Ч ували ли сте капитан да свали знамето на кораба, който води, и да го подари? Това е забранено и едва ли някой би си го позволявал. Но такава история съществува и тя е от далечната 1966 г., когато легендарният русенски хор „Родина“ се връща от фестивала в Ланголен, Великобритания. Почти всички свидетели на случката вече не са между живите, но тя се знае и макар и доста позабравена, все още има родинари (бел. а. – така са наричали хористите), които я преразказват така, както са я чули някога от първо лице. Ще я откриете и ако се поразровите в старите вестници отпреди близо шест десетилетия, където ще намерите и стихотворението, посветено на възхитата на младия капитан на "Код дьо Лазур“, превозвал нашите хористи през Ламанша.
Свидетел
С много питане издирих в Русе жив свидетел на случката от 1966 г. – 84-годишната Мария Топалова. В личния си архив тя пази ценни фотографии на състава и един стар брой на вестник Le reveie, поместил на първа страница снимка на русенския хор „Родина“ и разказал за успеха му в Ланголен. Да си спомни за закрития преди близо три десетилетия хор и за легендарния му диригент Васил Арнаудов, за Мария е много вълнуващо преживяване, затова очите й често се пълнят със сълзи.
Мария Топалова.
Мария постъпва в състава на 23-24-годишна възраст. През 1960 г. диригент е Христо Дюлгеров, а помощник-диригент Георги Коджаманов. Васил Арнаудов идва по-късно – през 1963 г., и е диригент на „Родина“ до смъртта си през 1991 г., като скоро след това съставът се разпада. Изтъкнатият наш хоров диригент пътува всяка седмица от София до Русе за репетиции и под негово ръководство „Родина“ получава голямо признание и в чужбина, а през 1988 г. получава титлата „Хор на света“, отново на фестивал в Ланголен. Има доста издания, които разказват за развитието и успехите на легендарния русенски състав, затова ще се върнем на нашата случка от 1966 г., описана подробно от Мария.
„Голямо преживяване беше през 1966 г. Тръгнахме 75 души с влак за Париж. На русенската гара – народ, народ, игла да хвърлиш, няма къде да падне от изпращачи. Вагоните бяха втора класа, няма легла, пътуваме седящи, спим седящи. Заминаваме за Франция, представяте ли си, път и чудо, но жертва в името на изкуството. Пристигаме в Букурещ и там ни казват, че с тези вагони не можем да продължим. Ще ви дадем, казват, нови вагони, с по 6 места, а не с 8, както сте сега. Пак бяхме седнали през цялото време, но по-добре беше, по-широко“, разказва за началото на дългото пътуване Мария.
В Букурещ имали кратък престой. Дошли някакви хора от румънската концертна дирекция и поканили ръководителите на русенския състав на едно бързо кафе. Забавили се обаче, сигурно приказката е тръгнала, и влакът потеглил само с хористите. Някои от жените се разплакали – къде отиваме сами! Напразно се тревожели, защото когато пристигнали в Париж, били посрещнати от ръководителите си, които хванали самолета от румънската столица и дошли много по-рано.
В Париж
„Слязохме в Париж омаломощени след два-три дни път с влак. Спомням си, че ни посрещнаха топло в Сент Уан – предградие на Париж, побратимено с Русе. После заминахме за Ланголен, като най-напред ни разпределиха по квартири. Интересното е, че конкурсът се провеждаше в една огромна палатка, а навън на големи екрани публиката можеше да гледа изпълнението на хористите. Бяха дошли най-големите светила в Европа по хорово пеене и те определяха кой как се представя. Другите състави бяха по 45 – 50, най-много 60 човека. Жените набелени, начервени, отпочинали, пристигнали са за конкурса със самолет. А ние очукани от път, но нахъсани да се представим добре“, продължава разказа си Мария.
Треперели като листи, когато се качвали на сцената. Тя била мрачна, но при изкачването по стълбичките един светъл лъч я пронизал и хористите приели това като знак, че ще имат успех. На този най-голям състезателен фестивал за самодейни хорове в света, провеждащ се в Ланголен, русенският хор „Родина“ печели три първи награди – за мъжки, женски и смесен хор. После тръгнали обратно към дома по същия път – с ферибот през Ламанша, защото още нямало тунел под протока, и с влак от Париж до Русе.
Флагът
„На кораба нямаме места, в никакъв случай не ги заслужаваме. Хората са си влезли вътре, а ние на палубата – кой седнал на куфара си, кой – на пода. Не бях виждала такова чудо до този момент – фериботът с магазини, с хубаво осветление, продават се сувенирчета. И за да не ни е скучно, в един момент запяваме. От прозорците занадничаха хора, някои излязоха да ни гледат, те не са чували такова нещо. Пристигна и корабният капитан – един много симпатичен млад французин. От нашата група френски език знаеше Туше Проданов. Капитанът разговаря с него, разбра откъде сме, какви сме. Казал на Туше, че такова вълшебство, такъв случай на кораба не са имали досега. Накрая обяви, че макар и да е забранено който и да е плавателен съд да пътува без флаг, той ще свали знамето на „Код дьо Лазур“ и ще го подари на хор „Родина“. Ръкопляскахме, пяхме „Мила Родино“, каквото ни дойде наум. Всички бяха очаровани, те присъстваха на безплатен концерт“, спомня си за вълнуващото преживяване Мария. Така хористите освен наградите донесли в Русе и знамето на „Код дьо Лазур“. Туше Проданов написал стихотворение за случката с капитана, което заедно със снимка на кораба било публикувано в местния русенски вестник.
Мария си спомня, че известно време наградите от Ланголен и знамето на „Код дьо Лазур“ били изложени в Концертно бюро, за да могат да ги видят хората. По-възрастните русенци знаят, че то се е помещавало в красивата ъглова сградата с часовника в близост до Съдебната палата. После корабният флаг е изложен сгънат за дълго време във витрина във фоайето на русенското читалище „Зора“, където са и други награди на легендарния хор „Родина“. Когато разбрах за историята и го потърсих там, знамето вече го нямаше. Най-вероятно е било предадено в един момент за съхранение в музея или друга институция. Корабният флаг на „Код дьо Лазур“, подарен на родинари, може да се види и в краткия филм „Знаме за „Родина“, създаден през 2003 г.
Жанета Йорданова
