"Гунди – легенда за любовта" стана първият филм в новата история на България, преминал границата от 500 000 зрители. Със своите 579 916 продадени билета филмът за Георги Аспарухов се утвърждава не само като най-гледаното българско заглавие, но и като най-гледания филм в кината у нас след 10 ноември 1989 година.
Оказва се, че "Гунди – легенда за любовта" у нас изпреварва дори заглавия, които държат световни рекорди като: "Аватар 2: Природата на водата" (475 823 зрители), "Аватар" (474 403 зрители) и "Титаник" (458 729 зрители). "Филмът за Георги Аспарухов доказа, че любовта към българските герои и истории е достатъчно силна и подобни продукции могат да се конкурират в родните кина с най-големите световни блокбъстъри", пишат от екипа на филма.
Продукцията проследява живота на Георги Аспарухов – от срещата му с Величка Маркова-Лита, до трагичния 30 юни 1971 година, когато Гунди загива в автомобилна катастрофа. „Гунди – легенда за любовта“ разказва за човека Георги Аспарухов, който се опитва да балансира между успешната си футболна кариера и личния живот, борейки се със системата, трудностите и тежките избори по пътя си. Вдъхновяващата история оживя на голям екран благодарение на режисьора Димитър Димитров, оператора Борис Славков, сценариста Емил Бонев и продуцентите на мащабния проект Андрей Арнаудов и Иван Христов от „Междинна станция“.
- Господа, приключението, наречено „Гунди – легенда за любовта“, е най-гледаният филм след 1989 г. у нас. Кога започна то за вас и как премина?
Димитър: Приключението започна с много страх и съмнения дали да се захванем с този проект, защото, както Боби каза, преди да започнем интервюто ни – попаднеш ли в това блато, няма измъкване. И дали ще изплуваш зависи от много фактори. При мен имаше един процес на убеждаване от страна на продуцента Иван Христов да направим този филм заедно. Аз постоянно казвах не, защото няма да успеем да съберем достатъчно пари и ще изложим тази светла личност и ще разочароваме феновете. Такъв филм се прави с пари. И той каза – ние ще намерим пари. И така мина може би година и той ми се обади и каза да си направим среща за проекта за Гунди. В един момент, може би поради факта, че сме правили и други проекти заедно, успях да опозная него и Андрей с времето, и му повярвах, че ще се справим. И съответно се съгласих. С пълната яснота, че ако филмът не стане поради куп причини, които може да не зависят от мен, виновникът ще бъда аз. Това беше нещото, което нощем много пъти ме е държало буден. И когато си казах край на притесненията – ще правиш това, което смяташ за добре и в което вярваш, бе в момента, в който започнаха снимките. След първия или втория снимачен ден си казах – не ме интересува какво ще каже публиката или кой какво ще си помисли – аз ще направя нещо, което аз харесвам. С Боби имаме еднакъв вкус. Заедно успяхме да направим филма да изглежда по начин, от който днес и двамата сме щастливи. Дали е могло да бъде още по-добре? Сигурно! Но това, през което преминахме и ние, и целият екип, беше един дълъг период с много трудности. В крайна сметка всеки един човек от екипа прие, че това е неговият филм. И това помогна страшно много. Случи се благодарение на нас, на Иван и Андрей и най-вече благодарение на Гунди.
Борис: За мен историята, свързана с проекта, започна по същия начин, както при Митко. С тази разлика, че в началото преките контакти с Иван и Андрей не бяха с мен, а с него. С Митко сме екип може би повече от 20 г. вече. От първи курс в НАТФИЗ правим 99% от професионалните ни неща заедно. По същия начин, както Митко им се е доверил, че нещата ще се случат, по същия начин и аз скочих на 100%, защото знаех, че след като той е преценил, че това ще се случва, значи ще го правим! Страхът беше адски голям. За съжаление на нашето киностроене има много неуспешни опити с проекти, които са за големи български личности. Няма как да не виси нещо отгоре над нас и да няма един сериозен страх, свързан с това дали ще можем да разкажем историята по правилен начин, така че тя да въздейства. За наше огромно щастие и увереност мисля, че направихме проект със сигурност с всичко, което беше по нашите сили. Надявам се да докосва зрителите и да осъзнаят всъщност те колко много работа е свързана с реализацията на филма. Не е всъщност толкова важно колко от нашата работа е свършена, а че тя е достигнала и достига по правилния начин до зрителите.
- Разказвате една чисто човешка история, вдъхновяваща и все по-рядко случваща се в днешния забързан живот, ситуиран в голямата си част в социалните мрежи. Вие самите какво знаехте за Гунди, преди да започнете работа по филма, и какво научихте за него?
Димитър: Аз съм се занимавал с едно-единствено нещо, което пряко влияе върху това, как ще бъде пресъздаден Гунди и това е магията защо той е бил толкова обичан. Имало е футболисти, които са вкарвали не по-малко голове, които са били също много добри на терена, някои дори с повече резултати от него. Но каква е тази магия около този човек тогава? Другата причина, поради която приех да се включа в този проект, е не само защото е за Гунди. Да, аз го уважавам безкрайно много и съм горд, че сме имали такъв футболист, но основната ми цел е да покажа, че той е един голям пример за проблем, който е актуален и до днес. Този човек ще привлече вниманието на много хора, обаче те ще видят една друга история. Историята каква е цената на един успех. Какво значи да бъдеш успешен и какво ти коства да бъдеш успешен. Трябва ли да ламтиш винаги за богатство, за пари, за слава? Какво става, когато станеш известен? Или какво става, когато станеш богат? Кое е най-важното – семейството или работата? Този филм за мен е изключително актуален като баща, защото аз си давам сметка, че цената, която можеш да платиш за това да постигнеш професионалните си цели, може да бъде прекалено висока. И понеже аз наблюдавам на световно ниво един ламтеж към имане, към материалното, към една фукня в социалните мрежи по всякакви канали - за постигнато, за известност, за популярност. Аз като автор на филма сметнах, че използвам повода да направя филм за Гунди, но темата е още по-сериозна от неговия живот. Защото той е пример за проблем, който ние имаме и сега. Виждаме един начин на отношение, поведение от онова време, в които има много забравени днес качества. Като скромност, ценност, национално съзнание, самочувствие, гордост и т.н. В момента всеки е готов да се продаде, защото парите станаха най-важното. Не трябва да е така и трябва да си го припомняне от време на време.
Борис: Аз съм израснал като фен на Левски. Това е нещо, което малко ни различава с Митко, защото съм една идея по-ангажиран с футбола. Знаех не малко от биографията на Гунди, но както той отбеляза – най-хубавото на този филм е, че не е за спорта, не е за Левски. И макар че е филм за Гунди, това най-вече е филм за един човек. Много се надяваме, когато хората гледат филма, освен личността на Гунди и неговите спортни успехи, зрителите да разберат, че независимо на каква позиция си в социума всъщност е важно как рефлектираш на хората около теб и на най-близките си хора и семейство. Това е най-силното у него и това сме търсели да пресъздадем по възможно най-важния начин. Да, всеки ще се зарадва на гола, но това как той е общувал с жена си, с детето си е всъщност нещо, което по различен начин приляга на всеки един от нас. Ние искаме да приличаме на този човек с неговата скромност, но в същото време осъзнаваме, че ако имахме същите тези позиции дали щяхме да направим правилните ходове, дали нямаше да направим сходни грешки, ако се приемат за грешки, защото той по някакъв начин е липсвал на семейството си. И то не малко. Продължих темата в различна посока, но за нас беше по-важно да познаваме човека повече, отколкото футболиста.
- Коя беше най-трудната сцена за вас по време на процеса на работа?
Димитър: Имаме около 200 сцени във филма и ми е доста трудно да се сетя коя е била най-трудната за мен. Но мога да кажа, че сцената, по която сме работили много в детайл, бе сцената, когато Гунди и Лита се разделят. Когато той казва - „Хайде да се разделим“. За мен за Санди тя беше тежка за изиграване. Тя трябваше да бъде една уморена жена, на която й е омръзнало. Същевременно не трябваше да е един битов спор, в който се крещи, защото те са имали огромно уважение един към друг дори когато са се карали. Беше много фин и тънък момент, защото първите дубли не ми се получаваха, не ми харесваха. Трябваше много пъти да ги бутам отляво и отдясно, за да стане това, което съм си представял. Имало е и други, които са били трудни, разбира се.
Борис: Категорично това бяха най-трудните сцени за заснемане, от всякакъв аспект. Хората няма толкова да разберат дали един пас е направен или не, когато го заснемем. Но емоционалните сцени да бъдат изведени по правилен начин, да се усети всеки един дъх в паузата между тях беше наистина трудно. Всяка една сцена, която носи такъв емоционален заряд, е толкова трудна. Изисква се страшно много спокойствие както за актьорите, така и за нас зад камерата.
Екатерина Томова
