- Г-н Манов, отбелязваме 150 години от смъртта на най-големия ни национален герой Васил Левски. Всичко ли знаем за личността и живота на този велик българин? Има ли все още неизвестни факти за него?
- Има много факти от живота на Левски, които не са известни. Някои може би ще добият светлинност в бъдеще благодарение на прилежните турски архиви. Другаде, ако има някакво намигване на съдбата, някъде забравен тефтер, спомени от съвременници на Левски, от участници в цялото това всенародно движение... Но трябва да отбягваме да изсмукваме от пръстите някакви нелепици от живота на Апостола. Слушам и гледам по разни телевизии някакви псевдоисторици говорят небивалици, че Левски е отскачал до Лондон, че бил в Америка... Моля, моля, моля! Има и друго нещо – прекрасно е, че имаме Ботев, Левски, Бенковски, но да размахваме непрекъснато байрака, да четем едни и същи слова, малко ми идва в повече. Не за друго, те трябва да се почитат, те са национални герои. За съжаление пред тази гигантска героична фигура на Левски ние пак се делим на „Левски“ и ЦСКА. Дори и по отношение на митологизирането, за канонизирането му от Българската православна църква. Някак си следваме една странна българска съдба и традиция – да не знаем къде са гробовете на най-светлите личности в нашата история. Ние реално не знаем къде са гробовете на Левски, на Ботев, на Бенковски. Гордея се, че съм българин, но понякога паметта ни е много къса. Независимо от многобройните спомени за оная мразовита привечер, когато вкочаненото тяло на Апостола е свалено от бесилото и с една каруца няколко човека пресичат целия малък тогава градец София. Откарват го до олтара на една църквица, която се намирала там, където е сега Министерството на земеделието. Има рисунка на Йозеф Обербауер от края на 19-и век, има единични спомени на съвременници, че точно там е погребан Левски. По-късно там е погребана и главата на Бенковски.
- Добре, но официално няма информация за това. Споровете продължават...
- Причината е, че постепенно тези факти отмират в общия водовъртеж на събитията, на човешките съдби, на новото време, на първоначалното натрупване на капитала, на оная симпатична и несимпатична байганьовщина, която описва Алеко. Така в цялата тази гмеж започваме да забравяме – например цели 15 години се строи паметникът на Левски, защото едни идват, други си тръгват, сменят един с друг скулптор. Например Стоян Заимов видял възрастен побелял човек, който подритвал един камък от едната страна, друг от другата. Разпознал, че това е Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Питал го: Ти не го ли съди Левски? Ами, съдих го, отвърнал Хаджипенчович. Мислехме, че е разбойник, пък той се оказа национален герой. Интересно е, че в деня на откриването на паметника през 1895 година от инфаркт умира и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Но излизат много книги само за да оправдаят действията му. Излизат книги в защита на поп Кръстьо – бил ли е предател, не е ли бил предател. Има много сведения – преди няколко години подарих на Карлово един ръкопис от 82 страници от един от най-големите наши преводачи от старотурски Васил Пандов Шанов, роден 1874 година в село Смърдеш, Костурско. Умира през 1953 година тихо и скромно, участник в Илинденско-Преображенското въстание, преводач в Ориенталския отдел на Народната библиотека, прецизирал онзи прословут турски османски архив, който и до ден днешен не е проучен целият. В този архив се намира една папка с телеграма от софийския мютесариф до търновския каймаканин. Там доста интересно се описва издайникът, доносникът Папаза Попа Кръстю. Използва се една дума мухбир или мухабир, която се превежда и като доносник. Знаел, че комитетът се основава в лозето на попа. Пише още, че такива хора трябва да се награждават, да дават пример за другите, за да има спокойствие в империята. Та такива работи.
- Значи има още какво ново да се вади за съдбата на Левски...
- Разбира се, че има. Но в стремежа за бързо израстване в кариерата, за натрупване на капитали, в бързината всичко да се получи бързо, с желание за бърз просперитет, за власт, блясък, за слава, не се обръща внимание на истинското и задълбочено познание.
Така всъщност на много хора им липсва първоначалното натрупване на капитала знание и ги води до повърхностни, плоски, незадълбочени проучвания, които за съжаление стигат до глинени крака. Като сграда в Адана, извинявам се за сравнението... А що се отнася до Левски, ще цитирам едно негово писмо до Филип Тотю: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаеме да духаме“.
- Нека да поговорим за прочита на историята от днешни позиции. Вижте само какво се прави по този въпрос от съседите в РС Македония. Къде е границата, която не трябва да бъде преминавана?
- Трябва да се знае, че на тези територии са заселени Куберовите българи. Не е случайно, че прабългарите се насочват към няколко краища на Балканите, както и към Северна Италия и са поддържали връзка помежду си. Самият Белград е пример за това. Българите са известни, че строят бели градове. Там са били разположени части на прабългарите – те са били звено между Куберовите, Алцековите и Аспаруховите българи. Питате ме какво да кажем за братята от Македония. Райко Жинзифов, който има статуя в сегашно Скопие, през 1862 година в една стихосбирка „Новобългарска гусла“ казва така:
„Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:
Я българка сум. българин сум я,
българе живеят в тая страна!"
Това е през 1862 година, няма ни Сталин, ни Тито, ни Димитров. В историята няма „Ако“.
- Как сега да се сдобрим, да се оправят отношенията между двете страни?
- Те ни говорят, че искаме да им вземем язикот и интегритетот. Нито им искаме язикот, нито интегритетот. Просто искаме да не ни крадат историята. Не искаме да късат парчета живо месо, защото историята е биографията на един народ. А те се опитват на основата на омразата да си създадат държава и история. Наши водители, наши духовници, наши писатели, поети, войводи те ги присвояват по най-груб начин. Не могат обаче да отговорят на въпроса защо през 1944 г. в манастира "Прохор Пчински" заседава комисия, която написва новата македонска азбука, пък били уж древен народ. Обещал съм парична награда за всеки македонец, който ми покаже македонска банкнота или монета отпреди 1944 година. Както и да ми покажат македонски буквар. А в техните скринове и сандъци стоят дипломите, учебниците, граматиките им на български език. Дедите им сигурно ще се обърнат в гроба. Съвсем наскоро купих буквара на баба Неделя Петкова от Сопот. На една от страниците пише: „През 1868 лето, когато бях българска учителка в Охрид“. Та имам идея да направим изложба на такива буквари и пособия в центъра „Дуйчев“ на Софийския университет. Важно е обаче да се знае, че част от хората в Македония са лошо настроени към нас, защото са със смесена кръв. 1948, 1952, 1954, 1958 година има много сръбски учителки, които се женят за здрави македонски юнаци. Тогава Македония е била под 1 милион заедно с циганите, албанците и т.н. Елитът на нацията е бил пратен в концлагери. Никой македонец не можа да ми даде свестен отговор кой е направил през 1945 г. кървавия Божик. Тогава елитът на населението от всички места – Скопие, Куманово, Струмица, Прилеп, Битоля, Охрид, са били изведени и никога повече не са се върнали. Другите примират от страх. Тези, които се женят за сръбкини от Белград, днес техните наследници знаят, че бабите им са от Белград и няма как да обичат нещо българско. Това е една обезглавена нация, защото всичко, което е имало сила, смелост, възможност, идва от страната на България.
- Ще ви дам един интересен факт – по време на т. нар. фашистка окупация, както я наричат в Скопие, 1941-44 година кмет на Куманово е бил племенникът на Гоце Делчев, значи ли това, че родата на Гоце Делчев е фашистка?
- Според вас какво е равнището на преподаване на история днес в българското училище, в университетите? Има ли случаи за опити за пренаписване на историята? Особено с идеята да се обслужат например някакви политически цели...
- За съжаление в преподаването на историята като предмет, който ни кара да се гордеем и който пази родовата памет, в момента са изтрити доста исторически личности и събития. Цари пълно безхаберие. Може би заради отношенията ни сега с Република Турция. Това важи и за Румъния, Гърция, Сърбия. Цели части от историята им, свързана с България, не съществуват. Например в турските учебници го няма падането на Одринската крепост, пленяването на Шукри паша и др. А в гръцката история не съществува фактът, че са получавали помощ от българските революционери. Независимо дали се казват Христо Българина или Капитан Петко войвода. А в сръбската история я няма първата и втората легия на Раковски, помощта във всички въстания срещу вековния тиранин. Има и друго – измислят се несъществуващи факти, създават се нелепи легенди.
- При нас как стоят нещата?
- Преди време бях в една институция да подредя табла с откъси от моята книга „Приказки за България“. А една жена ми казва: Дайте да махнем това и онова. Било преди 100 години и т.н. Но това е част от нашата история, защо да я махаме. Още нещо – и днес централни улици в Гърция носят името на Василий Българоубиец. Понякога определят България като крачещ лъв. Но аз често си я представям като опърпана кожа на заклано животно. Наши чиновници, подвластни на всякакви НПО-та, получаващи пари по всякакви проекти, изтриват и махат изключително важни моменти, личности и събития от българската история. Хората, които са расли през 90-те години, в онези мътни години, сега дораснаха да ни управляват. Свидетели сме дори като лексика как говорят на български език. Свидетели сме на огромните им празнини по отношение на история, литература и т.н. Стигна се дотам да слушаме как ние сме били виновни за отношенията с Македония, че трябва да си дадем и Гоце Делчев, и Даме Груев. Още навремето Гоце Делчев го е казал, че всички страдаме от една и съща болест – всички сме си българи. Не знам толкова ли са ценни парите днес, че прескачаме духа, толкова ли са станали безскрупулни и алчни, толкова ли ни е смразила тази хипотермия на душите, че това, което правим сега, е изключително важно за нашите деца, внуци и правнуци. И за бъдещето на цялата тази територия, наречена България. Ако трябва да си говорим откровено, никога нито от Изток, нито от Север или Запад някоя велика сила е мислила доброто на България, без да има задни мисли и определени политически планове в свой интерес.
- Вие сте историк, но и много голям колекционер и пазител на родните традиции и памет. Тези дни стана ясно, че сте успели да придобиете екземпляр от Рибния буквар. Разкажете как се случи това и къде е сега реликвата?
- Този Рибен буквар произхожда някъде от Габрово, минава през доста перипетии. Една жена получава някакво наследство – етаж от къща или апартамент тук, в София. Изриват всичко, за да дадат под наем жилището. Жената е готвачка. Родом е от Стара Загора, един дядовците й е от Габрово. Жената не знае какво още са изхвърлили, но й става жал и събира две торби книги, които пази в килера на апартамента си в жк „Люлин“. Книгите й пречели и тя решава да провери дали имат антикварна стойност. И така попада на Рибния буквар. Специализиран сайт за покупко-продажба на книги убеждава жената да даде книгата на търг. Била готова да я пласира за 200-300 лв. Научавайки за всичко това, реших, че сега е моментът. За 30 години съм срещал всякакви нещо, подарил съм на центъра „Дуйчев“ над 40 ръкописа от 14-и, до 19-и век, но никога не бях се натъквал на Рибния буквар. Той е рядък, защото още преди години учениците са го унищожавали, хвърляли, драскали по него. Реших да направя една панорама от български буквари и граматики от Възраждането досега. Важно е да се знае, че това не е съвсем първият буквар у нас. Има един по-ранен на Марко Теодорович (из Разлога), издаден във Виена през 1792 г. Рибният буквар има общо 6 издания, като първото е от 1824 година, точно такова купих на аукциона. В момента книгата е дадена за реставрация. Живот и здраве за 24 май смятаме да направим изложба с редки буквари и книги в центъра „Дуйчев“ на Софийския университет.
Това е той:
Румен Манов е роден на 27 ноември 1964 г. в Кюстендил
Завършил е археология и право във ВТУ “Св. Кирил и Методий”
Собственик на столичната галерия “Нерон”
Автор на книгите “Модерният Кюстендил” и “Приказка за България”
Представил колекцията си от икони в каталога “Небесни закрилници на дома”. Колекционер и дарител на много музеи, галерии, библиотеки, държавни архиви и Криптата на “Св. Ал. Невски”
Почетен гражданин на Кюстендил
Пламен Енчев
