И няки Уилямс винаги е знаел, че брат му Нико е специален. Но Иняки също е специален.
Той бил отговорен за отглеждането на Нико, докато родителите им работили неуморно, за да им осигурят прехраната. Проправил пътя на брат си и на други деца на имигранти към отбора на Атлетик Билбао, известен с това, че в него играят само играчи, родени в Страната на баските.
Иняки не е първият играч от африкански произход, обличал фланелката на клуба. Преди него е Хонас Рамальо през 2011 г., чиято майка е местна, а бащата е от Ангола. Но Иняки е първият, който изгради своята репутация на „Сан Мамес“. Той вече има над 300 мача в Ла Лига, от които 251 последователни.
Пътят
Нико е с 8 години по-малък от 29-годишния Иняки. „Горд съм с него, виждам го как расте и се развива. Става все по-добър. За неговия потенциал просто няма таван. Аз съм тук да му помагам, да го наставлявам и да му осигуря всичко, от което има нужда“, казва големият брат в интервю за ВВС.
Това пътешествие започнало много отдавна и много далеч от Билбао. Мама Мария била бременна с Иняки, когато заедно с баща им Феликс избягали от Гана, за да търсят по-добър живот. Пресекли част от Сахара. Нямали обувки и затова трябвало да ходят боси. Иняки научил историята им, когато станал на 20. Той винаги е знаел, че баща му има проблеми със стъпалата, но никога, че те са резултат от онова ходене по нажежения пясък.
Феликс и Мария успели да се доберат до испанския анклав Мелила в Северна Африка. Прескочили оградата на границата и били арестувани. Адвокатът им ги посъветвал да излъжат и да кажат, че идват не от Гана, а от разкъсваната от гражданска война Либерия и искат политическо убежище. Той им съдействал да получат помощ в Билбао, където за тях се застъпил католическият свещеник Иняки Мардонес. Осигурил е необходимите грижи за Мария, която в онзи момент била бременна в седмия месец. Именно Мардонес е кръстникът на бъдещата звезда, той му подарил и първата футболна фланелка. От благодарност младите родители избрали първородният им син да носи неговото име Иняки.
Първата си фланелка малкият Иняки Уилямс получил от свещеник.
Пазач
Години по-късно, когато семейството вече било от четирима, Феликс отпътувал за Лондон в търсене на по-добра работа. Намерил я като портиер на „Стамфорд Бридж“ - стадиона на Челси. Иняки, въпреки че бил още дете, трябвало да помага на майка си в отглеждането на Нико. Самият той все още дете, заработвал и като футболен съдия, за да помага на майка си в отглеждането на по-малкото момче. Когато започнал да изкарва достатъчно, използвал спечеленото, за да върне Феликс у дома.
„Благодаря на Господ, че отново се събрахме и всички заедно се радваме на хубав живот. Родителите ми могат да се наслаждават на успехите на синовете си. Нали точно затова са пристигнали тук. Всичко, което ние с брат ми правим, е за тях”.
Иняки бил в радара на Атлетик дълги години, но се присъединил към младежката формация, когато вече бил на 18. Две години по-късно – през декември 2014-а, дебютирал за първия отбор с фланелката, в която се влюбил още от дете.
„Детството на Иняки било много трудно, но той се справил рамо до рамо с майка си, която е супергерой“, казва спортният директор на Атлетик Микел Гонзалес.
По-малкият брат Нико се присъединил към школата, когато бил на 12. По същото време Иняки тъкмо е пробил в първия тим и започнал да пише своята футболна приказка.
„Огромно удоволствие е да го гледаш как играе. Прави го с лекота. Има невероятна скорост, а техниката му е по-добра от тази на по-големия му брат”, коментира главният селекционер на Атлетик Гайска Гаритано. „Майка им е ключът към тяхното израстване не само във футболен, но и човешки план. Те остават скромни момчета, които се отнасят с уважение към всеки“.
Мама Мария е ключът към израстването на братята Уилямс не само във футболен, но и в човешки план.
Принос
Братята станаха част от историята. Те бяха титуляри във финала за Купата на краля срещу Майорка миналата събота, когато отборът вдигна първи трофей от 40 години.
Уилямс имат решителен принос за класирането на финала. Веднага след като Гана отпадна от турнира за Купата на африканските нации, Иняки направи чудеса, за да се добере навреме и да играе за Атлетик. Той хвана полет през Париж и пристигна в 11 на обед в деня на четвъртфиналния мач срещу Барселона. Появи се от резервната скамейка и вкара в добавеното време, след което асистира на Нико за победата с 4:2. На полуфинала срещу Атлетико (Мадрид) братя Уилямс отново си размениха асистенции за крайното 3:0.
„Във футболно отношение те са ключът за успехите, а като хора са просто страхотни. Винаги са усмихнати и позитивни. Дори когато се карат, скандалът е като братска свада и накрая всички се смеят. Всички ги обичаме”, казва халфът Андер Ерера.
Нико вече е апетитна хапка за много големи европейски отбори. Най-близо до подписа му е Челси – клубът, в който баща му е късал билетите на входа на стадиона. 21-годишният футболист има шест гола във всички турнири този сезон и е на второ място по асистенции в Ла Лига.
Договорът на Нико изтичаше през юни 2024 година, но по съвет на брат си го удължи до 2027-а. „Иняки е човекът, който взима тези решения в семейството”, допълва директорът Гонзалес. „Те се чувстват добре в Билбао, радват се на любовта на феновете. Ако играеше в някой друг клуб, Нико сигурно щеше да премине със свободен трансфер в отбор от Шампионската лига. Щеше да спечели купчина пари и трофеи. Но в този момент той има чувството, че трябва да продължи тук, и Иняки е най-важният човек, който може да му даде ценни житейски съвети”.
Във всички случаи Нико и Иняки вече постигнаха много. Те спечелиха финала заради феновете, за града, за клуба, за Феликс и Мария.
Традиция
Значението на клуба за баската провинция е огромно. Атлетик е институция, която присъства в ежедневието на всеки жител. Всяко бебе, родено през 2023-а, получи специален биберон по случай 125-ата годишнина от създаването на отбора. „Първата песен, която децата научават, е химнът на Атлетик, първата фланелка в живота им е екипът на Атлетик, първият стадион е „Сан Мамес“, стадионът на Атлетик”, казва Гонзалес.
Дори тези, които не са запалени по футбола, смятат, че Атлетик им позволява да изразят своята идентичност и им дава чувството за принадлежност.
„Понякога срещам хора, които не се интересуват от футбол, но са фенове на Атлетик”, казва Андер Ерера. „Уникално е да видиш хора, които имат годишни абонаментни карти през целия си живот. Те не гледат други мачове. Те гледат Атлетик. В Билбао ме спират дори жени на по 60-70 години”.
80-те години на миналия век са изключително успешен период в историята на Атлетик. Клубът става два пъти шампион, а през 1984 г. прави дубъл - титла и купа. Отборът имал традиция да празнува своите отличия на борда на кораб в река Нервион.
Оттогава Билбао е претърпял огромно развитие като град, промяната не е подминала и Атлетик. Сега тук тренират и деца, чиито родители са от Африка или Южна Америка.
Имигранти от Африка започнали да пристигат след втората половина на 80-те години. Вълната се е усилила след 2000-а. Това те били били предимно млади мъже, които не се целели в спортна кариера. Едва синовете и внуците на онези нови баски осъзнават значението на това да бъдеш част от клуб като Атлетик.
Традицията в клуба да играят само местни футболисти датира от 1911-а. Тогава избухнал скандал, защото Атлетик имал англичани в състава си. През следващата година футболната федерация въвежда правилото, че играчите в испанските отбори трябва да са испанци. Атлетик отива по-далеч и решава, че футболистите в клуба трябва да са само баски.
Твърдоглавата политика да се взимат футболисти само от провинцията с население от три милиона има изненадващ резултат. Атлетик никога не е изпадал от елитната дивизия, а клубът се нарежда веднага след Реал и Барселона по брой спечелени трофеи.
Критиците определят тази политика като ксенофобска и расистка. Цитира се случаят с Мигел Хонес, който тренирал в клуба, но бил роден в Екваториална Гвинея. По тази причина бил принуден да напусне. Присъединява се към Атлетико (Мадрид) и през 60-те години прави впечатляваща кариера там.
Всъщност ако има нещо по-важно от трофеите, това е наследството, което ще оставят след себе си братята Уилямс. „Невероятно е човек да бъде свидетел на еволюцията на Атлетик”, казва Гайска Аткса, който е тартор на фенска фракция, носеща името на легендарния английски треньор на клуба Фред Пентланд. Самият Гайска е роден в Мексико.
„Атлетик е отражение на нашето общество. Примерът на братята Уилямс означава, че всеки имигрант или син на имигрант ще може да се пробва да играе за клуба. Атлетик пък получава своя шанс за промяна през следващите десетилетия“.
Алекс Байсаут, ВВС Sport
