З а участието на Тонка Обретенова (баба Тонка) в борбите за народна свобода е писано много, но за житейската и семейната голгота – нищо или почти нищо, и то приглушено казано. Нека извадим легендата от захаросания целофан и потърсим живата баба Тонка, такава, каквато е била – с тъмни и светли ореоли.
Съдбата й е изплетена от парливи житейски ситуации и безкрайни почернени делници, потънали в мъка по погубените й чеда. Животът на тази българка прилича на реката, край която е родена, живяла и умряла – развълнуван, пенлив, кипящ, вкочанен от мраз или обжарен от слънце, винаги неспокоен, забързан и устремен напред към оня вечен кръговрат, който започна с изгрева и завършва със залеза, за да се повтори отново и отново.
Тонка Тончева се ражда на 18 декември 1812 г. в Русе. Баща й Тончо Поставчията е от русенското село Червен. Майстор на дървени съдове за преработка на грозде. Тонка пораснала гиздава, буйна и игрива. На училище ходила само три дни. От махленския свещеник научила само една буква, славянското у (”ончо”), наподобяващо цифрата 8. Когато ергените започнали да я заглеждат, родителите й решили да я дадат на един богат момък – Петър Тъпанчето, но тя отказала. Друг вече легнал на сърцето й – Тихо Обретенов, абаджия, родом от с. Щръклево, Русенско. Младият занаятчия умеел да пише и чете, бил и черковен певец.
Венчило
През 1831 г. влюбените минали под венчило и заживели под един покрив. Скоро родителите на Тонка починали и наследеното имане помогнало на Тихо, препасал вече майсторски пояс, да се въздигне с пари и имоти. Отворил дюкян с калфи и чираци. Купил двете къщи на Курт бей, събирач на данъци в махалата “Чифлик Бекче”, които се издигали на самия дунавски бряг.
Тихо не стоял настрани от църковните, училищните и градските дела. Бил абонат на първото българско списание “Любословие”, а по-късно получавал и “Дунавски лебед”. Гостувал му и Раковски, който хубаво говорел за освобождението на България. Като църковен епитроп е един от водителите на бунта срещу гръцкия владика Синесий. Редом до него в епичната битка за въвеждане на богослужение на български език е и съпругата му Тонка. Пръкнали се 12 деца, пет от които умират още като малки. Израснали живи и здрави 5 момчета: Атанас (1839), Ангел (1841), Петър (1842), Никола (1849), Георги (1851), и 2 момичета: Петрана (1845) и Анастасия (1860).
Стабилност
Добил финансова стабилност, Тихо решава да последва примера на други предприемчиви българи, които държат в ръцете си търговията в добруджанските селища Тулча, Бабадаг, Мачин, Хърсово, Махмудие, Мангалия и Меджидие – и през 1852 г. открива дюкян за абаджийски и манифактурни стоки в Сакча (Исакча), град между Мачин и Тулча. Късно през есента се прибира в Русе, като носи солена риба, хайвер, мед, восък и ги продава през зимните месеци. През пролетта отново потегля за Северна Добруджа. По време на Кримската война (1853-1856) Тихо предпочита да се махне от смутния район и се прибира в Русе. Дюкяна, пълен догоре, поверява на калфата, но както дума народната мъдрост – беля с пари купена. Довереникът попилява стока и имот.
Борчлия
След примирието Тихо станал борчлия, вземал нова стока и се върнал в Сакча. Купил хан с два дюкяна, единия за старите му стоки, а в другия разкрил кръчма. В различно време се управлява от синовете му Атанас, Ангел, Петър и Георги. В Русе Тонка се захванала да въди буби и да ги продава на италиански търговци. Грижела се и за лозята, добивала вино и ракия, които Тихо продавал. Семейството отново стъпило на крака – имането е по-хубаво от нямането. През 1864 г. отворили бакалница в Русе и я поверили на Ангел.
Но синовете му и Тонка се включили в революционния кипеж, който постепенно набирал сила. Тиховата къща, кацнала на стръмния дунавски бряг, се превърнала в потаен комитски хан и склад за оръжия и бунтовни писания. Няма хъш, тръгнал за Влашко или по обратния път, да не е приютяван от Тонка. Ще отворя една щекотлива скоба. В архивните финансови документи на редица революционери са отбелязани разходи за храна, преспиване, разнос на документи, писма и други подобни услуги от комитетски и частни лица. Мисля, че баба Тонка също е получавала известни суми за дейността си, нещо, което приемам за съвсем нормално и ненужно премълчавано, защото високият й патриотизъм е извън съмнение. В това отношение има много примери.
Първи третият й син Петър се впуска в барутната революционна борба. През 1867 г. забягва в Белград и постъпва във Втората българска легия. Изпраща в дома си снимка, стъкмен в солдатска униформа. Това било достатъчно за Ангел, който през пролетта на 1868 г. зарязва търговията и поема към Влашко. Там се среща с Петър и двамата участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Петър пада убит в битката при Канлъдере, а Ангел е заловен при с. Кечидере (Козин дол, Сливенско) и осъден на доживотен затвор в крепостта Сен Жан д,Арк, където престоява до Освобождението – цели десет години.
С писмо от 19 август 1868 г. Никола известява баща си Тихо в Сакча за сполетялата ги семейна драма. Документът, открит от Стефан Каракостов, е известен от 1946 г., но е непопулярен, защото разкрива, че хармонията в голямата фамилия е нарушена и това по един или друг начин накърнява лакирания шаблон, наложен върху образа на баба Тонка. Ето самото писмо:
“Руссе 1868 Август 19."
Любезний ми отче,
Ида да ви изявя и пиша с разтреперана ръка и кървави сълзи капят на писамцето ми, ще ти кажа нещо за братята си, но да не гуждаш на кусур, Ангела като го зе при себе си на дюген стоя два три месеца ти захвана да приказваш на хората, че син ми крий и секидневно се караш с него, и най-сетне го пропъди. После занесе и Петра той до една две години беше добър отпосле стана край, курвар, разпиляват ти парите че за Трифона не оставаше додето се принуди и пропъди и него. Най-сетне писа и за мене да дода. Аз додето не знаех работата каква е бях добър, после като се понаучих станах както братята си край магаре и захвана да ма пъдиш. Това го занеш добре че беше тъй. Помниш когато ти отвръщахме нещо, а ти захващаш да тръшкаш, чупиш и викаш; жълтица да фаните, пепел да станите и вас кьорави да ви вида и сакати да се махате от главата ми. Ние се махнахме и ето какво направи с твоите умове. Пред две недели Петър се уби при Търново и Ангел се улови при Сливен от Царската войска и се доведе в Русе наранен в дясната ръка. В събота се изпрати в Цариград, а от там в Диар-Бекир до живот. Благодарим Бога пак че по-главните мюсюлмани не дадоха да се накаже с обесване, но го оставиха да си умре от смъртта. Бог на помощ, иже /?/ тъй е то един баща като види, че има много синове при себе си вижда се у голямо чудо и захваща да вика да крещи и ги пъди и най-сетне ги принудва да идат в кривия път дето ги докарват най-после на смърт. Това беше и своето мнение. Каквото се научавам от някой други, че си искал да пъдиш и Танаса. Ето сега остана с трима сина, трябва да ти е поотлекнало малко. Пак ти казвам с плачове и кървави сълзи остави се от туй пусто пиянсто и се смили над нас, че ила си обиколи къщата не слушай чужди праздни приказки не гледай да печелиш за Трифона той си плете кошничката, и да ти кажа, че ако чул за синовете ти рекал, че на сърцето му паднало мед. Туй е твоя приятел или съдружник чуждият си е чужд, а ти остана без синове, без пари и къщата ти е разорена на виж като доде Трифон за сметка да си оправите работата, че ако вленим на общината у ушите ще стане дълга. Не е работата да взема от черквата толкоз хиляди, че уж ги дал от касата си пак да ти вземе дюкана, кафенето и да му плащаш фаиз и кирия какви са тези негови лъжи, а твоите глупости па да казва, че Тихо открадна 6,000 от черкова и забегна пък аз му зех дюкена, кафенето и гу направих слуга и като отиде на Сакча отрива ми чепиците виж размисли се, че ако е пътно гледай го още като...свършвам писмото си с плач и кървави сълзи. Оставам твой развратен син.
"Никола Т. Обренович”
Слухове
Комитетската дейност на Тонка е причина да се породят и други хапливи слухове. Захари Стоянов пише: “Като гледаха, че къщата им се посещаваше от толкова много хора, секи говореши, че Дод Тонка е от онези развратни жени, които печелят с честта на дъщерите си, и по тази причина никой от съседите им, нито от роднините им смееши да стъпи в тяхната къща”. Това е част от цената, която семейството на Тонка заплаща за участието си в борбата за “общото добро”.
На 10 декември 1870 г. домът на баба Тонка отново е почернен. След като синовете му зарязват търговията, Тихо се заортачва със заможния русенец от махала Голям Варош Трифон поп Стойчев, представител на общината в Градския съвет, а по времето на Мидхат паша избран за главен бирник (лицето от писмото на Никола до баща му). Основното му занятие е лихварство. В края на годината Тихо отива в дома на Трифон да прегледат тефтерите и си уравнят сметките. Черпят се с кафе и ракия. Работата се проточва и решават на другия ден да теглят чертата. През нощта свирепа болка в стомаха прерязва Тихо и не го пуска, докато не предаде Богу дух. Смята се, че е отровен от съдружника си. Трифон заграбва имотите в Сакча, посяга и към семейните в Русе. Тонка води тежка битка, но успява да докаже, че те са придобити чрез бащиното й наследство.
Безпаричие и нищета затиска вдовишкия дом. В този труден момент Тонка се обръща за помощ към Епархиалния съвет:
“Милостиви граждане,
Подписаната имам злочестината, гдето две от благонадежните ни чада да станат в 1868 година жертва на чужди лоши влияния. Единият ми син Петър, както може добре да го помните, загина в същата година; а другият Ангел се прати на заточение до живот в Акия. След туй в късо време почина ступанинът ми Тихо Обретенов.
Тези три жалостни случки разстроиха съвсем бедната ми къща, като я лишиха от най-главните й подпорки. Другите ми чада, останали на некадърните ми ръце, след като теглиха и теглят всевъзможни недостатоци и нужди, остават почти сичките завинаги ненаредени, ненатъкмени. Жал ма е премного ма е жал, като ги гледам на туй състояние, се виждам, че на тъзи скръб ще трябва в късо време да преклоня глава, но какво да сторя като не мога да им помогна.
От друга страна месец се минува, без да приемам писма от сина си изгнаника, в които със жалостни черти ми изиображава /не се чете/ живот в тъмница, как пет лакте надълбоко в земята се осветлявала само със едно мъждяво кандилце и със сърцераздирателни думи ма моли да гледам, както и да е, да му помогна, защото инак ще загине млад-зелен.”
Пожари
Но страданието не загася бунтовния въглен в къщата, а разгаря нови пожари. Никола и Георги поемат по пътя на братята си. Георги е втората жертва, която баба Тонка полага пред кървавия олтар на българската свобода. През 1876 г. той се включва в четата на Стоил войвода. Убит е на 8 май 1876 г. в местността Харембунар над Ракитово, Котленско. Главата му е побита на кол, а в устата му пъхнали книга, за да го отличат, че не е обикновен четник, а „граматик на комитите“. След това я разнасяли из селищата на Сливенско с тъпани и зурли. Останал е писмен знак за това мракобесно шествие: “Главата на Г. Тихов я донесоха в града (Сливен) с полупъхната книжка. Тези отровителни книжки имаха форма и големина на играчните карти, щяха да се раздадат на всекиго от четата, за да се отрови, ако се види, или ще го хванат жив, или ранен и се мъчи. Но във внезапното сбиване не успяха да се раздадат”.
Никола е сред водителите на Ботевата чета. Заловен, той е осъден на “вечни окови” в Сен Жан д,Акр, където се среща с брат си Ангел...
Идва Освобождението. Прибират се заточениците от Диарбекир. Животът потича по ново русло, издълбано по тертипа и мерака на новите властници. Фамилията на баба Тонка запада, не успява да закрачи ведно с новите политически мъже, сред които мнозина са яли хляб и пили вино на тяхната трапеза. Само Никола Обретенов, по времето на Стамболов, ще седне на държавната трапеза, ще заеме високи постове, ще се отърси от оскъдицата и замогне, макар че ще бъде разследван и дори съден за финансови машинации. Но да следваме хода на времето.
Митинг
През 1882 г. борбата между русенските либерали и консерватори се изостря. На 1 април либералите свикват митинг в двора на Девическата гимназия, в съседство с дома на баба Тонка. Пристигат жандари и драгуни с червени ризи. По заповед на руския офицер Каменски започват да гонят хората с камшици. Мнозинството навлиза в двора на баба Тонка. Каменски насилва портата, но Тонка го прогонва с кобилицата. От одъра на къщата Никола Живков произнася речта си. Консерваторите не прощават на либералното семейство. Никола е уволнен от поста околийски началник в Тутракан, Ангел като негов писар, а Анастасия от учителското си място. За да смекчат недоволството, управниците издействат пенсия на баба Тонка. Никола, Ангел, Петрана и Анастасия (забележете – без Атанас) подават молба до княз Батенберг да се спре преписката. Въпреки отказа е дадена пенсия от 30 лева месечно. С тях, до края на дните си, Тонка купува учебници за бедните ученици.
Настъпват гладни дни. Никола пише: “От всяка страна западнахме и изнемощяхме с Ангела, а особено откъм храната... Почти цял месец става месце не сме виждали освен рибица, която лови Ангел, краставици от градината, чесън и маслинки. Лошо нещо било човек да не се храни добре”.
Бури
В къщата на баба Тонка никога няма покой, току утихнат ветровете и нова буря връхлита... През юни Михаил Греков – революционен деец от Сливен намира подслон и храна в Тонкиния дом. Между него и Петрана Обретенова се разгаря любовен огън. Дъщерята на гостоприемната домакиня зачева. Но Греков, вместо да я заведе пред олтара и да заживеят като семейство, тихомълком побягва за Румъния. Петрана, ушила две знамена – за Червеноводската чета от 1875 г., развято през 1876 г. от Ботевата и за Сливенската – 1876 г., не се съвзема от тежкия удар. Живее тъжно и самотно, макар че осиновява момиченце, до последния си ден – 7 март 1932 г.
През 1882 г. не буря, а ураган вилнее в Тонкиния дом. Щерката й Анастасия се залюбва с медвенското “циганче” Захари Стоянов. Ужасена баба Тонка дори насън не иска да го вижда, камо ли зет да й стане. Но Анастасия, пряко волята й, побягва и тайно се венчава за Захари. Пустосва и анатемосва Тонка, но и Захари не й остава длъжен, за да не му се развали “циганската жлъчка”. Когато Никола Обретенов замисля да се жени, Захари му пише писмо от Пловдив, да не вземе русчуклийка, имайки наум тъща си, и бърза да я “похвали”: „Тая жена не е човек, но е звяр. Ето една от главните причини гдето не ми се иска да отида в Русе. И защо? Да слушам всеки ден псувни и клетви”. Анастасия също проплаква: „Правиха ми операция... Това е все от майчини клетви, гдето тегля аз тъй...”
Очевидец на събитията пише, че на стари години баба Тонка “доста се променила”. Била в постоянен конфликт с децата си и Захари. Описва я като “едра, пълна и трътлеста жена”.
Земните грижи и неволи на Тонка Обретенова свършват на 27 март 1893 г., когато завинаги склопя очи. Дали в безкрайната небесна шир неспокойната й душа е намерила покой?
Премълчаваният син
Споменахме Ангел – чист, благороден. Мълчи, не се оплаква. Благодарение на него Захари Стоянов и Стоян Заимов са описали надълго и нашироко революционните борби. Ангел за всички говори, само себе си премълчава. Сгушен в сянката на известната си майка и напористия брат Никола, угасва тихо, дори незабележимо на 16 септември 1894 г., само на 54 години.
Досега във фамилната сага на Обретеновата фамилия споменах името на първородния син на баба Тонка – Атанас, два пъти. Толкова пъти го отбелязва мимоходом и Никола Обретенов в обемистия си дневник. За Атанас не споменават и днешните захаросани писания за Тонка. Премълчаваният син е известен с прякорите Барбата, Иконома и Стар Иконом. Причината да бъде забравен научаваме от Аспарух Емануилов: „Той бе оригинален и умствено ограничен човек, поради което и не е вземал никакво участие във въстанията: Той е услужвал на революционерите около баба Тонкината къща само с черна работа...” Захари допълва, че от 13 години не е излизал от двора навън, че събирал кутийки и курички цигарюви от Кримската война, през живота не се е бръснал, с три феса ходел, но като дойдело време за ядене, най-много овивал, купили му нови дрехи, но той пак не се променял... Атанас умира през 1894 г.
Боян Драганов
