Н а Неделя 6 след Петдесетница, която тази година се пада на 4 август, в храмовете се чете разказът на свети евангелист Матей за изцеляването на разслабления (парализиран) човек в Каперанум.
Допълнения
Библейските текстове предлагат на вниманието ни не само това събитие, но дават и различните мнения на хората, които го засвидетелстват. Двама други евангелисти – Марко (2:1-12 ) и Лука (5:17-26), допълват, че когато узнават за идването на галилейския Чудотворец, близките на болния не успяват поради голямата тълпа да проникнат в къщата, в която е отседнал. Но те не само не се отчайват, а напротив – упорството и ревността им се засилват. Успяват да се покатерят на покрива на къщата, разчистват част от него и пускат в стаята вързания на носилка разслаблен, за да бъде излекуван от Христос.
Очакване
Всички познават парализирания. Той е човек, който за разлика от мнозина други в Евангелията явно е заможен. Има и роднини, които полагат грижи за него в очакване на наследството. Не проси по улиците и не лежи с десетилетия из къпалните като своя събрат по нещастие от Витезда. Той е пробвал всичко, за да победи тежкия си недъг – билки, мехлеми, бани, масажи, молитви. Не получава полза от нищо, но в сърцето му се таи надеждата, че Чудотворецът от Галилея ще стори това, което никой друг не е успял. Присъстващите се втренчват в Христос, очаквайки да видят поредното чудо - хроничният недъг да се превърне внезапно в цъфтящо здраве. Нали с това е прочут Исус от Назарет? Или това ще бъде първият случай, когато Той ще махне с ръка, ще въздъхне с горчивина и ще признае, че е безсилен? Но вместо да излекува болестта на парализирания, Христос неочаквано за всички му казва: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете” (Матей, 9:2).
Разочарование
Ние не знаем и не можем да знаем какво чувства парализираният в този момент, но най-вероятно е той да остава учуден, разочарован, объркан. Той не идва за опрощение, а за изцеление. Всеки може да прости, но не всеки може да изцели. Не са ли тези думи на Исус предлог да се изплъзне от отговорност, да скрие неспособността Си да стори чудо, да се отърве от поредния клиничен случай? Може би в душата на болния пролазва пипалата на съмнението.
Книжниците
Присъстващите книжници се споглеждат ужасени. Кой може да прощава хорските грехове освен един Бог? Това е богохулство! Погледите и гримасите на тези хора са достатъчно красноречиви, въпреки че никой не смее да излее гнева си срещу Иисус, както отбелязва евангелистът. (Лука, 24:36) Простите хора, които още не виждат Бога в лицето на Христос, признават Божията сила и прославят Господа. А книжниците, които се смятат за образовани, просветени, познавачи на Библията, протестират, макар и тихомълком. Защо? Защото, макар и все още непросветен, народът искрено следва внушението на здравия смисъл и добрата съвест, а книжниците са заслепени от своето самомнение и вродена гордост. Те не се стремят да придобият знание от Божието дело, а се опитват да подчинят Божието дело на своето знание. Всъщност не Христос, а те се гаврят мислено с Бога, опитвайки се да Го вместят в своята ограничена човешка логика, на назубрените правила, на наизустените цитати.
Опровержение
За да опровергае тяхното тесногръдие и неверие, Христос ги пита: „Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли или да кажа: стани и ходи?” (Мат. 9:5). И докато те се споглеждат смутено и се чудят какво да отговорят, Той нарежда на разслабления да си вземе одъра и да си отиде вкъщи, с което го изцелява.
Въпросът, който Христос задава тук, е реторичен. Да прощава грехове и да изцелява с един замах е възможно само за Бога, а не за хората. Ако Христос има власт да направи сакатия здрав за един миг, Той също има власт да прости греховете му, защото силата да стори едното и другото е привилегия само на Бога. Дори и днес медицината трудно може да излекува изведнъж един човек, който не е в състояние да върви. След операцията, дори и успешна, той трябва да се възстановява дълго време. Но на земята няма лекар, който да каже на болния да стане и да тръгне и това веднага да се случи.
Житейските грижи са изсушили душите ни
Можем да извлечем много поуки от разказа за изцелението на разслабения. Нашата вяра е сляпа. Потъмнели са духовните ни очи и не виждаме Бога.
Хроми сме, и не вървим по правия път, а често се отклоняваме ту в една, ту в друга посока. Изсъхнали сме – у нас няма радост за Христа. Изсушили сме душите си със своите житейски грижи.
Парализирани сме – нямаме волята неотклонно да вървим по пътя на спасението. Църквата Христова е купел, винаги и за всички даруваща изцеление.
Но тя изцелява тези, които изцяло се отдават на Христа. А ние искаме да се изцелим, потапяйки в църковния живот само малка част от нашите души.
Затова трябва да принесем покаяние не само за нашите грехове против Божиите заповеди, но и за нашето отстъпничество от Църквата. Едва когато осъзнаем това, тогава в нас ще започне да крепне вярата в Христа, а това ще прероди нашия живот.
