З вездната Ирен Кривошиева помага на млади и стари, докато правят първите си стъпки в християнската вяра. Това не е сценарий за филм или театрална постановка, а реалност в Драгалевския манастир. От известно време талантливата актриса там води неделното училище заедно с майка Серафима, игуменката на обителта. Разговаряме с Ирен за тази благородна инициатива, но и за доброто и злото в нашия свят, за покварата сред новото поколение, както и за нейния трънлив път към вярата, отвел я в Страната на неограничените възможности-Америка.
- Г-жо Кривошиева, водите неделното училище в Драгалевския манастир. Как се зароди тази богоугодна от гледна точка на млади и стари инициатива?
- Това неделно училище се осъществява не само с деца, а и с техните родители. Всички присъстват заедно, когато говорим за различни моменти от Евангелието. Аз съм православна християнка, но реално съм далеч от богословските познания. За сметка на това съм доста интуитивна личност - винаги сърцето ми подсказва, когато дадено нещо е добро или е лошо.
Ирен Кривошиева с децата от неделното училище.
Ако аз самата върша нещо нередно, веднага получавам вътрешен сигнал. В тази връзка много от светите отци казват, че ако ти е тревожно, значи вършиш грях. В случай че ти е спокойно на душата, значи си в правия път и вършиш добро.
- Нали и бащата на латинската теология Тертулиан много добре е обяснил този феномен още през II век, като прозрял, че душата на всеки човек по природа е християнка, т.е. ние имаме този вграден компас за добро и зло?
- Именно за това дори най-големият престъпник има тревога в себе си, когато прави нещо лошо. Даже често пъти дяволът го кара да прави и нещо в обратната посока - добро, за да покрие и приспи съвестта си временно.
Аз често прибягвам до проповедите и поученията на свети Паисий Светогорец. Той е съвременен светия, който много лесно и бързо се докосва до нашите проблеми, починал е през 1994 г. Мога да споделя, че съм ходила на поклонение на гроба му в основания от него манастир край Солун. Мисля, че именно той бе обяснил много хубаво защо понякога правим добро на някого, а получаваме в отплата зло.
Опашка от поклонници се вие пред гроба на Св. Паисий Светогорец в манастира Св. Йоан Богослов.
Защото когато направим някакво голямо добро някому, онзи другият се чувства зависим, отговорен и длъжен. Самото неприятно чувство на задължение се появява винаги у него, когато ни срещне. В един момент това започва да го дразни и ядосва и не знаейки как да се справи, започва да върши обратното – зло, за да ни отблъсне. А така, като не ни среща, вече и съвестта му не го гложди, че има някакво задължение. Не случайно Господ Иисус Христос е казал, че с доброто не бива да се парадира – едната ръка не бива да знае какво прави другата. Както и направи добро, но скришом, и Господ ще ти въздаде наяве.
- Така е, но това, че сте известна в случая не помага ли да идват повече семейства на тези своеобразни уроци по вероучение в манастира?
- Помага, разбира се. Децата са много искрени. Те не могат да ръководят или потискат чувствата си и ако нещо им е скучно или неприятно, веднага го показват. Скуката си е голям проблем, защото това е болестта на нашето време. А тя се получава, защото самите деца не могат да се забавляват сами, тъй като въображението им е лимитирано от тези електронни устройства, телефони и други. И когато останат без тях младите получават някаква паника – скука. Моят син, да е жив и здрав, преди време ме попита:
- Мамо, знаеш ли откъде идват всички беди на света?
- Откъде, Влади?
- От скуката! Това е едно такова тревожно състояние на безпътица, не знаеш накъде да тръгнеш, какво да направиш.
Когато сме в неделното училище ние се противопоставяме на тези състояния, а аз забавлявам децата.
- Какво правите всъщност там?
- Майка Серафима, игуменката на Драгалевския манастир, е организаторът на това неделно училище. Тя е изключително фин и съвременен човек, познаващ психиката на подрастващите. Децата много я обичат, но не са склонни да я слушат дълго време. Затова трябва да има друг човек, някой като мен, който да разиграва пред очите им онова, което тя казва. С други думи, аз ги увличам и през играта те разбират това, което даден библейски момент илюстрира. Например в Йерусалим имало чудна къпалня, където Ангел Господен раздвижвал водата. Там чакали много болни, парализирани и който бил най близко до водата и имало кой да му помогне, успявал да влезе в точния момент и да се излекува. Но един човек все не можел да стигне. И с децата се нареждаме около въображаемата вода и чакаме тя да се раздвижи. Когато това стане, всички искат да помогнат на болния да стигне навреме за чудото. Но аз им казвам, че не може всички да помагат, все някой трябва да играе и онези, които не искат. Никое от децата обаче не ще да е в лоша роля, всяко иска да е в добра (смее се). Или има един много сладък Илия, майка му го е научила и всичко знае наизуст.
В друг случай раздаваме ролите и едно момче казва: „Не, аз ще играя Иисус“, и не иска и да чуе за друг библейски герой. Това е похвално, но аз усещам, че тука се намесва и гордостта. Това също е съвременна болест, която много лесно завладява подрастващите. Всички искат да са славни, звездни, желаят бърз резултат, без да положат усилия, без да извървят стръмния път до целта, каквато и да е тя. За жалост родителите в повечето случаи стимулират това. Докато пътят е важният. Нещо може да стане, може и да не стане в живота ни, но именно пътят е този, който учи и развива човека, а не резултатът наготово. Затова на децата в другата школа, която водя, им казвам: „Аз не преподавам актьорско майсторство и не правя актьори – имаме 200 актьори, които излизат всяка година от НАТФИЗ, от Нов български университет, от школи и училища – аз правя хора, които умеят да чувстват, да контролират и използват емоциите си и да опознават себе си. Веднъж малко ме ядосаха и им казвам: „Уморих се вече, ще си ходя в Америка. А те смутени ми отвръщат: „О, ами ние значи няма вече за какво да живеем. Моля ти се, остани-и-и!“.
Разбрах, че няма смисъл да купуваш на детето всичко, което поиска. Телефони, дрехи или други чудесии, да му правиш рождени дни за хиляди евро в еди-кой си ресторант, никакво значение няма всичко това. Единствено има да го подкрепяш и да показваш, че го обичаш с цялото си същество. Тази любов ще го държи в бурния живот завинаги. Защото тя е тази, която реално движи нашия свят.
- Съвременния свят има остър дефицит на смисъл. Как мислите, не дава ли точно вероучението на младите някакъв вектор, посока и смисъл?
- Това е абсолютно точно. Сега се сещам, едно време синът Владето, който много не обича да отговаря на въпроси, даваше едно интервю. И там го питат нещо от сорта:
- В началото в Америка сте били толкова бедни, толкова страшно е било...
- Как е било страшно – чуди се той, - вие откъде знаете?
- Ами как... вие сте били на улицата!
Което е факт, ние бяхме на улицата, но в неговите детски очи всичко е било весело. Той си спомня, че си е имал всичко, а реално нямаше 50 цента, за да си купи една кока-кола от някоя машина. Толкова бяхме зависими от различните църкви и от евангелистите, при които бяхме попаднали.
И накрая Влади прави извода: „Може би защото любовта на майка ми заместваше всичко“. Аз ви говоря за емиграция, за Америка с бебе на ръце без нищо зад гърба ни.
- Не е тайна, че благотворителните инициативи на християнски църкви на Запад, предимно католически и протестантски, са помогнали на много наши емигранти и гастарбайтери да оцелеят физически в най-бурните години на т.нар. демократичен преход у нас. А вие как оцеляхте след като емигрирахте без нищо само със сина си?
- Аз лично оцелях заради силния си характер. В онези дни ме крепеше отговорността, която имах за живота на сина ми. Като емигрирахме за САЩ без нищо попаднахме в една евангелистка еретическа църква. Тя в нищо не ми помагаше, освен че ме ограбваше...
Следва продължение...
Във втората част на интервюто четете:
- За тежкия кръст на актьора емигрант
- Кой е светецът закрилник на Ирен Кривошиева
- Къде живеят душите на Стефан Данаилов и Стоянка Мутафова
