М айката на загиналия в Кербала русенец Антон Петров – Иванка Петрова, приема като свои синове бойните му другари. Макар че болката й е огромна, усеща в душата си една топлина, когато ги види всяка година да идват в Русе на гроба му да го почетат.
„Посрещам ги така, все едно са ми деца. Макар че минаха 18 години от онзи ужасен ден, в който изгубих сина си, те не забравят Тони и аз се чувствам удовлетворена от това. Идват и негови колеги, които вече са напуснали армията – на собствени разноски, без някой да ги е организирал. За мен това означава, че имат вътрешна необходимост да почетат паметта му и да ми покажат, че го помнят“, сподели пред „Телеграф“ Иванка.
Липса
Казва, че с годините все повече усеща отсъствието на сина си и това е състояние, което не може да се преодолее. През 2014 г. тя изгуби и съпруга си Валентин, тръгнал си от този свят на 15 декември – ден след рождената дата на Тони. Вальо често споделял, че иска да отиде при сина си, да се срещне с него.
„Но животът продължава, имам и дъщеря, на която трябва да бъда опора“, казва Иванка. От четири години Петя живее в Пловдив и работи в същото военно формирование, в което е служил и брат й. Връща се в Русе, но по-често майка й ходи при нея. Иванка е пенсионерка от две години и има свободно време, все още шофира добре и за нея е по-лесно да отиде при дъщеря си и да й погостува.
През 2004 г. майката учреди стипендия на името на сина си, която всяка година връчва в дните около рождената дата на Тони – 14 декември. Дава я на ученик от Професионалната гимназия по речно корабостроене и корабоплаване в Русе, където е учил Тони, преди да поеме своя път в редиците на Българската армия. На кого да бъде връчена паричната сума определя ръководството на училището и Иванка напълно му се доверява. Ученикът може и да не е отличник, но трябва да притежава добродетелите, с които се е отличавал синът й – отговорност, състрадателност, справедливост.
Стипендията
„Докато мога, ще връчвам стипендията „Антон Петров“, за да зарадвам дете за Коледа в памет на моя син“, казва Иванка.
Преди дни тя връчи стипендии на двама ученици, тъй като заради пандемичната обстановка и онлайн обучението не успя да спази традицията през 2020 и 2021 г. За първи път я получи момиче - деветокласничката Алисия Атанасова от специалността „Електрообзавеждане на кораба“, а другата парична сума отиде при десетокласника Виктор Василев от специалността „Корабоводене“.
„Тази година ръководството на училището реши да не казва предварително на децата, които ще получат стипендията. И двамата бяха толкова изненадани, когато чуха имената си. Едва успяха да промълвят едно „Благодаря“ – много бяха развълнувани! И момчето, и момичето са родени през 2005 г., тоест след смъртта на Антон“, обясни майката.
Преди връчването на стипендията в училището разказват на учениците кой е той, какви добродетели е притежавал, как се е учил, как е загинал. Даването на сумата става на скромна церемония пред специалния кът, посветен на Антон Петров.
Ужасът
На 27 декември 2021 г. се навършиха 18 години от онзи злокобен ден, в който България почерня – загинаха петима български военнослужещи от контингента ни в Ирак при нападение над база „Индия“. На Бъдни вечер 2003 г. Тони се чува последно с майка си. Успокоява я да не се притеснява, казва й, че всичко е наред. През следващите дни ще е зает, затова да не го търси сред зрителите, ако гледа филма от концерта на Слави Трифонов в Кербала. Няма да могат да го видят, защото отговаря за сигурността на гостите от шоуто.
Близките на нашите момчета са в очакване, а те броят дните до завръщането си. На 156-ия ден от началото на мисията им в Ирак – на 27 декември към 12,45 часа местно време, в района на базата се взривява кола бомба. Загиват Антон Петров, Георги Качорин, Иван Инджов и Свилен Киров, а в болницата в Багдад умира Николай Саръев.
Аз ще мисля за хората зад гърба си
„Антон израсна като стойностен млад човек, отговорен, отзивчив, дисциплиниран и загрижен за другите. Докато съм жива, ще чувам думите му, казани, преди да тръгне за Кербала. Бяхме се събрали у дома. Свако му имаше рожден ден и той дойде да го поздрави. На изпроводяк наред с пожеланията следваха и заръките ни да внимава и да се пази. Антон беше категоричен: „Аз ще мисля за хората зад гърба си. Те имат семейства и деца...”. Изтръпнах. Познавах го и бях убедена, че ако се наложи, ще постъпи така. Не се излъгах. Случилото се на 27 декември 2003 година го потвърди”.
Откъс от книгата за Антон Петров „Паметта на сърцето” с автори Нели Станчева – негова леля, и Татяна Живкова
Жанета Йорданова
