- Г-це Шехтова, преди десетина дни в НС беше внесен проект за изменение и допълнение на Семейния кодекс, с който се дава по-голяма възможност на осиновените хора да разберат произхода си. Проектът така и не стигна до пленарна зала. Как този текст от закона засяга вас и хората във вашето положение?
- Аз като осиновена искам да разбера какви са корените ми и приветствам всяка една стъпка, която касае промяната или отпадането на член 105 от Семейния кодекс. Желанието ми е да отпадне т.нар. тайна на осиновяването, която пречи на мен и на хората като мен да имаме достъп до информацията кои сме, откъде сме, кои са нашите корени. Този член от закона ни лишава от идентичност. Аз реално не знам коя съм и откъде е тръгнал моят житейски път. Дори не мога да съм сигурна в града и датата на раждане, посочени в удостоверението ми за раждане. На този етап се борим за промяна, но моето лично мнение е, че този член от закона трябва да отпадне изобщо. Самият Семеен кодекс трябва да се осъвремени като цяло, защото смятам, че той е остарял и не отговаря на съвременните условия на живот. Нека се има предвид, че този чл. 105 от СК не касае само нас, осиновените. Има и много биологични родители, които също търсят децата си. Този закон ограничава и тях. Много майки се свързаха с мен, една част от тях с надеждата, че именно аз съм тяхното дете. Този текст от закона е създаден по времето на един строй, който се е разпаднал преди повече от 30 години. Нека държавата да покаже, че се дистанцира от порядките от онова време, от онзи строй и прояви желание и готовност да отмени този текст от СК. Иначе излиза, че го подкрепя, ощетявайки така нас – осиновените, от правото ни на идентичност, да знаем кои сме.
- Вярно ли е, че само у нас има такава тайна?
- Да, доскоро живеех в Белгия. Там познавах хора, осиновили дете от Индия. Това дете има пълното право да познава биологичните си родители. Няма пречка, стига да заяви, че иска да си види родните майка и баща. Но настоящите му осиновители се грижат и носят отговорността за него. Никой там не крие идентичността на такива хора. Тук, при нас, обаче не можеш да достигнеш до тази информация. Защо да не можеш да знаеш кой си? Защо трябва да има тайна? Това трябва да спре. Държавата е длъжник на търсещите произхода си и не само на тях, а и на биологичните родители, които също търсят децата си, повечето от които, както разбирам, са оставили децата си по принуда заради тогавашните обществени порядки.
- Как липсата на тази информация за произход се отразява на вас и на хора като вас, още повече че правото на идентичност е заложено и в Европейската конвенция за правата на човека?
- Не е приятно да те третират като човек втора или трета ръка. Неотдавна една жена дори ми се извини, като разбра, че аз съм осиновена. Каза „Ох, извинете, не знаех“. Защо ми се извиняват? Не се срамувам, че съм в тази обществена категория – на осиновените. Но други са тези, които трябва да се срамуват или да ни се извинят, че сме поставени в такова положение. Още един пример - когато бях малка, като станеше някоя беля в квартала, имаше злостни подмятания от сорта на „Остави го това, кой знае каква кръв носи“. Родителите ми бяха уважавана фамилия, но когато направех някоя магария, то не бе, защото те не са ме възпитали или от друго естество, проблемът винаги беше в моята кръв.
А иначе при мен лично се наложи да започна да търся произхода си, когато осиновителите ми починаха. Тогава трябваше да си извадя документ за самоличност, трябваше да си сменя личната карта. Тогава дойде първият проблем с това коя съм аз. В полицията ми казаха да отида в ГРАО към общината, за да удостоверят, че тези данни са моите. Отидох в общината и чиновничката не искаше да приеме, че аз съм Александра Шехтова с еди кое си ЕГН. Стана скандал. Оказа се обаче, че има друг човек със същите данни. Две жени с едно ЕГН. Сега заведох дело за установяване на произхода си. Иначе аз винаги съм знаела, че съм осиновена. Това не е тайна за мен, тъй като ме взеха от дома на по-голяма възраст.
- Вие сте автор на романа „Не подлежи на осиновяване“, който бе представен преди дни. На гърба сте написали, че книгата е за децата от сиропиталищата, написана от първо лице. Кажете какви бяха порядките в дома в Хасково преди 1989 г., какво помните?
- Първият ми спомен е как една мъжка ръка ме държи и ме води в дома за деца до предучилищна възраст в Хасково. Била съм на 3-4 години. Домът беше разделен на две групи - едната до 5-годишна възраст и другата - от 6-годишна възраст. Как започваше денят ни? Първо ни събуждат, по команда всеки се строява до леглото си и започва проверка от лелките дали някой през нощта не се е изпуснал в леглото си. Тънкият момент е, че през нощта вратите на тоалетните бяха заключвани. Нямахме право да ги ползваме. Това е описано в романа и е истина. Когато се установеше, че някой се е изпуснал в леглото, лелките заключваха врата на спалното и започваха да ни бият с пръчки или точилки. Преди това ни караха да се събличаме голи. Имаше етажерки, по които се катереха децата в опит да избягат от точилките, но те ги стигаха навсякъде. Спомням си, че в един момент спрях да бягам и да се опитвам да се скрия, защото разбрах, че няма смисъл. Ако си мирен, получаваш един, два или три удара, а като бягаш, можеш да отнесеш доста повече. После ни даваха бельо, с което да се преоблечем. Обикновено то беше носено и от някой друг. Изпрано, разбира се, но нямахме собствено бельо. После на провинилите се даваха редуцирана порция за закуска, без право на допълнително.
Когато идваше традиционното къпане в събота или неделя, ни нареждаха на едни пейки. Едната жена те насапунисва, втората те разтърква, третата те полива и хайде чао. И така се редувахме - „на станции“. Това беше нормалното къпане.
- А през деня пак ли ви заключваха тоалетните?
- На обяд, когато ни извеждаха на двора да играем, тоалетните отново бяха заключени. Не можеше да влезеш в сградата и да си свършиш работата. Ако ти се случи така, че да ти се наложи да отидеш до тоалетна, го правиш в храстите. Обаче ако те хванат, ти налагат двойно по големи наказания. Веднъж ми се случи, стомахчето ми се беше свило. Исках да се облекча, но не можех да чакам да отключат тоалетната на обяд. Не можах да издържа и после направо ми затиснаха лицето в нещото.
- Как ви се отрази това на здравето?
- Един уикенд бях поканена на гости на мои братовчеди по майчина линия. Цял ден стояхме вкъщи, приготвяха се ястия, говорихме си, аз помагах. Вечерта седнахме на масата и майката в един момент ми казва: „Алекс, ти ходи ли до тоалетна?”. Дотогава не бях забелязала, че съм имала чак такъв контрол над физиологичните ми нужди. Домакинята ми се скара, че така ще си повредя бъбреците. А аз в настоящето проблеми със стомах, бъбреци си имам. Давам си сметка, че този контрол над физиологичните нужди е бил създаден в детска възраст – в дома, където сме били възпитавани, така и то така явно си остава…
- Спомняте ли си имената на тези лелки, които ви биеха? Млади ли бяха или стари?
- Не им помня имената. Имаше и млади, и на средна възраст, и по-възрастни. Имаше и една лелка, която си спомням и която аз много обичах, но тя много рядко се явяваше. Когато тя беше на смяна, тогава бяха почивните ни дни от този тормоз. Тя ни обгрижваше много. Като видеше, че някой се е напишкал, сменяше чаршафи и ни преобуваше. Тоалетните не се заключваха. Един път в седмицата ни се даваше тази почивка, без бой. Може би така искаха да ни покажат, че в живота има и хубаво, и лошо. Може би така искаха все пак да съхранят човешкото у нас. Ако те пречупят отрано, каква полза ще има държавата после от нас.
- Какво искате да кажете?
- През последните години много разсъждавах защо са го правили. Даже съм го казвала по време на някои презентации на книгата ми. Дали не са ни подготвяли да изпълняваме някакви задачи на държавата и на строя от онова време. Иначе подобна жестокост няма обяснение.
- Преди около 15 години този тип институции бяха закрити. Вие върнахте ли се някога на същото място да видите какво е останало от дома?
- Да, ходих скоро заедно с мои приятели. Сградата си е там още. Циничното е, че това сега е детска градина.
- Знаете ли какво име са ви дали при раждането?
- Казвала съм се Данаила. В дома ми казваха Дани. Винаги съм го знаела. И това име не мога да го забравя. Неприятно ми е, че заради постановленията в закона са ми сменили името, давайки ми се нова идентичност.
- Какво мислите за хората, които се отказват от децата? В този проект за изменение и допълнение към СК се регулира и процедурата за т. нар. разсиновяване.
- Децата не трябва да се третират като стока. Вие ако родите дете, ще го върнете ли, можете ли да кажете „Искам друго”? Не, нали? Но нас ни третират като стока. Друга ръка, втора ръка. Законът не трябва да допуска такова нещо. Другото нещо, което много ме възмущава, е лицемерието на някои хора, които са си изоставили децата някога. Впоследствие все пак е разбираемо, създават ново семейство с деца, но отказват да имат нещо общо с това, което са направили в миналото. В настоящето искат да оставят впечатлението, че са прекрасни съпруги, майки. Те не искат да се идентифицират с грешката от миналото. Играят го перфектни родители. Това е лицемерие. Такива хора не биха се радвали от промяна в закона, защото тайните им от миналото ще излязат наяве.
Това е тя:
Родена e през 1977 г.
Учила в НСА
Работила като треньор
Автор е на няколко книги
Тереза Тренева
