Психологът Младен Владимиров пред "Телеграф": Локалите в парламента трябва да бъдат бракувани!

- Г-н Владимиров, все по-често напоследък родни политици се бият в парламента. Каква е причината за тази агресия?

- Агресията е част от живота, ние се раждаме агресивни и в по-късен етап от живота подражателно се научаваме на социално приемливо поведение. Причините за агресията между политиците може да са много, но най-вероятното обяснение е, че те се делят на управляващи и опозиция и това само по себе си предпоставя конфликт на идеи, противоречия, конфликт на мнения. Навсякъде, където има съперничество, отреагираме по един по-първичен начин, иначе казано – не сме успели да култивираме агресията. Тя е част от поведенческото ни отреагиране, когато сме гневни, когато нашите нужди не са удовлетворени, т.нар. фрустрация, или когато искаме да вземем контрол. Още нещо важно трябва да си кажем – политиката се опростачи. Освен това имаме проблем с лидерството в България – когато нещо не може да бъде санкционирано. Едно поведение трябва да бъде санкционирано, когато е деструктивно, когато е социално неприемливо, а впоследствие да се представи социално приемлива алтернатива – иначе казано, възпитание или превъзпитание. Ние наблюдаваме в последно време едно оттегляне на всички равнища от това – разрушителното, грубото, противообщественото, социално укоримото поведение да бъде санкционирано. Виждаме депутат, който напада друг, и то не какъв да е, а зам.-председател на Народното събрание. Само ден по-рано или няколко дни по-рано видяхме как самият председател на НС не можеше да въдвори ред и да допусне депутати до окупираната трибуна от едни други хора, които остават с усещане за собствената си значимост, за антисистемност и най-вече за липса на наказание, за липса на някой, който да дойде и да проконтролира, да санкционира поведението и да вкара ред. Марк Твен е казал, че когато котката я няма, мишките лудуват. И всъщност усещането за безнаказаност води до това – да виждаме такива уродливи форми на поведение.

- Имитират ли някои т.нар. локали – младежите, които проявяват агресия по улици, подлези и търговски обекти. И откъде изобщо се пръкна този „младежки“ термин, след като с него се описват и действия на хора по четиридесет и кусур години?

- Абсолютно сте права, че ние имаме нуждата от един обединяващ термин – локали, както преди години беше ултраси. Под това разбираме всеки, който принадлежи към дадено група и използва агресията като форма на регулация на взаимоотношенията, борба за територия, за власт, за влияние, за престиж, за всяване на страх. Така както ние, българите, като цяло не превеждаме думата респект като уважение, а като страхопочитание. Всеки може да бъде описан като локал. Те си имат особена специфика, поведенчески изяви, те си имат атрибути, с които се обличат, демонстрират, заявяват. Но най-важното за тях е желанието да се сдружават, да бъдат част от една общност, която се управлява чрез страх, и едно от разбиранията за агресията, както казах, е, че тя може да бъде социално подражателна. И когато ние виждаме силните на деня да демонстрират от най-високо ниво агресия и виждаме, че това ги прави популярни, че това ги вкарва в мейнстрийма, това ги вкарва в медиите, това ги прави да бъдат забелязани, няма как да се чудим, че децата ще направят именно такива социално неприемливи поведения, за да влязат също в тази роля, защото характерно за младия човек е да иска да бъде забелязан. Характерно за младия човек е да иска да се заяви. Характерно за него е той да търси своето място и принадлежност към социална група, социална прослойка и след това да тества границите на обществото, да тества обществените норми, да покаже своя бунт и когато ние, възрастните, не сме демонстрирали социално приемливо поведение, а дори показваме, че агресията може да бъде регулираща и както се казва – инструментална, да бъде използвана като инструмент за нещо, за постигане на разни цели, младите хора ще го наследят копи-пейст, както е популярно да се казва в днешно време. Или, отново казвам – младите хора го правят именно защото не усещат санкциониращото действие за тяхното поведение. Няма ги родителите, които да санкционират, няма го социално отговорното общество, което да прояви своята нетърпимост към насилието, няма ги институциите, които да раздадат детско правосъдие и които да приложат възпитателно-корекционни мерки. Българите имаме една страхотна поговорка: „Бог високо, цар далеко.“ И в случаите с агресия в Народното събрание, и в случаите с агресия срещу медии и журналисти, и в случаите на саморазправа в обществото – ние постоянно виждаме водачи на автомобили, които се саморазправят и стигат до самоуправство, и при децата локали, именно тази поговорка ги води: „Бог високо, цар далеко“, на мен нищо не може да ми се случи. Българинът поначало би извършвал подобен род действия в българския парламент. В Европейския политиците ни стават много по-кротки, свити и смирени. Имахме един страхотен депутат, който пушеше и демонстрираше поведение на собствена непримиримост към стандартите. Но когато отиде в Европейския парламент, той някак се капсулира заради нормите там. Знаем как българските автомобилни водачи, когато преминат гръцката граница, стават доста по-добри, защото знаят, че ще има последици, знаят, че там ще има санкция за тяхното разрушително поведение, за тяхното неприемливо поведение, за тяхното престъпно поведение. Ето тази липса на санкции у нас, липса на социална укоримост, на наказателна отговорност, на последици, които ще те поставят в ситуация да носиш отговорност за действията си, води дотам, че агресията не само започна да се превръща в норма, но и започна да се превръща в единствената алтернатива за заявяване и постигане на твоята си мечта.

- Локалите на улицата ги хващат и санкционират. В същото време локалите в парламента, когато се сбият, ги наказват с порицание или мъмрене. Достатъчно ли е?

- Ако правораздавателните и правоохранителните органи са отговорни да санкционират локалите на улицата, то на най-първо ниво председателите на парламенти или хората, които лидерстват едни организации, трябва да ги санкционират. Но най-големият техен съдник трябва да е избирателят. Когато утре избирателят отиде да гласува, той ще трябва да попълни тяхната обвинителна присъда и да каже: „В името на народа те наказвам с...“. Така както едни други политици, които се биеха пред НАТФИЗ, вече са част от историята и са обвити в нафталин, така както някой казваше на служители на полицията: „Ще станем на кълбета“, вече е в историята. Хубаво е, когато нещо не работи, просто да го сменим, ако не може да бъде ремонтирано, просто да го бракуваме. Същото е и с политиците. Ние сме ги изпратили да работят и да представляват народа и когато си кажем: „Ние сме ги изпратили да ни представляват и да работят, но те не го правят“, най-добре е да ги бракуваме. Техният съдник трябва да бъде народът.

- Ако изпратим родните политици на разменни начала в някой европейски парламент и тамошни дойдат у нас, след колко време ще започнат да се държат като българските си колеги?

- Абсолютно резонен е въпросът дали ние не влизаме всъщност с много идеали в политиката и дали не се случва нещо, както в болниците има вътреболнична инфекция – влизаш с едно заболяване и излизаш с друго заради нея. Дали при нас всъщност системата не е болна. Дали тя не заразява хора, които иначе не биха били такива. Има различни разбирания за феномените на тълпата, за организационните култури и вероятно и да вземем хора, които са силно дисциплинирани и възпитани, те в един момент ще се променят, както при кон и магаре се казва, че конят ще забави крачката, а не магарето ще се забърза. Виждаме какво прави един чужденец, когато дойде в България – демонстрира най-пошлото си поведение именно защото знае, че в други туристически дестинации и курорти би бил санкциониран за своето поведение. Затова някои от чужденците тук започват да чупят, да вандалстват, да се изхождат на публични места и да правят провокации към наши служители в хотели и т.н. В България те много бързо се усещат, че тук всичко е разрешено, и си казват, че това е една антисистемна организация и нещо близо до анархизма.

- В същото време виждаме и другото – че като отиде българин навън и надраска Наклонената кула в Пиза или Лувъра, веднага ще го арестуват и ще си получи съответната санкция. Тук това според съдиите е „волеизява на свободния дух“.

- Имаше случаи с наши спортисти, които решиха да подходят по един начин и да си напишат името върху Колизеума или да целунат журналистка и видяхме всъщност, че не тежестта на последицата, а нейната неизбежност, нейната навременност дават най-добрия резултат.

- Е, защо са тези двойни стандарти?

- Ние много лесно оправдаваме всички несгоди, които имаме, с простичкия израз „Тук е така“. Под мустак, под сурдинка казваме: „Това е байганьовска проява.“ Ние си знаем, че Бай Ганьо е народопсихологически герой и малко си мрънкаме, но си хвърляме фаса през прозореца. Малко си мрънкаме, обаче паркираме така, че да запушим съседа. Малко си мрънкаме, обаче не даваме сигнал, когато в съседния апартамент чуваме, че има неприятности, има спор или бой между съпрузите. Вторият ни народопсихологически герой, който излиза на преден план, е Андрешко. Можем да си оставим каруцата в блатото само и само да излъжем системата, да излъжем онзи лош бирник. Ние си се водим от нашите си образци и дори само да погледнем кои са нашите литературни герои – нещата, на които се обучаваме, дали те не са фигури, които са се борили за обединение, дали не са митични герои, които са дали началото на държавата, борили са се с боговете. Ние си имаме Бай Ганьо и Андрешко.

- С новото българско кино не е по-различно – героите са предимно мутри, проститутки, престъпници. Дали наистина българинът възприема само такива личности като герои и не иска да види доброто?

- Можем да обвиним и медиите като четвъртата власт, но някак си виждам, че по телевизиите има все повече кулинарни предавания, все повече хора решават да си поръчват храна и им я карат едни хора с велосипеди. Все повече млади хора решават, под влияние на тези формати, че готвенето е перспективна и атрактивна професия. Това е добър пример как може да се въздейства положително на младите хора. В същото време вероятно има и предавания за земеделие, но не виждам да се обработват повече площи в България и някой да се занимава активно с фермерство. Има и изключително много предавания за култура, но не виждам хората да стават по-културни. Самият факт, че избираме да гледаме пошлото, явно е метод на проекция, с който ние искаме да се свързваме, защото то вече е част от нас и ние искаме да се интегрираме и да се валидираме с това, че гледаме насилие, а това тук е така.

- Споменахте междусъседските отношения. В едно село като Ягода, където всеки наднича над дувара и слухти какво се случва в съседния двор, каква е вероятността никой да не е чувал и виждал какво се случва със старците заложници? Такива домове на ужасите за възрастни хора в момента изскачат като пиратки в цялата страна.

- Имаше един филм „Широко затворени очи“ – не че не сме знаели. Просто във времето ставаме лошият самарянин, който е толерантен към насилието. Има още нещо по отношение на политиците, на локалите, както и на хората, които не подават сигнали – ние нямаме доверие, че някой ще дойде и ще раздаде правосъдие. Характерно за малкото дете е, че то вярва, че светът е справедлив и че със своите действия то ще получи справедливост, вярва в онзи вездесъщ образ на родителите си, че те ще дойдат и ще въздадат справедливост. Малкото дете казва: „Ти ще видиш, като кажа на татко.“ Ние искаме да имаме тези хора, на които да адресираме страховете си и да вярваме, че те ще ни защитят. И когато сме загубили доверие институционално и когато се върнем на „Бог високо, цар далеко“, и когато се върнем на „Имам човек в НАП, имам човек в КАТ“, ние загубваме доверието и си казваме: „И какво като подам сигнал? Никой нищо няма да направи, най-вероятно мога да си навлека гнева на съседа и да има дори самоуправство.“ И тогава широко си затваряме очите.

- И какъв е изходът – капсулираме се в собствения си дом, собствения си двор, семейството си. Въпреки това отделни неща успяват да ни провокират да излезем по площадите – дали срещу еврото, дали заради смъртта на едно момиче, дали за да протестираме срещу пернишки изроди, убивали по садистичен начин животни за пари...

- Не, не се капсулираме, а се барикадираме в нашите жилища, защото светът е тревожен и враждебен и „Моят дом е моята крепост“ и каквото се случва там, си е там. За щастие все още имаме някакви рефлекси и инстинкти на гражданско общество. За щастие все още има нещо, което да ни изкара навън, но това не е семейството, не е здравеопазването, не е образованието, не е културата. Ние сме много по-склонни да реагираме, когато става дума за автомобила ни, че ще ни вдигнат застраховката, гражданската отговорност или митата или по някакъв начин ще ни кажат да не си караме старите коли, защото замърсяват. И сме много склонни да излезем на протест и да проявим своето непокорство срещу парите. В днешното материално време духовните ни ценности вече не могат да ни изкарат навън, те не ни предизвикват реакция, ние не ги разпознаваме, че са застрашени. Слава Богу, че поне децата все още се разпознават като ценност за по-голямата част от хората и те са склонни за всичко друго да проявяват компромис, но за децата си са запазили основния инстинкт за самосъхранение. Гражданската енергия трябва да бъде продиктувана от вътрешна мотивация, от подтик – моите права са застрашени, а не от натиск. Защото част от събитията, които изредихте, съм склонен да мисля, че са продиктувани от: „Трябва да отидете, трябва да протестирате“, и са овъзмездени по някакъв начин. И хората, изразявайки недоволството си, често пъти дори не знаят идеята на това недоволство, а просто са там, защото някой е обещал да ги овъзмезди.

- Децата са ценност, несъмнено. Но като че ли обществото реагира по-бурно, когато има малтретирани животни, отколкото убити или малтретирани деца. Неслучайно в обществото се наложи моделът на семейството с едно дете, но вече има хора с по 5-6 и повече кучета.

- Това може да е и друга индикация – че в днешно време живеем все по-самотно и че все по-трудно се среща партньора и все по-трудно е да се превърнеш в родител по редица причини и отговорностите, които изисква родителството, а много по-лесно е да осиновиш или купиш животно. Хората го правят просто за да преборят самотата. Степента на садизъм, на уродливост на тези действия може би изкарва хората навън, защото, ако видим просто един клип, в който някой недобросъвестен стопанин малтретира домашния си любимец, или клипове на изхвърлени животни, или че някой влачи животно на автомобил, тогава вероятно няма да се предизвика протест. Но степента на жестокост и постоянството, с което са убивани животните в Перник, защото това не е бил еднократен акт, може би накара хората да се надигнат. Защото тук, освен че имаше разрушителни подбуди, имаше и комерсиалност, намерение да се печели от този садизъм и това може би не кореспондираше с ценностите на по-голямата част от населението. Слава Богу, че още имаме такива инстинкти.

- От 75 души в нелегалния дом за възрастни хора в с. Ягода 20 са обратно при семействата си, не се знае докога. За останалите никой не го е грижа. Нормално ли е само институциите да се винят за съдбата на тези хора?

- За зрелостта на едно общество може да се съди по това – как се отнася към слабите и уязвимите, към децата, хората с увреждания и възрастните. Когато си в силна възраст, когато си работоспособен и дееспособен, ти генерираш данъци и вероятно си атрактивен и много привлекателен, но когато станеш слаб и уязвим, някак си трябва да бъдеш скрит, да бъдеш избутан в най-вътрешната стая на жилището или да бъдеш изпратен и скрит някъде много далеч, за да може да не се носи отговорност. Окултуряването на едно общество се случва в момента, в който ние не сме изхвърляли болните и инвалидите като нещо ненужно, защото примитивните общества са гледали на хората като на ресурс за война и ресурс за земеделие. В момента, в който ти не можеш да бъдеш войник, да се биеш, да участваш в битки или не можеш да си изкарваш сам прехраната, ти си бил ненужен. Горе-долу ние имаме един такъв културен разпад, който показва, че тези, които са ни в тежест, вече стават ненужни.

Това е той

Завършил е психология и е специализирал семейна терапия и организационна психология

Сертифициран кризисен психолог с опит при оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации

Притежава дългогодишен опит в психологическото консултиране на деца и семейства

Разработвал и провеждал училище за родители и тренинги за управление на гнева

Провел е редица научни изследвания, посветени на професионалния стрес и влиянието му върху соматичното и психичното здраве

Кристи Петрова