- Д-р Маринова, от колко години сте обвързана с донорството и каква е причината да се отдадете на тази кауза?
- Работя като координатор вече много години, а причината да стане моя кауза е, че донорството е живот. То е последното добро нещо, което човек може да направи. В медицината има състояния, при които не можем да направим нищо. А в реанимация често виждаме смъртта. В случаите на мозъчна смърт обаче има начин да победим смъртта. И този начин е, като дадем живот чрез донорство. Дълбоко вярвам, че това е най-хуманният акт. Един починал човек спасява живота на няколко други. Донорството е живот.
- Имат ли българите достатъчно информация за донорството и ако не, какво може и трябва да се направи, за да я получат?
- Категорично не, нямат достатъчно информация. Необходима е национална информационна кампания. За донорство и трансплантации трябва да се говори много, а сега се заговаря само покрай Европейския ден на донорството, който е през октомври всяка година. През 2016 г. аз и моят заместник д-р Ваня Лъчезарова осъзнахме, че в обществото няма информация по темата и започнахме информационна кампания, която в началото беше регионална и после се разрасна. Подкрепиха ни ВМА, Sofia Riders - най-голямата мотоорганизация в България. За тази кампания бяхме удостоени с наградата „Достойните българи“.
- Каква е най-честата причина близките на пациент в мозъчна смърт да не желаят да дадат съгласие за донорство?
- Всъщност отказите не са много и причината да няма донорски ситуации не е в отказите. Много често близките казват: „Беше добър човек, нека да направи добро, като спаси други хора”. Случва се да отказват поради непознаване на религията, смятайки, че тя не позволява. Повечето религии в света обаче подкрепят донорството.
- Понякога близки на потенциален донор обвиняват лекарите, че искат да го убият, за да му вземат органите, а той би могъл да се събуди...
- Не мисля, че много близки на потенциални донори обвиняват лекарите. За всичките години, в които съм координатор, чух нещо подобно от близки само веднъж и то им го беше казал „лекар”. Когато ги помолих да се върнат при въпросния лекар и да го помолят да напише думите си и да се подпише под тях с името си, нищо не се случи. Тогава уведомих Изпълнителната агенция по трансплантации, за да се вземе отношение и подобни недопустими от медицинска и етична гледна точка неща да не се допускат. Огромен проблем в България е липсата на доверие между лекар и пациент.
- Какви според вас са причините за това липсващо доверие?
- Причините са както у самите лекари, така и у пациентите, медиите, социалните мрежи, в които всеки може да пише каквото си иска. Но да се върнем на мозъчната смърт - това е необратимо състояние. Никой лекар не може да предизвика мозъчна смърт. Когато има пациент с тежко мозъчно увреждане, изходите са: да се възстанови, да остане с трайни неврологични увреждания, да остане в кома и впоследствие да почине, да направи мозъчна смърт. Когато пристигне пациент с тежко мозъчно увреждане, веднага трябва да се започнат реанимационни мероприятия за спасяването на неговия живот. Понякога обаче мозъчното увреждане и мозъчният оток са много големи и настъпва мозъчна смърт въпреки всичките ни усилия. Мозъчната смърт е необратимо прекратяване на мозъчното кръвообращение и мозъчната функция, включително и на мозъчния ствол. Кръв в мозъка не постъпва и той загива. Състоянието се доказва с множество клинични тестове и изследвания от комисия от трима лекари. Юридически и медицински пациент в мозъчна смърт е починал човек.
- Каква е разликата между мозъчна смърт и кома?
- Разликата между мозъчна смърт и кома е, че при кома има мозъчно кръвообращение, докато при мозъчна смърт няма. Ако обаче за пациент с тежко мозъчно увреждане не са направени всички реанимационни мероприятия в опит да се спаси неговият живот и впоследствие той направи мозъчна смърт, неговите органи няма да са годни за трансплантация. Няма как лекар да не си е свършил докрай и добре работата в опит да спаси пациента и после да реализира донорска ситуация, защото органите ще са увредени.
- Претръпва ли се, когато на близките на един потенциален донор трябва да се съобщи в очите новината, че той не може да живее и единственото, което може да бъде направено, е да стане донор, спасявайки други хора?
- Не се претръпва. Това е най-тежката част от нашата работа, много емоционална. Трудно е. Но за близките в този тежък момент да дарят органите е една надежда, че техният близък ще продължава да живее, че част от него ще остане жива. И после се интересуват за здравето на реципиентите. Искат да знаят кои са. Ние по закон нямаме право да дадем тази информация, но често те намират начини да разберат.
- Има ли подобни случаи на реакция на близки, които никога няма да забравите?
- Имахме донор младо момче. Неговият черен дроб беше трансплантиран на 12-годишно момиченце. Една вечер майката на момчето ми се обади, беше много развълнувана. Оказа се, че близките на детето са се свързали с нея. И тя ми каза: „Аз загубих сина си, но спечелих дъщеря”. Ето заради такива моменти донорството е моя кауза. С много от близките на донорите поддържаме връзка, помагаме им, ако имат нужда от нас.
- Вие сте началник на отделението, в което постъпват най-тежко болните и пострадалите при различни битови, пътни и др. инциденти. Как успявате да се справи с толкова тежка работа и дежурства?
- Не мога да си представя да работя друго. Специалността избра мен, не аз нея. Но това е моето „нещо”. А как успявам - може би, ако питате близките ми, които са най-потърпевши, ще разберете. Любовта и подкрепата им са нещото, което ми помага да успявам. Както и екипът ми. Всички те са професионалисти. Като едно голямо семейство сме, защото по-голяма част от времето си прекарваме на работа. А пътуванията са нещото, което ме разтоварва най-добре.
- Лекарската професия ли беше вашата детска мечта, или желанието да помагате на хората се появи по-късно?
- Детската ми мечта беше да съм балерина. Ходех на балет, но ме спряха, защото много боледувах. Когато дойде време да избирам какво да кандидатствам, майка ми ми разказа, че нейната мечта била да учи медицина, но заради нейния баща, не са й разрешили, защото той е бил царски офицер и като такъв бил обявен за враг на народа. И аз реших да реализирам нейната мечта. За съжаление тя вече не е между живите, но успя да види реализирана своята мечта.
- Отново настъпи есента и ситуацията с COVID-19 като че ли отново е на път да се изостри. И отново се появиха твърдения, че това е обикновено грипче и няма нищо опасно...
- COVID-19 не е грип. Вирусът е многократно по-заразен от този на грипа. Боледуването може да доведе до дълготрайни последици. Първоначалният вариант, след това британският, Делта, протичаха много тежко и взеха много жертви. Сегашният вариант Омикрон протича по-леко и това го усещаме и ние, защото вече нямаме толкова много тежки случаи в реанимация.
- Според вас има ли надежда да увеличим броя на имунизираните срещу коронавирус?
- Ваксинационната кампания в България е провалена и не смятам, че това може да се поправи. Отговорните за себе си и околните хора ваксинираха себе си и близките си. Аз и всички мои близки сме ваксинирани.
- Смятате ли, че българинът има достатъчно здравна култура, или продължава да ходи на лекар само когато болката стане нетърпима?
- Не, не смятам, че българинът има достатъчно здравна култура. Българинът изобщо не си дава сметка, че има едно тяло, един живот, че здравето е най-ценното нещо. Той се грижи за колата, за къщата, за нивата си, но не и за здравето си. Храни се с боклуци, пуши, не спортува, употребява системно алкохол. Нямаме и култура на хранене, децата ни са на едно от челните места в Европа по затлъстяване.
Това е тя:
Родена е във Велико Търново
Завършила е езикова гимназия „Проф. Д-р Асен Златаров” в родния си град, а след това МУ-Варна и здравен мениджмънт във Великотърновския университет
Сертифициран обучител по донорство от Donation and Transplantation Institute Barcelona
Работи като анестезиолог реаниматор в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” от 1999 г., а от 2015 г. е началник на ОАИЛ
Координатор е по донорство за Централен Северен район
Иван Георгиев
