паметник днес се издига пред сградата на БТА. На различни командни длъжности са и свързаните с по нататъшната българска история финско-шведски барон Казимир Ернрот и Николай Каулбарс и неговият брат Александър – също немски аристократ от Прибалтика. А eдин внук на цар Николай I - генерал-майор Сергей Максимилианович Романовски, херцог Лайхтенбергски загива край русенското село Иваново.
Безспорно обаче най-екзотичният чужденец, сражавал се в Руско-турската война, е японският самурай Сейго Ямадзава. През 1864 година, едва 18-годишен, той участва в гражданката война в родината си на страната на императора реформатор Мейджи. За храброст и заслуги в битката е приет в императорската армия. След многократни успехи на бойното поле през 1871 година е произведен в майор и заминава да учи военни науки в САЩ, а след това е командирован във Франция в качеството си на надзорник на учещите във военната академия японски курсанти.
През 1877 г. Ямадзава заминава като военен наблюдател на Балканския фронт. По свое желание самураят е назначен за командир на взвод в руска военна част от състава на Западния отряд. Преминава река Дунав и участва в битката край Плевен. За проявена храброст получава руския орден „Свети Владимир IV степен“, както и няколко с румънски отличия.
Поелата мъчителния път на реформи през XIX век Османска империя също е истински магнит за различни европейски специалисти и авантюристи. Най-вече военни наемници. Мнозинството от генералите, командвали турската армия през войната, са били европейци и не са били мюсюлмани по рождение, сочи справка в историческите източници.
Главнокомандващият Мехмед Али паша е роден в Елзас като Карл Дитрих (или Шарл Дьотроа). Служи на търговски кораби като юнга. През 1843 година при поредното плаване остава в Цариград, приема исляма и прави главозамайваща кариера.
Потомък на английски графове, пък е Огъст Чарлз Хобърт паша. Той е командвал турската черноморска флота, в която са служили още 170 английски офицери и 390 моряци. Той не е приел исляма и не се е отличил с нищо по време на войната, но през 1881 г. става първият християнин, произведен в маршал на Османската империя. Французинът Блум заема длъжността началник на инженерните войски в турската армия.
Той е наричан Мехмед паша. Негов сънародник е началникът на интендантството Шатинер (Рашид бей). Главният квартирмайстор Нихид паша е полякът Белински, а норвежецът ген. Грюнвалд ръководи артилерията към главното командване на султанската армия. Списъкът с подобни имена може да бъде продължен. Той до известна степен обяснява граничещата с пълно безразличие към съдбата на империята липса на старание, проявено от европейските авантюристи и от двете страни на фронтовата линия.
През 1875 г. руското командване гледа скептично на военните възможности на Османската империя заради финансовия й фалит. Очаква се, че турците ще побягнат само като видят братушка в униформа.
Може би за това стратегическият план на войната е такъв, че би разсмял дори юнкер. Първоначално са мобилизирани само Варшавският и Киевският военен окръг. На Черно море русите нямат въобще боен флот, а на Дунав - 6 парни катера срещу 47 турски броненосеца. За щастие османските адмирали, общо взето, бездействали в пристанищата си. Руското командване изпраща на юг от Дунав само 190 000 свои войници и 12 400 български опълченци. Срещу тях турците имат цели 450 000 щика. Това обаче не пречи на генерал Гурко доста самонадеяно да тръгне да превзема Одрин само с една дивизия. И естествено, е разбит при Стара Загора. Храброто българско опълчение все пак успява да спре османските орди, макар и за кратко.
Следва опитът за турска контраофанзива, ръководена от Сюлейман паша. Около личността му върви спор дали той е роденият в Лион френски евреин Йосиф Аншел Шев, бивш професор по литература от Сорбоната. Другата по-вероятната версия е, че военачалникът е потомък на еничари, роден в Истанбул, но също бивш даскал по литература.
В онези дни през Балкана той е трябвало да бъде сигнал за тристранна атака срещу руските сили. Срещу 60 000-те хиляди воини на Осман паша в Плевен, 125 000-те хиляди в „железния четириъгълник“ Русе-Шумен-Варна-Силистра и 40 000 корпус на Сюлейман руската армия няма никакви шансове. Сюлейман можел да мине Балкана през 16 прохода, без да загуби нито един войник, но доста самонадеяно тръгва на реванш заради унижението и загубите, които търпи от българското опълчение при Стара Загора.
В онези дни русите държат само два прохода - Шипка и Хаинбоаз. Сюлейман обаче тръгва да се доказва към почти отвесните скали на Шипка. Там отново е обезкръвен в тридневните боеве през август от българските опълченци. Със саможертвата си те до голяма степен компенсират недалновидните ходове и на генералите под руския флаг. Не случайно генерал-лейтенант Радецки заявява на военния кореспондент на френския вестник L’Estafette следното: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното Българско опълчение, които, нямайки боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни.“ Но в един момент в действие влизат и телата на загиналите опълченци.
Оценявайки бойните качества, проявени до 11 август 1877 от Българското опълчение, неговият командир генерал-майор Николай Столетов пък заявява: „ Що се отнася до българите, то не ще се уплашат дори ако ги изразходваме до последния човек.“ Така в една война на наемници и от двете страни в редовете на Руската и Османската империи българите наклоняват везните и извоюват свободата си.
Самият Сюлейман след Освободителната война е осъден за лошо командване първо на смърт, после на 15 години затвор. Скоро обаче е амнистиран и върнат на служба, макар и изпратен в “девета глуха линия” - началник на гарнизона в Багдад. По ирония на съдбата умира на 11 август - деня на поражението си при Шипка, но през 1892 г.
Ракията окрилила казаците да превземат Пловдив
На Наполеон принадлежи знаменитата фраза, че от великото до смешното има само една крачка. На 3 януари 1878 г. в Пловдив има над 15 000 турски войници и офицери. Там е и щабът на Сюлейман паша, който се е разположил на гарата. Точно когато пълководецът сяда с офицерите си да обядва, из града се разнасят страшни викове.
Изпратените да видят какво става адютанти докладват, че в Пловдив са нахлули хиляди руски конници. Сюлейман изоставя и обяда, и града. Какво всъщност е станало?
По пътя от Пазарджик към Пловдив русите освобождават десетина села. Селяните ги срещат с хляб и сол... и с ракия. И когато казашкият капитан Бураго получава заповед да разузнае какво става в покрайнините на Пловдив, той и сотнята му от 63-ма души са вече налети до козирката. Затова, без да му мисли много, капитанът връхлита в града и предизвиква въпросната паника. Така се потвърждава и още една поговорка - че на пияния и Господ му помага.
Правнук на Вейсел почете загиналите
Зад личността на Вейсел Хилми Паша се крие австриецът, който преди службата си при турците се е казвал Фон Вексел. В продължение на близо година той обсажда неуспешно Шипченския проход през Руско-турската освободителна война и накрая се предава с цялата си 32 000 армия. В наши дни неговият правнук идва да се поклони пред Паметника на свободата в Стара планина. Това е станало на 1 септември 2012 година, показва преглед на книгата за впечатления. В нея гостът е написал ръкописно на турски език: “Бог да прости прадядо ми Вейсел паша. С голямо вълнение посетих това място. И врагът се е бил героично. С почит към всички тях! Проф. Рауф Версан от Истанбулския университет.
Константин Събчев
