П ривечер на 20 май 1876 г. Христо Ботев загива. Четниците започват да се разпръскват и всеки търси начин да се спаси. Голяма част се запътват на север с цел да преминат през Дунава в Румъния.
Кирил Ботев (брат на войводата), Иваница Данчев и Митю Цветков се притаяват известно време на Милин камък. Оттук се прехвърлят на Веслец, гдето се разделят. Кирил и Иваница поемат към Лом. Мъчи ги глад. Ровят из шубраците да търсят сочни треви, киселец и диви ягоди. Стигат до колибата на един мрачен козар. Няма радост в очите му, не иска да има работа с комити. Данчев му предлага няколко жълтици, за да им даде селски дрехи. Той се съгласява да направи този себап (добро дело), но само ако ги скрие на безопасно място. Отвежда ги до яма, дълбока 4 метра. Казва им да скочат вътре и да чакат, докато дойде. Обръща гръб и поема към селото. Четниците се усъмняват, че това е клопка и се мушват в близките драки. След няколко часа козарят води десетина въоръжени черкези, които с яд откриват, че в дупката има само въздух и няколко стръка буренак.
Данчев и Ботев поемат по мъчителния си път. Пред очите им се ширва лозе, в което се виждат мъже и жени с мотики в ръце. Един младеж ги дарява с цяла пита и буца сирене. Срещу няколко златни лири се сдобиват с дрехи: 2 ризи, 2 чифта беневреци, 2 абички и 2 калпака кожени. Натъкмени с шопските премени потеглят, а от небето се сипе дъжд като из ведро.
Керван
Седмият ден на скитничеството ги среща с керван от шест каруци, водени от българи. От тях научават, че Лом е на четири часа път и получават торба качамак сух и доволно плесенясал. Закопават в един малък трап пушки, саби, патрондаши и въстаническото облекло. Запазват само револверите си.
След кратка почивка се присламчват към голям керван от коли, които превозват киреч (вар) за петъчния голям пазар в Лом. Градът вече се вижда, отляво на пътя са белнали палатките на лагеруващи турски войници.
Подвиквайки на биволите в качеството си на самозвани техни господари, спокойно и безпрепятствено преминават край охраната и влизат в града. Чужди къщи, непознати лица. Данчев, който се смята за революционер над революционерите, окуражава мълчаливия Кирил с думите: Ще търсим школото. Учителите са най-верните и предани хора на народното дело. В училището бие пулсът на новия живот. Даскалите ще ни помогнат!
От случайни ломчани научават къде е училището и че там преподава Димитър Маринов. Стигат до школото и пращат слугата Никола да повика учителя. Никола го известява с думите: Не са добри хора, г-н Митко!
Но Данчев му дръпва една патриотична реч, кълне се, че са истински бунтовници и трябва да ги нахрани, укрие и помогне да минат в Румънско. Завършва патетично: Ако не подадеш ръка ти, братко, изкопай гроб и ни зарови живи.
Смилява се даскал Митко, нали и той се е готвил да вземе участие в революцията, ето сега сгода да умре ведно с тия нещастни другари.
Завежда ги в дома си, слага трапеза и слуша с отворени уста чутовния разказ на Иваница за Ботевата чета. Така отлитат четири дни за бунтовниците – добре хранени и пазени, но те започват нервно да настояват да им намери лодка, с която да прецапат реката. Но вече се е разчуло, че в града се крият бунтовници. Нощем всички лодки се връзват с общ синджир и пазят от стража. Общинарите са известени от конака, че Маринов е укрил царски душмани и го приканват да признае вината си. Даскалът отрича, но омърлушен настоява четниците да се преместят в друга къща. Кирил приема, но Иваница отказва. Маринов се стяга да се даде жертва за отечеството. Взема един вързоп слама, полива го с газ и поставя в средата на къщата. После с револвер в ръка чака заптиетата… Неочаквано Иваница променя решението си и казва: Не бой се бе, братко! Ние можем да излезем явно. Ние имаме редовни пашапорти, само ти ни дай дрехи и обуща да се преоблечем. После Иваница ще напише, че Митко бързал да им услужи във всичко, стига да се пръждосат от тавана му, защото в това „скъпо помещение“ са скрити бунтовници, които с греховете си щяха да завлекат и него праведния в ада!
Митковите панталони и сетрета са по мярка на гостите му, но с обувките работата се запича. Маринов взема от един познат обущар десет различни чифта обуща, два от които прилягат на краката Кирови и Данчови. Вече е намислил и план за преминаване на Дунава. На австрийския шлеп (понтон), на който спират корабите, живее приятелят му Петър Тодоров. Четниците трябва само да отидат привечер на пристанището, да се скрият в шлепа и после да се качат в един от идващите хамалски вапори (товарни параходи). След сита вечеря слугата на даскала Георги ги отвежда на пристанището и оставя в ръцете на Петър.
На другия ден Митко тръгва спокоен за училище. За голям ужас насреща му се явяват Иваница и Киро, разхождат се из чаршията, обръснати, изчистени и му се смеят…
По нужда
После Петър му разказва какво е станало: Параходът дошъл и двамата влезли, но единият излязъл на вън по нужда и се забавил, в това време параходът тръгнал и поради излезлия, излязъл и другия. Той ги скланял да останат у шлепа, защото след три часа щял да пристигне пасажерският параход, но те зеха куфарите си и се върнаха в града.
Скоро властите залавят в Сотировия хан четниците и ги подлагат на разпит. Те започват да разказват разни басни, но неочаквано погледът на каймакамина (околийския началник) случайно пада върху новите кундури на Данчева и Ботева. Тутакси е заповядано да се докарат в конака всички кундурджии (обущари). Българските майстори мънкат, че не могат да ги познаят, но турчинът Селим ага казва, че са работени от майстор Киро. Киро признава, че е негова стока, но от два-три дни не стъпвал в дюкяна, защото копал царевица. В обущарницата работата въртял баш калфата. Уплашеният младеж казва кой е взел обувките.
Оковали Киро и Иваница, заиграла сопата и те разказали от игла до конец житието си в Лом. Докарват в конака и даскала. Изправили ги тримата очи в очи. Данчев се обърнал към Митко и казал: Братче, ние всичко признахме, да криеш е безполезно. После се обърнал към каймакамина: Бей, ние сме бунтовници, ние дойдохме у Лом, защото знаехме, че тук има комитет, секретарят на тоя комитет е даскал Митко, а председателят е някой си Николчо.
Димитър Маринов не издържал – заплюва го и го нарича лъжец и подлец. И започват мъките Миткови.
Мъчения
Затварят го в Ломския томрук – тясна стая, в средата на която е издълбана яма, дълбока около 60–70 сантиметра. Върху нея са сложени две греди. Затворникът сяда върху тях, наливат вода в дупката и краката му потъват до коленете в рядка водна кал. На шията му слагат верига, която закачат на тавана, така че главата му винаги да е изправена. Други вериги държат ръцете високо издигнати. Върху коленете на арестанта се слага друга греда, която се закопчава с гривни за останалите две. При това положение нещастникът не може да мръдне ни с ръце, ни с глава, ни с крака. От 25 до 26 май 1876 г. даскалът е подложен на това изтезание. Всяка вечер го налагат по бели гащи с тояги – първата 10 удара, втората – 20, третата – 30. Мъчителят Хамди чауш иска да знае само едно: „Кой е тоя Николчо, кои са у комитета?“. От побоите Митко нито може да седне, нито да стои прав. Косата му побелява. Тъй като е далеч от комитетските работи, започва да моли да го обесят, приема смъртта като избавление, спасение и успокоение.
Верига
След две седмици идва заповед арестуваните да бъдат изпратени във Видин. Тръгват тримата, оковани в една верига като добитък. Там ги разделят. Три дни Митко не получава храна и вода. Дава една бяла меджидия (сребърна монета на стойност 20 гроша) на надзирателя да му донесе малко вода. Катилът му носи един ибрик. Митко жадно впива устни в чучура, но вместо вода поглъща човешка смрад… Когато го викат на разпит, разказва случката на пашата. Възмутен той удря три плесници на килитчията и заповядва да го оковат във веригите, които свалят от даскала.
От Видин тримата са изпратени в Русе, където заседава извънредният турски съд. Данчев изпращат на вечно заточение в крепостта Сен Жан Д’Арк. Кирил Ботев е осъден на смърт чрез обесване, но присъдата е заменена с 5 години окови. След Руско-турската война двамата се завръщат в България.
Димитър Маринов получава три години затвор. Изтърпява наказанието в ломския затвор. 1877 г. посреща затворен, но топла радост грее в сърцето му. За новогодишен подарък е получил пръстен, изплетен от косите на любимата му Витка – голямата дъщеря на знаменития даскал Кръстьо Пишурката.
На 15 ноември даскал Митко е свободен. Ще бъде учител, администратор, журналист, етнограф, плодовит автор на книги, ще бъде един от градителите на нова България.
Боян Драганов
