П рез лятната ваканция на 1871/72 г. в Стара Загора, по инициатива на тамошните учители, се провежда Учителски събор, на който всички основни учители се запознават с начина на преподаване на Звучната метода, която да замени неудачната Буквена метода. Последната затруднявала много работата на учителя и измъчвала децата, понеже те мъчно различавали отначало буквата и звука, който четели, като изговаряли името на белега му. Идеята за новата прогресивна метода принадлежи на Берон, но първи я въвежда в Габрово Йосиф Ковачев, родом от Щип. Делото му продължил Рачо Каролев, който през 1872 г. организирал редица курсове за запознаване на учителите със звучната метода. Популяризатор на новата учебна форма в Южна България бил и Димитър Благоев. Независимо от тези настойчиви опити, много училища преподавали до Освобождението буквената метода.
Сред участниците в събора рязко се откроявал един учител от с. Бюлюджак, дн. с. Разделна, Старозагорско. Селището наброявало 50 къщи, а в школото учели 17 ученици. Казвал се Михаил, фамилното му име никой не знаел, няма и запазени негови снимки. На ръст бил възвисочък, а очите му разногледи. Облеклото му било стил „Гарибалди“ – фесът, палтото и панталоните му били червени като кръв, затова всички го наричали Червения даскал или Михаил Гарибалди. Получавал годишна заплата от 1000 гроша и 10 кила жито. Бил женен за дъщерята на дядо Колю от с. Маджерито, Старозагорско. Учителските му умения се изразявали в знанието му да чете и пише. Дълго време служил като клисар и вещо познавал църковните наредби. Та по тая линия се прикрепил към съсловието на даскалите.
Дрескод
Заради червените си дрехи имал неприятности с председателя на старозагорските училища хаджи Господин Славов (1811–1893 г.) първият кмет на Стара Загора след Освобождението, който му направил забележка да се превапса (пребоядиса), ако иска да прави даскалък. Гарибалдито докачен извадил библията, която носил постоянно в пазухата, си и заплашил, че ще стане поп. И така останал с алена премяна. Изявявал се като знахар, лекувал селяните, както си знаел и както можел. Един път извършил върху себе си смел медицински опит, като се подложил на опасна и сложна хирургична операция. Страдал от камъни в пикочния мехур. Чувал, че докторите ги вадят, като пробивали една малка дупчица току до пикочния канал. Наточил си чекийката, сложил едно огледало срещу себе си, прорязал пикочния си канал и с пръста си потърсил из мехура камъчето и го намерил. За щастие в тези критични минути го посетил негов познат и го намерил целия потънал в кръв и напълно изнемощял. Смаян от видяното, извикал бързо лекар, който сполучил успешно да закърпи разпрания орган на пишман колегата му и с това му спасил живота.
Във времето, когато Червения даскал учи децата на четмо и писмо, няма писани наредби, които да направляват школските работи. Върховният орган, който ги надзирава, била черковната община. Тя отпущала и скромни суми, за да могат просветните ратници да вършат своята длъжност. Годишните изпити на селските училища се очаквали като драгоценен и тачен празник. Задължително на тях присъствали и градските учители и те да споделят всеобщата радост от знанията на селските чеда. По стародавна традиция деловата част преливала в богато угощение, което се вихрело под най-голямото сенчесто дърво около селото или в селското бранище (пазена гора).
Изпит
Една година учителите от Стара Загора били поканени в селото на Червения даскал. Изпитът се провеждал в училището, което се помещавало в селската черква „Св. св. Кирил и Методий“. Мало и голямо, жени, мъже и деца, стъкмени във великденските си премени се събрали в църквата. Набожните люде държали в ръцете си по една вощена свещица и китка с току-що откъснати дъхави цветя. При влизане в храма високите гости са приветствани с едногласно „Добре дошли“! Пред олтара е поставена дървена маса, отрупана с дебели църковни книги. Зад нея стърчи Червения даскал – сериозен и мистериозен. Дава знак, настъпва тишина и той започва монотонно да пее и срича псалми, химни и молитви. Божието слово се разнася повече от час. Гостите очакват да започне изпита на децата, но даскалът подхваща да тълкува текстове от Евангелието. Един от гостите не издържа, престрашава се и му казва, че са дошли за друга работа, но той го поглежда с кривите си очи и невъзмутимо продължава молебена си, дълъг колкото великите пости. Изтезанието най-много измъчва децата, които са длъжни да мънкат и да припяват на учителя си. Гостите, които изпълняват ролята на училищни инспектори, напускат черквата, но Червения даскал продължава своите речи.
След дълго чакане гостите са поканени под една пъстра сянка, където ги чакат печени агнета и бъклици с изстудено вино.
Верен на чергарския си нрав, Червения даскал скитал през 1874 г. из България и така попаднал в чирпанското село Чохлаково (дн. Яворово, Старозагорско), което току-що се съвземало след сполетялата го страшна беда. Дни преди това то било завардено от стража, защото в него върлувала холера. Черната болест покосила много хора, сред които и свещеника. Даскалът споделил, че може да изпълнява овакантената длъжност. Зарадваните селяни го дарили със свещенически дрехи, одежди, калимявка, кръст и всичко друго, което е потребно, за да служи на Бога.
Даскалът хвърлил червените дрехи, навлякъл черното расо през рамо и с менче в ръка тръгнал да ръси и чете молитви за радост или за скръб според случая. Харесали го селяните. И макар че не бил законно ръкоположен от никой архиерей, изпълнявал със старание свещеническите си задължения. Прославил се и го потърсили от други села, където храмовете пустеели без поп. И тръгнал даскалът да обикаля селата из Сливенската епархия и да проповядва божието слово.
Сливенският митрополит Серафим
Стигнало до ушите на Сливенския митрополит Серафим, че непознат свещеник извършва свещенически треби из епархията му. Наредил да го издирят и доведат в Сливен. Явил се даскалът пред светия отец и без да му мигне окото, му представил едно писание, което удостоверявало, че свещеник Михаил е ръкоположен от Левкийския епископ Гервасий. Актът бил изкусно калиграфиран, подписан и заверен от Гервасий. Митрополит Серафим се взрял внимателно в документа и догадил, че печатът и подписът сякаш са изтърпели изтезание, замирисало му на фалшификация, но замълчал и поканил поп Михаил да му погостува няколко дни, докато се споразумее с пресвещения Гервасий. Серафим отправил бързо писмо до Пловдив, с което запитал Левкийския епископ какво знае за поп Михаил. Гервасий веднага му отвърнал, че никога не е ръкополагал такова лице и изискал да му го изпратят с полицейска стража.
Признание
В Пловдив Червения даскал признал, че в черквата на с. Чохлаково открил едно старо писмо на Серафим, прекопирал подписа му, а печата измайсторил от върбово дърво. Изправили го, както е стъкмен с расо и калимявка, пред турски съд. Щом се изправил пред съдиите, извикал колкото му глас държи: Няма Бог, освен Бога и Мохамед е негов пророк и заявил, че приема да се потурчи и служи на Аллах. Чиновниците го приели с радостни възгласи. Не всеки ден български поп става мюсюлманин. Такъв човек не само не е престъпник, но е и най-велик праведник пред Бога. Даскалът се подложил на мохамеданския обред на обрязване.
Общ изглед на Стара Загора
Пловдивските молли останали изненадани от знанията му в областта на богословските мохамедански науки и го провъзгласили за улема – велик познавач на свещените науки. Всъщност Даскала разказвал това, което слушал из турските кафенета, негово любимо място. Отново се връща в Стара Загора, но този път зелен като гущер. На главата си носи тънка зелена чалма, облечен в дълго зелено джубе, с брада, подстригана като на софта, а в ръцете си прехвърлял дълга броеница. Разхожда се бавно из улиците, наперен като индийски факир. Джамиите в Стара Загора и Пловдив се оказват тесни, за да поберат желаещите да видят и чуят новия духовник. Българите пък не знаят как да приемат превъплъщението на даскала, опитват се да открият причината за потурчването му, но така и не намират ясен отговор на тази загадка.
Идва съдбоносната 1876 г. Избухва Априлското въстание. Потичат кървави реки. По гиздави къщи, орни землища, тучни ливади и плодни градини вилнеят огнени пожари. След тях пустош и сива мъртва пепел…
Една вечер, около девет часа, един турски ходжа почуква на вратата на Пловдивската митрополия. Протосингелът, сетне Старозагорският митрополит Методий, нарежда да пуснат неканения гост. Поканват го в приемния салон и тогава божиите служители с изненада откриват, че стоящият пред тях ходжа е оня самопровъзгласил се поп, който после се потурчил и държал по джамиите чудни проповеди, от които турците били във възторг. Настава смущение. Най-сетне софтата нарушава мълчанието и казва: Ето, видите ли?! Мене епископ Гервасий не рачи да ме признае за свещеник, но турците на радо сърце признаха и приеха за ходжа и сега съм техен най-любим проповедник. Но да не мислите, че като съм приел вярата, аз съм станал враг на народа си – да ме пази Бог от тази клевета. Аз чрез свещенический чин исках да бъда полезен на народа си, но и като турски ходжа няма да му бъда вредителен. Тая вечер аз дойдох тук, при вас, да ви заявя, че оставам верен на народа си и вие ще се уверите в това, когато чуете, че съм пролял кръвта си за народа и православната вяра.
После се покланя и мълчаливо потъва в тъмнината на нощта.
След въстанието въпросът за положението на християнските народи в Османската империя остро се обостря в международен план. За да намерят решение на проблема, Германия, Англия, Франция, Русия, Австрия и Италия свикват в големия салон на Бахрие (Министерството на мореплаването) нарочна конференция. В деня на откриването й (23 декември 1876 г.) султанската столица е разтърсена от 101 оръдейни салюта, дадени от 21 места. Османската империя е провъзгласена за конституционна монархия. Конференцията приема редица конструктивни решения за гарантиране правата на различните народи в империята, но министърът на външните работи Савфет паша заявява: Правителството на Негово величество султана счита, че конференцията е излишна. Конституцията дава всичко онова, за което сме се събрали. Аз казах всичко.
Отпор
В противовес на конференцията Великият везир Мидхат паша свиква през януари 1877 г. „Миллет меджлиси“ (Народен съвет) с пратеници на всички народи, населяващи империята. В докладите и изказванията прозвучава твърд отпор на намесата на чужди страни във вътрешните дела на Турция. Духът на меджлиса най-ясно е изразен от бившия велик везир Мютерджим Рющю паша: По-добре смърт, отколкото да живеем в позор!
Великият везир Мидхат паша
Същевременно Мидхат паша се обръща към висшите духовници да призоват народа да подкрепи султанската политика спрямо великите сили. В големите джамии се свикват протестни събрания, населението започва масово да се въоръжава от магазините в Пера и Галата. Всеки ден улиците на Цариград се изпълват с хиляди духовни служители и с всички ученици от богословските училища. Към шествието им се присъединяват нови тълпи от екзалтирани хора. Издигат се възгласи: Харб истериз! (Искаме война!), Яшасън Мидхат паша! (Да живее Мидхат паша!). Сред множеството сновели софти, които надъхвали мюсюлманите да не отстъпват никакви права на християните, да воюват до смърт за вярата на Аллах, да наказват москоф тарафтар (тези, които са на страната на московците). Сред най-енергичните агитатори бил и Червения даскал, облечен в дрехите на турски софта. Когато чул, че в Цариград се провежда конференция за съдбата на България, споделил в Пловдивската митрополия, че единственото спасение на българския народ се състои в съпротивлението на турците срещу проектираните реформи на цариградската конференция. Казал още, че ще замине за Цариград и там ще се опита да помогне с каквото може на родината си.
Дни преди обявяването на Руско-турската война в цариградските вестници се появила следната новина: Един българин, за да разиграва шпионски роли между мюсюлманското население, нарочно и с лукаво намерение приел мюсюлманското вероизповедание и направил големи пакости на отоманското правителство. За неговите престъпни деяния той днес биде обесен на големия мост.
Занаятчия от старозагорския край, случайно минавал през това място, разпознал в смъртника Червения даскал, пожертвал живота си с единствената мисъл да бъде полезен на народа си.
Енциклопедия – УЧИТЕЛСКИТЕ СЪБОРИ
• Първият учителски събор е свикан през коледните празници на 1868 г. в Стара Загора, по инициатива на учителите и училищното настоятелство на града. Присъствали учители от града и околните села и взели следните решения: да се въведе Взаимната метода във всички училища, курсът на първоначалното учение в градовете да бъде 4 години, в селските училища – пет. Изработена била обща програма за всички селски училища, възложили на събора правото да избира учебници и изработва правилници за управлението на училищата и др.
От отчета научаваме, че от 91 села в Старозагорската околия, като се изключат 25 турски, в 14 български села няма учители, а в останалите 52 села има 52 учители с годишна заплата 67 820 гроша и 372 кила жито и 10 мери вино. Редовно посещават учебните занятия 1911 ученици.
• На следващата година, 1869 г., по Великден, отново се провел събор, на който присъствали повече от 30 учители от Стара Загора и селата от района. Съборите станали традиция и започнали да се провеждат всяка година. Учителите давали отчет за състоянието на учебното дело в поверените им училища, разисквали по учебната програма, разглеждали разни възпитателни въпроси и избирали учебници.
• В 1870 г. по идея на учителите от Пловдив се провел събор, в който участвали освен учителите от Пловдивската епархия и техни колеги от Чирпан и Казанлък. Била изработена обща програма за класните училища в окръга. Преподавателите били запознати с новата Звучна метода.
• Настоятелството на читалище „Просвещение“ в Казанлък провело на 31 май 1870 г. учителски събор. Разгледан бил въпросът за организацията на селските училища, определени били датите за провеждане на годишните изпити, а учителите били натоварени да събират народни песни, приказки и обичаи и да ги изпращат в читалището.
• На 3 април 1871 г. бил открит събор в Прилеп. Починът се дължи на учителите от битолското главно училище, на книжаря Петър Мусевич и Вълко Нейчов, родом от Панагюрище. Участие взели и Григор Пърличев и Кузман Шапкарев.
• Също през 1871 г. бил свикан събор в Тулча. Инициатор бил Али бей, сътрудник на Мидхат паша. Целта била да се уеднаквят учебните програми на българските и турските училища, но идеята била категорично отхвърлена.
• През лятната ваканция на 1872 г. габровският учител Рачо Каролев провел събор за учителите от града и околията.
• През април 1873 г. по предложение на Варненско-Преславския митрополит Симеон в Шумен бил свикан учителски събор, за да се погрижи за надлежното подобрение на училищата ни.
• През 1874 г. учителски събори се провели в Пловдив, Самоков, Ловеч и Русе. Във Видин вместо събор било проведено събрание на учителите от Видинската епархия заедно със свещениците и по двама първенци от всяко село. В това събрание, което било свикано по идея на архимандрит Йосиф, училищното настоятелство и читалище „Цвят“, представителите на селата били призовани да прегърнат присърце училищното дело, да изграждат школа и в най-малките селища.
Боян Драганов
