В първата половина на миналия век България има военни стълкновения не само със съседите си гърци и сърби. С румънците също се ловим гуша за гуша в разгара на Първата световна война.
Нахлуването на Румъния в българското землище в гръб през лятото на 1913 година нанася кървава рана в българската душа. Войската ни, която тогава се бие в Македония срещу сърби, гърци и черногорци, е изненадана от един подъл поход на румънската армия, достигнал почти до София, а на юг до Пазарджик. Не срещнали никаква военна съпротива, нашествениците от север безчинстват над беззащитното българско население по пътя си. Този поход остава в българската памет под името „кокошкарски“.
Фронт
България се включва в Световната война на страната на Централните сили - Германия и Австро-Унгария, и на 1 септември 1916 година започва освободителната Добруджанска кампания. В нейния разгар се форсира река Дунав, войските на Централните сили стремглаво наближават Букурещ. Атаката започва веднага след влизането на Румъния във войната на страната на Антантата през есента на 1916 г.
Български кавалеристи в Букурещ, 1916 г.
Българската армия преминава границата в Южна Добруджа, установена след Междусъюзническата война от 1913 г., и овладява Тутракан и Добрич. Румънците и подкрепящите ги руснаци са разгромени по-късно в битката при Кубадин и са изтласкани до делтата на р. Дунав. През ноември настъпващите откъм Трансилвания германски войски също пробиват румънските линии и настъпват на изток.
Армия
Под командването на генерал Роберт Кош е формирана Дунавската армия, състояща се от български, германски и турски части, както и конната дивизия на Фон дер Голц с два немски полка и три български. Реката е премината на 23 ноември с лодки, моторни салове и шлепове, като храбрата 12-а дивизия има честта първа от българските части да премине на отсрещния бряг по понтонен мост. Започва настъплението срещу Букурещ. От север и от запад към румънската столица настъпват силни немски и австрийски войски. Румънците и руснаците организират отчаяна контраофанзива по целия фланг на настъплението на Дунавската армия. След тежки и кръвопролитни боеве по цялата бойна линия съпротивата им е пречупена и на 6 декември Седма германска конна дивизия заедно с българските части влизат в Букурещ. Румънските войски изоставят столицата си и се изтеглят през Влашко към Молдова. Кралят и правителството се спасяват с бягство, а град Яш става нова румънска столица.
Триумф
След падането на румънската столица командирите на българските 1-ва и 12-а дивизия отправят молба до немското командване да минат през Букурещ на парад. Желанието им е уважено - една сборна рота от двете дивизии да премине през града на 9 декември 1916 година. За този паметен парад пише в книгата си „Един от Първа дивизия“ участникът в парада, бардът на дивизията капитан Георги Стоянов Георгиев. Книгата е преиздавана 5 пъти от 1935 г. до наши дни:
„Ходом, юнаци! Никой няма да избързва! Това е Букурещ, ще минаваме по улици. И тръгна тая славна дружина, тая славна дивизия, желязната, първата! Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.
Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.
Виждате ли сега българския войник?
Може да няма гащи. Но победи!
Може да носи съдрани панталони. Но победи!
Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!
Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.
Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда. И все пак вие ни сочите една хартия.
Ние ви сочим сто победи!
Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!
Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!“
Столица
Така Първа Софийска и 12-а пехотна дивизия маршируват с музика и песни по главните улици на „балканския Париж“, както е наричана тогава румънската столица. Българските юнаци най-силно набиват крак пред Министерството на външните работи, където на 28 юли 1913 г. е подписан срамният Букурешки договор, с който ни се отнема Южна Добруджа.
Юнаци
След парада по улиците на Букурещ Трета армия продължава настъплението си и преодолява румънската съпротива при река Калмацулуй. В началото на януари 1917 г. българските войски завземат Браила и достигат река Серет, където преминават към позиционни действия. Напредването във Влашко принуждава руските войски в Добруджа да се оттеглят още на север.
Фелдмаршал Макензен наблюдава преминаването на частите по понтонния мост при Свищов.
Под натиска на Трета армия цяла Добруджа е освободена до 5 януари 1917 г. Командирът на Първа „шопска“ дивизия полковник Христо Недялков пише в спомените си: „В рицарска борба въздадохме заслуженото. Така се възкреси дивната слава на Крумовите и Самуиловите юнаци!“.
Подвизи
В боя при Бранищари, предградие на Букурещ, тежко е ранен един от дружинните командири на 6-и пехотен Търновски полк майор Димитър Митов. Залегнал почти в самата верига. Убити падат свръзките, адютантът, тръбачът и целият щаб. Кръвта на войниците от дружината кипва и под смъртоносния огън на противника те се вдигат „на нож“, нахлуват в румънските окопи с вика „Дружиннио ни утепахте, вашата….“.
Друг случай от 1 декември при Калугарени, където 41-ви и 42-ри пехотен полк са подложени на бесни контраатаки по целия фронт на настъплението им. След пладне противникът настъпва, нашите вериги се пропукват и започват да отстъпват, следвани на 100-150 крачки от вражеските войници. Появяват се и противникови бронирани коли. Командирът на полка подполковник Хараламби Тошков е останал само с верния си другар тръбача Петър. В най-критичния момент офицерът се обръща към войника:
– Готов ли си, Петре?
– Готов, господин подполковник!
– Свири, Петре, атака!
Тръбачът почва да свири сигнала „Атака“. Обажда се втора, трета, четвърта тръба. Войниците са слисани, споглеждат се, но се сещат – това е сигнал от техния командир. Място за отстъпление няма. Мощен, сърдечен, смразяващ вик „Ура!“ се изтръгва от хиляди гърла. Командирът на трета дружина от 42-ри полк майор Илков сам повежда атаката на войниците, последван от всички останали командири. Безумната контраатака „на нож“ се увенчава с успех. Изправени пред гора от хиляди светнали български щикове, стъписаните румънци обръщат гръб и бягат. Силата на българския дух ги е пречупила. Те не могат да повярват, че имат срещу себе си войници, презрели смъртта. Пленени са 28 оръдия, цели 7 батареи. Подполковник Хараламби Тошков печели психологическата битката срещу противниковия военачалник.
Куриоз
В боя за Комана-Букурещ един противников снаряд отсича дървото, на което седи батарейният командир. Останал по чудо невредим, той тупва на земята, а мерачът на едно от оръдията - Петър Такев от Желява, Софийско, се обажда: „Бе, господин поручик, мъчно се качихме, лесно слезнахме! Оно е зор, кога се качва човек“!
*Авторът се позовава на документи от Военноисторическия архив във Велико Търнов.
Румен Жерев
