М етоди Савов изкачва Еверест на 8 май 1984-а в свръзка с Иван Вълчев. Роден на 25 май 1947 г., Савов участва и в двете национални експедиции на Покрива на света, като през 2004-а е ръководител. В актива си има 4 седемхилядника, както и няколко рекорда. Участва и в експедицията на Лхотце през 1981 г. През 1975 г. с Вълчев са първите българи, стъпили на алпийския връх Айгер (3970 м). Савов е бил оператор в БНТ, както и директор на спортна база „Белмекен“ (2001-2006). Автор на книгите “Айгер - една мечта” и на “Еверест - българският път” в съавторство с Милан Огнянов.
- Г-н Савов, изминаха 40 години от тази знаменита експедиция. Често казвате, че именно това качване на Еверест и постижението на Стефка
Костадинова от 209 см са двата ненадминати български рекорда...
- Тази експедиция не беше само знаменита, а и уникална. Направихме нещо, което не е повторено досега – траверса от Западното седло до Южното седло на Еверест и то без кислород. И това беше направено от зор. Беше героизъм по неволя. Да, често споменавам сравнението със Стефка и нейния рекорд, но също така и едни думи на един ваш колега журналист. А именно че в новата историята на България три са събитията, които са обединили най-много цялата нация – Съединението, експедицията на Еверест през 1984-а и четвъртото място на футболните национали на световното в САЩ'94.
Уникалното също така е, че цялата експедиция след това бе приета в Делхи от Индира Ганди (министър-председател на Индия, убита на 31 октомври от 1984 г. от собствените си телохранители – б.р.). Аз се прибрах по-рано в България заради измръзванията. Андрей Луканов, който бе председател на Българския туристически съюз, уреди да се прибера за 23 часа от базовия лагер до родината. Приеха ме в “Пирогов” и ми отрязяха част от стъпалата на двата крака и петата. Нямате представа колко ми беше тежко. Не можех да си практикувам професията, защото бях оператор в телевизията, а там се иска много тичане и ходене.
- Хората избраха изкачването на Еверест през 1984-а за спортно събитие №1 на България за века...
- Вижте, имам уважението към всички наши спортове, особено олимпийските, които са ни носили слава и медали. Заради чиито успехи се е вдигало знамето и се е свирил химнът. Аз и сега, когато някой наш спортист спечели и се качи на първо място на стълбичката, ставам прав вкъщи, когато звучи химнът. Но нещата се несравними. Това са салонни спортове, както ги наричам аз. Ако се случи нещо, лекарски екип веднага тича на помощ. Масажистите са там, треньорите са там, възстановяването е налице...
Вечер пък спортистите се прибират в топлите си хотелски стаи, за да спят. Ние спахме при минус 30-40 градуса по върховете при ураганни ветрове и бури. Сами си бяхме лекари. Изкарахме лекарски курсове преди това и си помагахме по върховете. Ядяхме консерви...
- Да се върнем на вашето изкачване с Иван Вълчев на Еверест на 8 май 1984-а. Стигате върха много късно и после на слизане ви сварва нощта. Защо се получи така?
- Проблемът започна още от третия лагер на 7200 м. Ден преди нас на Лагер 4 на 7500 м беше т.нар. помощна свръзка, която изнася за нас храна, кислород, снаряжение. Изведнъж на радиосеанса чуваме, че ръководителят на експедицията Аврам Аврамов позволява на момчетата над нас да тръгнат към върха. Онемяхме с Иван. Така вече не можехме да разчитаме на помощ. Нямахме избор - стиснахме зъби, натоварихме се с целия багаж и тръгнахме към Еверест от трети лагер.
Надявахме се в Лагер 4 на 7500 м да отдъхнем преди атаката на върха. Но това не се случи. Отгоре при нас слязоха нашите хора от свръзката доста изнемощели. Озовахме се четирима в палатка за двама. И трябваше да им помагаме. Цяла нощ, вместо да си почиваме, им правихме чай, бульони, масажи на премръзналите крака. Няма да ви разправям как се бяхме наместили вътре в палатката.
- Кои бяха тези двама алпинисти?
- Не искам да им казвам имената, те си знаят кои са.
- Как стана вашата атака към върха след това?
- На сутринта тези двамата тръгнаха надолу, а ние с Иван нагоре към пети лагер на 8100 м. Оттам след изтощителна нощ в мизерна палатка, която висеше като чувал на закачалка, поехме към върха. Спънките продължиха - към умората се добави и контузия на коляно, която получих при изкачване на отвесна стена, и Иван дори ме попита: „Да се връщаме ли?“. Затова стигнахме на върха късно - към 17 часа местно време. На слизане мракът ни завари на 8750 м. И просто спряхме, останахме там да изкараме нощта. Беше студено - минус 40 може би. И без кислород.
40 г. от българската епопея на Еверест!
На сутринта Иван тръгна надолу. Мислел, че съм след него, но се бях отвързал от въжето. По-късно Кирил Досков и Николай Петков стигнаха до мен на слизане от върха и ми дадоха кислород. Тръгнах с тях надолу, но беше голяма мъка. На 8000 м, на превала между Лхотце и Еверест, Иван ми беше стоплил леген с вода за краката. Над 7000 м ме чакаха и други от експедицията. По класическия маршрут, по който слязохме, имаше голяма индийска експедиция, чийто ръководител ни разреши да ползваме маршрута. Даже преспах една нощ в индийска палатка.
Както вече казах, от базовия лагер ме взеха с хеликоптер. След това Аврам не изтъкна причините защо сме се качили следобед, и аз престанах да го обичам. Заради неговото решение беше станал хаос, а такава експедиция трябва да е на военна основа.
- Преди дни пак отворихте въпроса за премахването званията и медалите от старата система...
- Да, в зората на демокрацията депутатите във Великото народно събрание ликвидираха всички звания и орденски системи. А не се ставаше лесно без заслуги нито герой на НРБ, нито герой на социалистическия труд. Повечето носители на тези звания бяха работници, миньори, монтажници, инженери, хора на науката, изкуството, спорта... Това са хора, строили ТЕЦ, ВЕЦ, язовири, създавали са тежка промишленост... 1700 души бяха героите на социалистическия труд.
Ние четиримата, които качихме Еверест, също, а Проданов – посмъртно герой на НРБ. Тези паметни знаци след промените бяха ликвидирани. Така депутатите обезпаметиха труда и риска на хората, получили тези знаци. А паметта е в основата на съществуването на всяка държава. Предишната система ни опамети, а сегашната ни обезпамети. А държава без памет е просто територия.
Кънчо Долапчиев: Не беше подвиг, просто си свършихме добре работата
Доц. Кънчо Долапчиев - един от доайените на ски алпинизма у нас – коментира пред вестник „Телеграф“ постижението на експедицията от дистанцията на времето.
„Не обичам думата подвиг. Както и героизъм или пък покоряване. Просто си свършихме добре работата. Бяхме много добре подготвени, въпреки че там, на място, мащабите, с които се сблъскахме, бяха много по-големи“, който стига 7520 м на Еверест и е с Христо Проданов в Лагер 4.
“В алпинизма постижението се измерва от трудността на маршрута, по който качваш върха. А нашата експедиция качи Еверест по Западния гребен, наричан още Жестокия път. Последните сме, които го сториха. След нас 22 експедиции пробваха, но не успяха. Това казва всичко. Преди нас само една югославска експедиция, съставена предимно от словенци, бе качила Еверест по този път. Те ни дадоха ценна информация. В онези години непалското правителство даваше много трудно разрешение за изкачване - само по една експедиция от страна на година. И тъй като класическият маршрут на Хилари и Тензинг бе даден на индийска военна експедиция, за нас остана Западния гребен”.
Относно настоящите масови изкачвания, Долапчиев каза: „Вече има 16 маршрута към Еверест, от които два комерсиални. Представете си една сграда на 6 етажа. Комерсиалните експедиции са все едно да се качиш най-отгоре с асансьора, самостоятелните експедиции по класическия маршрут са все едно да се качиш по стълбите, а нашата експедиция бе като изкачване по фасадата. Преди шерпите бяха само носачи, вървяха след нас, а ние си проправяхме пътя нагоре. Сега шерпите са водачи, а зад тях вървят останалите. Трябват ти между 70 000 и 100 000 долара и отиваш в Непал, където ще те облекат, ще те нахранят, ще ти проправят пътя и ще те качат на върха. На ден по 150-160 души се качват на Еверест по комерсиалните маршрути”.
Гибел
Долапчиев си спомни и гибелта на Проданов: „Аз съм последният българин, видял Христо жив. Тактическият план бе следният: моята група трябваше да направи Лагер 4 на 7500 м. Ден след мен да върви групата на Трифон Джамбазов, която да направи Лагер 5 на 8100 м. И едва тогава Христо като най-подготвеният от всички да тръгне нагоре и да атакува върха свеж и с пълни сили. А какво се случи - на трети лагер Проданов ни настигна и на четвърти отидохме и го направихме заедно. Трябваше да има там изнесени две палатки, ала намерихме само едната. Опънахме я, но вече стана тъмно. Аз бях със Слави Дерменджиев, а Христо – със своя шерп Ринджи. Носачите оставиха багажа и тръгнаха надолу. Христо каза, че не можем в една палатка да се съберем всичките и аз и Слави трябва да слезем до Лагер 3. И ние в тъмното, по парапета, слязохме със Слави...
На другия ден Проданов се товари с целия багаж нагоре и изгражда Лагер 5 със своя шерп. Именно това изграждане на Лагер 5 изцежда силите на Христо и той затова излиза толкова късно на върха – малко след 18 часа непалско време на 20 април. Обади се и каза, че е на върха, и започва да слиза по Западния гребен, защото по класическия маршрут лагерите на индийците още не били готови. След това ни съобщи към 21 ч, че повече не може да слиза. Разразила се е буря. Решава да пренощува там. Свърза се с нас рано на другата сутрин, едва говореше. Спасители тръгнаха към него, но бяха далеч. Най-близо се оказа Людмил. Но бурята нависоко така засипва, че той е можело да мине на метър от Христо и да не го види”.
В песента „Притури се планината“, изпълнена от Ку-Ку Бенд, се чуват последните думи на Христо до радиста, който му казва: „Ице, ти си голям мъж! Не заспивай! Ти си голям българин, не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора...“. Как гледа Долапчиев на тази идея? „На мен лично не ми допада – отговаря той. - Защото отново се връщам там и чувам гласа на Христо и как как той угасва. Жестоко е”.
Георги Пехливанов
