Н а 1 март, събота, от 19.30 часа в „Топлоцентрала“ е официалната премиера на документалния филм „Балканска черна кутия“ на режисьора Цветан Драгнев, посветен на Никола Груев -
Котарашки, архитект по професия и музикант по призвание. Веднага след кинопрожекцията зрителите ще могат да се насладят и на концерт на Kottarashky and The Rain Dogs. Режисьорът Цветан Драгнев, който е и сценарист на лентата, е завършил филмовия факултет на Йоркския университет в Торонто. Работил е като режисьор, монтажист и оператор в късометражни и пълнометражни документални филми в България и Канада. Филмите му „Пустиняци“ и „Пасажери“ участват в много международни филмови фестивали и печелят
награди. Оператор на филма е Делян Георгиев, музика: Никола Груев – Котарашки. Продуценти на филма са Галина Тонева и Кирил Кирилов. Продукция на „Гала филм“, с подкрепата на НФЦ и „Меджик Шоп“, разпространява „Гала филм“.
- Г-н Драгнев, как се зароди идеята за създаването на филма „Балканска черна кутия“, лесно ли ви спечелиха за проекта?
- Котарашки имаше идея за филм, който да разкаже историята на един от бившите членове на групата, отказал се да бъде музикант. Но това не се осъществи. Той не пожела да се снима, затова просто решихме да проследим групата и други музиканти, концертите, хората около тях, завряхме се по барове, пътувахме... И от тези наблюдения се натрупа доста материал за различни теми. После някак си в структурата на едно пътуване на човек, който търси себе си и смисъла на нещата, те намериха своето място. А пък за самия проект не съм се колебал. Просто музикантският живот ми е бил винаги интересен. Не само заради бохемската и веселата му част, а и защото това са хора със свободни професии. Свободата не се постига лесно. А те понякога го правят с лекота.
- Какво ви привлече в личността и музиката на Котарашки?
- Ами първо това, че наистина имаше желание и вдъхновение да се занимава с документален проект. Трудно е да намериш хора, които искат да участват пълноценно в такива начинания. Пък и за тази работа няма възнаграждение. Трябва да си актьор, а и себе си. После - музиката му е много нестандартна, предизвикателна, и тъжна, и весела, и смислена. Има смесица на модерно и традиционно нашенско звучене. А и най-вече той е човек харизматичен - хем бохем, хем идеен и търсещ човек. А също така той е част от един крехък и рядък български ъндърграунд. По-просто казано - човек, който оцелява извън системата. Сам е успял да се докаже. Което изобщо не е лесно тук. В този смисъл това е филм за цената да бъдеш свободен и въобще за духа на свободните хора.
- Срещнахте ли неочаквани трудности при заснемането на филма (като изключим ковид), по-скоро от гледна точка на внушение и послания?
- Аз, честно казано, не мисля за внушения или послания, докато заснемаме един филм. Има само някаква посока. Няма смисъл човек да се самоограничава, защото животът и хората винаги те изненадват с разнообразни и неочаквани послания. Ако търпеливо чакаш и се опитваш да ги предизвикаш, те си изскачат. Реплика тук или там, ненадейно откровение на някого, емоция, която се улавя от камерата и така после всичко се омесва и се получава в монтажа. Да има неочаквани трудности при заснемането на един документален филм е всъщност нормално стечение на обстоятелствата, а не изключение. Например виждаш някой колоритен екземпляр, приближавате се с камера и той започва да ти се кара... Или пък искаш да влезеш в някакво интересно пространство, но ти е забранено. Има пазач, искат ти разрешение и така нататък. С това се свиква и просто продължаваш нататък.
- Има ли конкретна сцена или момент от филма, който е особено важен за вас?
- Не. По-скоро ми е интересно, като сподели някой от зрителите. На прожекцията в Берлин например един човек снимаше с телефон сцената с огъня, където се изгаря дървен тотем, направен от един от героите на филма, също музикант. Може би този момент му е харесал много. Други хора ще намерят нещо друго за интригуващо.
- Промени ли се вашето виждане за Котарашки и неговото изкуство по време на работата по филма?
- Ами опознахме се повече. И мисля, че може би сме по-близки сега, отколкото преди. Можеше и да е друго, ако не му беше харесал филмът или се бяхме скарали. А иначе, докато снимахме, той измисли още куп парчета. Някак си прави нещата с лекота и удоволствие, което мен много ме радва. Така че, ако нещо се е променило, то е в положителна посока. Докато снимахме, създаде и нова група. Хубаво е, че не се предава и продължава да си е той, да е свободен и да прави това, което обича.
- Как се промени концепцията на филма от първоначалната идея до финалната версия?
- По принцип рядко нещата в документалното кино, поне при мен, стават по някакъв определен сценарий. Така се случва, че или някой не се появява или нещо не става. Постепенно, снимайки, се ориентирам кое е по-важно и така се стига до нова версия за нещата. И после отново се размества всичко, за да се подреди накрая в една финална версия. Така че при този филм концепцията се промени по гореспоменати обективни причини.
- Какво искате зрителите да усетят и разберат, след като гледат филма?
- Това е въпрос, на който не мога да отговоря еднозначно. Например страшно ме зарадва това, че млади хора много харесаха филма. Значи усещат и темата за свободата, която е голяма част от посланието. Пък други въобще се чудят за какво трябва да се прави филм за „безделници“. Така че отговорът е, че ми се иска всеки да може да си намери нещо в този филм. Филмът не е само история и случки, в него има и различни усещания и възгледи за живота и нещата, които се случват около нас.
- Ако можехте да изберете една личност или тема за следващия си филм, коя би била тя?
- Проблемът не в това какво искаш да избереш като тема, а какво се получава накрая. Може да имаш шанс да направиш филм за някоя противоречива и известна медийна личност, който ще бъде сигурно много гледан, но едва ли ще бъде „твоят“ прочит на нещата. Аз повече предпочитам да оставям нещата на случайността. Например виждаш едни стари изоставени обувки на улицата и започваш да се чудиш кой или колко хора са ги носили, какви са тези хора, какво работят, щастливи ли са и така, без да знаеш, може да срещнеш дори Буда и да стане много интересен филм. Така че предпочитам, като започна един филм за личност или тема, после в процеса на снимане нещата да ме изненадват.
- Какъв съвет бихте дали на младите документалисти, които искат да разказват истински истории?
- Никакъв смислен съвет не мога да дам. То тези неща стават неусетно, докато работиш. Колкото повече имат реална работа, толкова повече сами няма да искат съвети. Но според мен най-важното е да харесваш това, което си чоплиш. Например аз обичам да плувам, да се гмуркам или да карам колело сред природата. Не се замислям дали да го правя, нито пък търся някаква „възвръщаемост“ от това. Когато ти се иска така да правиш филм, нещата ще се получават и ще бъдеш щастлив и доволен въпреки всички трудности.
- Как виждате развитието на документалното кино в България?
- За да го има, трябва да има филми. За да има филми, трябва да има средства. С две думи, ако се произвеждат повече, има шанс да има по-хубави филми. И обратното. Всичко зависи от културната политика на държавата и правилното жанрово разпределение на тези средства. Но това е дълга и неблагодарна тема и едва ли мога да направя нещо, за да се променят нещата.
- Повлия ли на вашия интерес към киното фактът, че сте израснали в семейството на известния български документалист Здравко Драгнев?
- Както всяко дете и на мен ми беше интересно да разбера с какво се занимава баща ми. Водеше ме понякога на снимки. Помня с една стара руска газка как пътувахме до Чуйпетлово. Пътят беше кален, осеян с дупки, тогава нямаше асфалт дотам. И попадаш в някакъв друг свят, и те безкрайно си говорят с най-различни колоритни хора, намират хубави пейзажи... и толкова ми беше интересно, нещо като пътуване по непознати места, което за мен беше приключение един вид. Имаше мисия да се направи филм, макар че аз тогава много-много не разбирах филмите му, което е нормално за тази възраст. Иначе той никога не ме е карал да се занимавам с кино. Просто малко по малко на мен ми стана интересно.
- Сред преподавателите му в академията в Прага са били Милош Форман и Милан Кундера, разказвал ли е интересни истории от това време?
- Не, не ми е разказвал. Но обича много филма на Форман „Балът на пожарникарите“. Най-вече заради факта, че повече от героите бяха истински пожарникари в игрален филм. Мисля, че това, ако е възможно, трябва да се прави по-често и в България.
- Какви са ви спомените от Прага?
- Майка ми преподаваше в Карловия университет. Помня как се разхождахме заедно по Карловия мост, след като свърши работа. Заставахме на парапета и дълго наблюдавахме светлините във Валтава и корабите, които се движеха по нея. Тогава съм бил дете. Нямам много други ясни спомени от онова време. Но Прага си остана много специално и вълшебно място за мен.
- Какви уроци за документалното кино сте научили от него и кои са вашите учители?
- Мисля, че най добре е да нямаш конкретни учители, защото всеки рано или късно се научава в самия работен процес. По-скоро те могат да служат за вдъхновение и за определена посока, но останалото си идва от работата.
Но да изброим някои неща:
Търпението и спокойствието да наблюдаваш. Често кинаджийските неща излизат случайно. Появява се някой второстепенен човек, а всъщност той може да се превърне в главен. Заради неговото лице, действия, изказ, философия за живота.
Внимание към детайлите. Всеки обикновен пейзаж или предмет може да има символно значение, ако се заснеме подобаващо. Вятърът, водата, огънят свечеряването или изгревът. Нужно е да се вдъхне живот на нещата, да се одухотворяват. И за това има набор от кинотрикове.
Свободата в монтажа. Не трябва да се ограничаваш само с пространствените и събитийни връзки. Хубаво е да се създаде и паралелен, алтернативен пласт.
Ролята на звука е важна. Невинаги трябва да се чува това, което се вижда
Това са известни неща, повечето хора ги научават във филмовите училища, но важното е да ги прилагаш по свой начин, когато се прави филм.
Най-вече в края на краищата един филм, като е завършен, трябва да ти харесва поне на теб. Да е направен по твоите естетически и етични правила.
Това са някои от нещата, които той винаги е правил.
- Има ли конкретен филм на Здравко Драгнев, който най-много ви е повлиял?
- Има филми, които са класики. Например „Кратка автобиография“, „Реквием“, „Проект на слънце“, „Човекът, който открадна Чаплин“. Препоръчвам на всеки, който има интерес към документалното кино, да ги гледа. Проблемът е, че едва ли има къде да ги намери.
- Живели сте и в Канада, където сте учили и работили, там по-лесно ли се прави кино?
- Навсякъде е трудно. Единствената разлика е, че хората там са по-добре платени за подобен труд в сравнение с тук.
Екатерина Томова
