П одземен манастир крие средновековни тайни на повече от 800 години и привлича иманяри отблизо и далеч с легендите си за несметни богатства, заровени в руините му.
Твърди се, че в подземните лабиринти се пази хазната на Асеневци, съдържаща тонове злато и скъпоценни камъни. Друга теория гласи, че там има уникални артефакти, по-скъпи от злато, сред които и уникални книги.
Обителта се намира край лясковското село Мерданя и според запазени стари предания е издигната по време на управлението на цар Иван Асен II. На мястото, където е построена, царят победител е посрещнат триумфално от българския патриарх Йоаникий III и търновските боляри след победата си над епирския деспот Теодор Комнин.
Сражение
Сражението се провежда на 9 март (стар стил) през 1230 г. недалеч от река Клокотница и едноименното село. За да бъде победата увековечена, царят нарежда на това място да бъде съграден Божи храм в прослава на Иисус Христос, който е подкрепял десницата му по време на битката и му е дарил победа над врага.
Според археолозите размерите на царския манастир са: 150 м дължина и 67 м ширина. На източната и на северната стена има малки крепостни кули за наблюдение и за отбрана в случай на опасност. Стените са изградени от ломени камъни и са не по-високи от 1 метър.
За съжаление данни за живота на средновековния манастир край Мерданя не са запазени. Не се знае докога той съществува и каква е съдбата му след падането на българските земи под османско владичество. За това благословено от Бога място днес има запазени само предания и легенди сред местните жители.
Постепенно времето заличава изцяло от лицето на земята манастира на Иван Асен II. През вековете руините му са затрупани с пръст и скрити завинаги от очите на хората. Зоната наоколо обаче остава завинаги сакрална в паметта на тукашните хора.
Хайдути
Паметта за владетелската обител не е заличена, а продължава да съществува, като върху нея се наслагват случки и събития от народната памет. Няколко века по-късно, през периода на Възраждането, в района действа хайдушка чета, чийто бивак се е намирал в района на стария манастир. Днес голяма скала, известна като Хайдушкия камък, все още пази спомена за тези народни закрилници.
Запазените стари легенди от десетилетия за съкровища и злато привличат като магнит към подземния манастир иманяри отблизо и далеч. Още по времето на социализма някои от местните жители тайно през нощта се отправят към билото на хълма, въоръжени с кирки и лопати. В резултат на техните действия са разкрити част от каменните манастирски стени. По-надолу обаче още никой не е успял да достигне. Според една от легендите златото в подземния манастир е „заклето“, т.е. върху него тегне зловещо проклятие и всеки, който го докосне, ще умре или цялото негово поколение чак до девето коляно ще бъде споходено от беди и нещастия. Според друга легенда пък заровеното там съкровище не е царско, а хайдушко. След като укриват награбените от турците съкровища, хайдутите извършват животинско жертвоприношение и изричат проклятие: „Който посегне на това имане, да умре на място, а роднините му бял ден да не видят.“ Дали в запазените предания има нещо вярно, или те са изцяло плод на народната фантазия и иманярския фолклор, остава загадка. Според някои от местните жители в определено време от годината мястото, където се намира митичното съкровище, започва да свети. „Златото играе и показва къде е заровено“, разправят възрастни хора.
Възраждане
През Българското Възраждане на километър от мястото на стария манастир, в самия край на днешното село Мерданя, е построен нов такъв - „Свети 40 мъченици“. Местните жители разказват, че истинският разцвет на манастира е по времето, когато той е управляван от игуменката Евпраксия, известна и като майка Катя. Според селската легенда приживе майката намерила стара карта, указваща наличието на таен подземен проход между стария подземен манастир и новия...
Цялата статия може да прочетете в броя на 22 февруари (сряда) на в. „Телеграф“ и неговото сп. „Чудеса и Вяра“. Не изпускайте още уникални и интригуващи четива в списанието за духовност на България, което излиза всяка сряда с вестник „Телеграф“.
Иван Георгиев
