Н а 12 юли преди 146 години е сформирана личната гвардия на княз Александър І Батенберг. Това е и датата, на която днес се отбелязва празникът на Националната гвардейска част, приемник на княжеската.
С възстановяването на държавността и възкачването си на престола на българските владетели, новият княз се нуждае от представителна военна част, която да отговаря за специалния церемониал, а същевременно да изпълнява и охранителни функции. Така на 12 юли 1979 г. Първа софийска конна сотня прави първия официален ескорт на княза по софийските улици, развявайки личния му флаг. Батенберг остава много доволен и още на 30 август същата година с Указ № 28 определя сотнята за Собствен конвой – чийто първоприемник по-късно е Националната гвардейска част.
В редовете на охраната на княз Батенберг обаче най-ярко изпъква исполинската фигура на личния му телохранител с дълги засукани мустаци – Христо Карагьозов, който в голяма степен е свързан житейски с Русе, най-големия град по онова време в Княжеството. Кой е този юнак?
Баща
Роден е на 25 май през 1832 г. в село Тънки рът в Еленския Балкан. Баща му е Иван Бояджиев – Карагьоза, изключително просветен за времето си човек, а майка му – Неда Моллова от село Беброво, Еленско, е родственица с фамилията Кършовски. Благодарение на баща си от малък придобил неудържима страст към народното дело. За това помогнали много и зографисваните от него икони на свети Георги, убиващ ламята. С нея малкият Христо оприличавал най-вече турските потисници. Случило се така обаче, че будното момче малко се радвало на бащината закрила. На път от Русчук през Търновград към Елена из дебрите на планината, пренасяйки в дисагите на коня си поемата на Раковски „Горски пътник“, Иван Карагьоза бива убит от турци. Съдбата наложила Христо, като най-голямата рожба в многолюдното семейство, да се натовари с грижата за всички.
Сградата на управлението на железниците в Русчук по време на Руско-турската освободителна война. В долния десен ъгъл се вижда и Христо Карагьозов.
Набързо заминава за Търново, където захваща търговия, която не върви, както той иска, и затова я оставя на брат си – Станю Карагьозов, а той, чрез създадените контакти от алъш-вериша по Самоводската чаршия, през 1862 г. се сближава с новосформираната руска дипломатическа мисия в старопрестолния град. Когато на 27 август новоназначеният вицеконсул Васил Кожевников, пристигайки от Цариград, е посрещнат с грандиозно тържество и специален ритуал, видно място до представителя на Дядо Иван заема новоназначеният му първи гавазин – Христо Карагьозов – „висок над два метра, хубав мъж, със сини очи, едър, представителен“. Впечатление на събраното множество правели и „огромните мустаци и запасаните в пояса ятаган и чифте пищови“.
Респект
Този „страховит“ на вид и всяващ респект човек всъщност е милозлив и смирен християнин – през 1863 г. спомага Вицеконсулството на Руската империя да дари над 100 тома руска литература за търновските училища. По същото време Карагьозов разнася богата църковна утвар на манастир „Свето Преображение Господне“ и на Присовския манастир „Свети Архангели“, предоставена също като дарение от Русия.
След 1865 г. дейността на Вицеконсулството в Търново буквално замира – Кожевников излиза в дълъг отпуск и заедно със съпругата си се прибира в Петербург, откъдето не се завръща. Мисията е преместена във вилаетския център Русчук. Там на същата височайша длъжност се озовава и Христо Карагьозов – „с респектиращ външен вид, изключително представителен“ – го описват изследователите му, като не спестяват ни една подробност: „Бил висок над два метра, много хубав, рус, със сини очи (не очите на баща му Карагьоза, а сините очи на майка му Неда) и с огромни впечатляващи мустаци...“ По него се дивели много русенки, а също и съпругите на дузината чужди консули в града край Дунава, защото Христо „ходел облечен в богато извезана носия. Одеждите му били много умела комбинация между българска, черногорска и албанска носия от потури, извезана със сърма антерия, богато избродиран елек и астраганен калпак с лъскав двуглав орел, символ на Руската империя...“.
Връзки
Има сведения, че докато работи в консулството в Русчук, Христо поддържа връзка с редица наши националреволюционери и съдейства на куриерите на тайната революционна поща. Той е във връзка с Васил Левски и отец Матей Преображенски – Миткалото. Съдейства на много нашенци – бежанци, заточеници и преселници, с пари и посредничества за помощи и благоразположение на видни хора в Русия. Лично се познава с Христо Ботев, Стефан Стамболов, Христо Македонски, Никола Обретенов и др. Поддържа контакти и с работещите чужденци по железницата Русе-Варна. Познава се и с Иван Ведър. Помага при подготовката на четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Но през 1868 г. едно злополучно приключение го изпраща от столицата на Мидхат Паша направо в престолнината на султан Абдул Азис Цариград. Какво налага това?
Викове
Една вечер, обикаляйки пред сградата на консулството, Христо дочува отчаяни викове на жена. Веднага се запътва по тъмния сокак към загадъчния глас, водещ до самия бряг на Дунава, и се натъква страшна гледка. Вижда как трима разгащени пияни турци се опитват да насилят младо българско момиче. Не му мисли много. Откопчва девойката от ръцете на насилниците, вади пищова от силяха и „заковава“ един от извергите на място. Случката не остава скрита за властите. Започва разследване, което постепенно затяга обръча около руския гавазин. Има опасност да бъде предизвикан дипломатически скандал. Това налага една нощ Христо да напусне тайно Русчук и с помощта на руската мисия, преоблечен като търговец, е прекаран по железницата до Варна, а оттам – в Цариград, не къде да е, а направо в руското посолство при граф Николай Игнатиев. И тук започва бляскавата му кариера – на пръв и най-сигурен охранител – до началото на Руско-турската освободителна война през 1877 г. Тогава е назначен за преводач в щаба на Руската имперска армия и личен телохранител на княз Николай Николаевич – главнокомандващ армията на Дунавския фронт на Балканите. Интересно свидетелство за Карагьозов от това време ни дава Панайот Хитов: „Пристигна царят в Букурещ и тръгна да се разхожда из града. Помня добре, че подире му вървеше Христо Карагьозов, но той не идваше в България за българското освобождение. Христо Карагьозов, гавазина, трябва да беше телохранител на царя Александър II, затова казвам, че вървеше подир царя...“.
Грамоти
От времето на войната са запазени множество грамоти, статии, атестации, издадени от Главната квартира, които документират неговото участие за боевете при Габрово, при превземането на Плевен, при Чаталджа и при Одрин. За тези си заслуги Карагьозов е награден с Георгиевски кръст, трета и четвърта степен.
Страница от английското издание The graphik от 5 август 1876 г. с изображение на граф Игнатиев на брега на Босфора в Цариград. На заден план се вижда личният му телохранител Христо Карагьозов.
В публикация на английското издание The graphik от 5 август 1876 г. е поместена графика с изображение на граф Игнатиев на брега на Босфора в Цариград. На заден план се вижда личният му телохранител Христо Карагьозов (тук графиката се публикува за първи път на страниците на българско печатно издание).
Охранявал е и княз Александър Дондуков-Корсаков.
След Освобождението Христо Карагьозов работи за малко в Русе. Натоварен е и с охраната на княз Дондуков-Корсаков, императорски емисар начело на временното руско управление. След това по препоръка на Дондуков е изпратен да охранява и превежда на високопоставени руски политици и така – докато в Българското княжество не пристига първият български княз Александър І Батенберг, когато големият българин става основоположник на първообраза на националната гвардия и службите за охрана и национална сигурност.
Абдикация
След абдикацията на Батенберг той запазва службата си в двореца и е пръв охранител в свитата на Фердинанд. Впечатлен от исполинската му осанка, Кобургът взема Карагьозов при всяко свое излизане в околностите на София и из страната. Задължавал го да сяда отпред във файтона – до кочияша. По този причина много от шопите, щом файтонът влезел в селата, взимали Христо за българския княз... При Фердинанд служи до 1889 г. Свидетел е на много знакови възходи и падения в прохождащата българска държавност. Не били малко и завистниците и зложелателите на великия българин. Намерили се зли и пиперливи езици, които да злословят как „цял живот левент Христо успявал благодарение на мустаците си – дълги, къдрави, внушителни, изобщо най-висша космена мъжественост – под носа. В един ужасен ден едно от Карагьозовите чада направило беля, та му подпалило мустаците, и той мигом бил уволнен от служба. Тежко и мъчно е човек да загуби служба, дваж по-мъчително е да изгуби мъжеството си. Сиромах Ристьо!“
Христо Карагьозов умира от инфаркт в София през 1906 г., огорчен, отчаян, и потъва в забвение като много български поборници.
Легенда за несметни богатства
От цариградския живот на Христо Карагьозов се помни една интересна и потънала в мистерии история. Сред руските дипломатически среди се носела една легенда за безценни старинни богатства в Търново, подхранена още от времето на Георги Раковски през 1864 г., а именно – че митрополията там притежава злато и безценни старини – корона и жезъл, църковни принадлежности и богослужебни книги, обсипани със скъпоценни камъни, принадлежали на търновските патриарси. Най-заинтересовани от намирането на съкровището са руският консул във Видин Александър Рачински и граф Игнатиев. Те натоварват със специалната мисия Христо Карагьозов, който с нарочна група тръгва за някогашното си обиталище, за да открие пергаментите, короната и българския жезъл. Експедицията обаче завършва с неуспех.
Боян Драганов
