0

З драво Бугари, Вашият верен приятел Конан Дъфи проговори на македонски. Поне според Google Translate „Здраво Бугари“, на северномакедонски означава: „Здравейте българи“. Well, after all this time of уроци по български език се оказа, че инвестицията ми се отплаща двойно – научил съм цели два нови езика – български и македонски. Но enough с политически некоректните jokes за македонците (however това за езицитe въобще нe е шега), решил съм съвсем сериозно да ви разправям за приятните ми впечатления от тях.

Здраво Бугари, Вашият верен приятел Конан Дъфи проговори на македонски. Поне според Google Translate „Здраво Бугари“, на северномакедонски означава: „Здравейте българи“. Well, after all this time of уроци по български език се оказа, че инвестицията ми се отплаща двойно – научил съм цели два нови езика – български и македонски. Но enough с политически некоректните jokes за македонците (however това за езицитe въобще нe е шега), решил съм съвсем сериозно да ви разправям за приятните ми впечатления от тях.

Става въпрос за едно наше пътуване до Охрид през хубавите времена в годината, когато навън не се редуват сняг с дъжд, леден вятър, мъгла и отровни пушеци. Да indeed има и такива времена в годината, макар и на всички тук, вече да ни се струва, че сме забравили, кога за последно е било so called „преобладаващо“.

I have to admit, че първоначално моята Додо не беше особено exited от идеята ми да си направи екскурзия до Македнония. Като типична българка и тя смяташе, че всички македонци ни мразят, защото са с промити мозъци от югославския режим и also са комлексирани от факта, че България е в ЕС, а Македония не е.

След няколко дебата по темата, в които се аргументирах, че ми е обещала да ми покаже всички красоти на България и Охрид е една от тях, finally Добромира се съгласи и си направихме резервация за дълъг weekend край прословутото Охридско езеро, с предвидена в маршрута спирка в Скопие.

Пътят от София до Охрид е almost, колкото от София до Варна. Горе-долу толкова е и трасето с магистрала по маршрута. До границата с Македония се пътува почти два часа, а след това имаш още 3-4 часа, за да пресечеш почти цялата територия на тази държава.  Тъй като на отиване се забавихме по пътя решихме да не се отбиваме в Скопие, а да си отделим време за това, когато се връщаме. Interesting things по пътя бяха първо, че след като видяха колата ми с българска регистрация, македонските граничари ме нарекоха „комшу“. Добромира ми обясни, че тази дума означава „съсед“ на турски език, but ми трябваше extra time, за да разбера, защо ми говорят на турски език, докато накрая разбрах, че заради историческите особености на региона, турските думи в балканските езици са нещо като есперанто.

Meanwhile, граничарите бяха доста любезни и опровергаха притесненията на Додо, че ще се заяждат с нас, само защото сме българи. Дори спряха да ме бъзикат да им уредя български паспорти, след като разбраха, че съм natural born Englishman. However не спряха да ме наричат „комшу“. 

The other thing, което ми направи впечатление по пътя беше, че environment-а страшно много напомняше да пътя през селата около Ловеч, например. Или към Ямбол, or wherever в България си изберете. The only two exceptions бяха, че вместо изгнили москвичи и лади, виждахме повече застави-юго, and в почти всяко градче имаше поне по една джамия.

Bonus impression беше, че в един от малкото случаи, в които Додо, реши да ме отмени с шофирането, навигацията реши да ни обърка и ние за кратко спряхме на аварийни светлини пред едно кръстовище, чудейки се накъде да поемем. За 2-3 минути, навигацията се поправи и ни показа верния маршрут. Това, обаче беше достатъчно за Додо да се комплексира, да реши, че вината е нейна и… „винаги така става като ме караш, аз да шофирам, Конане you abuser“.  Но само за тези няколко минути, докато разберем правилната посока и с Додо си сменим местата в колата, цели двама македонски шофьори спряха до нас с репликата „комшу, проблем ли имаш? Да помогнем?“

За първия, който спря и ми предложи помощ си помислих, че иска да ме обере. След като минута по-късно, обаче спря и друг, осъзнах, че с кола с български номера спряла точно пред важно кръстовище на аварийни светлини, е нормално да предизвикам притеснение в минаващите хора. По-скоро е ненормалното е никой да не спре и да не предложи помощ на чужденеца. If I’m being honest, малко ме хвана срам, дали подобно нещо може да ми се случи на random български път, ако съм с кола с македонска регистрация.

В Охрид пристигнахме късно вечерта. Бяхме си book-нали апартамент в къща за гости в Стария град near by Охридското езеро. The host започна да ни обяснява как апартаментът, която сме искали нямал гледка към езерото, той можел да ни предложи друг, с гледка на същата цена, ама по-малък. Не ни се спореше, а и не ни пукаше особено, че „по-хубавият“ апартамент бил с една спалня по-малко – настанихме се в него. It was disappointing, когато осъзнах, че апартаментът е на таванския етаж и банята се пада в най-ниската му част. Нека ви обясня – има вана, над която таванът е толкова скосен, че можеш да седиш само седнал, но не и да се изправиш. Душът е над ваната. Слушалката на душа е къса и не можеш да я изтеглиш извън ваната. Затова единственият начин да си вземеш душ е ако си седнал или клекнал във ваната.

My frustration about банята беше напълно заличено на следващата сутрин, когато Додо стана преди мен дръпна щорите и ахна. „Кънчо, ела бързо да видиш“, събуди ме тя без капка жал. When аз отидох при нея до прозореца, пред очите ми се откри една от най-прекрасните гледки в живота ми. Охридското езеро mate, огряно от сутрешното слънце и заобиколено от планината Галичица е всичко, което човек може да си мечтае да види за целия си живот. Само че, наведнъж.  Четирите часа шофиране и душът в седнало положение напълно си заслужаваха гледката.

Първият ни ден в Охрид премина изцяло в обиколки на исторически забележителности. Не мисля, че има смисъл да ви разказвам историята на Охрид – римско градче културно и религиозно средище през Средновековието и дори столица на Българската държава по времето на цар Самуил. Наричан е Българският Йерусалим, защото според легендата в града имало 365 църкви по една за всеки ден от годината. Ако не ги знаете тези неща, прочетете за историята на Охрид. Така де, всеки българин трябва да познава важните български забележителности (I know и това не е политически коректно, но не успях да се сдържа).

Ние с Додо започнахме плавно изкачване към най-високата точка на града. Първо се разходихме по крайбрежната алея и си набелязахме ресторант, в който да се върнем на обяд. После се качихме до църквата „Свети Йоан Богослов Канео“. Тя е само на 7 века but the most amazing thing е, че се намира в най-издадената към езерото част от града и гледката оттам е mind blowing. Оттам стръмна пътека те води през гориста местност към Самуиловата крепост, която е най-високата точка на града. По пътя видахме как усилено се строят и други antique забележителности от средновековната история. Самата Самуилова крепост също е „реставрирана“ сравнително скоро. Макар и да не е 100% authentic замъкът е доста впечатляващ. Разходката по 10-метровите крепостни стени и изкачването по кулите могат да поставят на изпитание и най-здравите нерви. За гледката от крепостта, I think че няма смисъл да напомням.

След кратка почивка за сладолед и магнитчета в подножието на крепостта, където е римския стадион ( of course „римският“ обект беше построен с тухли и бетон) тръгнахме да слизаме надолу към most important църква. По пътя подминахме възрожеденския музей и Иконната галерия (my mind вече беше заето с това да си фантазира какво ще е менюто в крайбрежния ресторант).

Църквата „Свети Климент и Панталеймон“ е една от най-старите български църкви ever. Построена е от Климент Охридски по поръчка на Цар Борис I. Смята се, че около днешния храм е имало цял манастир e затова наоколо има a lot of разкопки. Има също така и голяма концентрация на чужди туристи. Also има и такса за вход, което за действаща църква не изглежда много християнско. What a surprise беше, обаче когато докато си плащах таксата на входа и Додо ме попита нещо, портиерът ни чу, отказа да ми вземе парите и каза: „влизайте, за българи е безплатно“.

You have to know, че в Македония има различни цени за македонци и за чужденци, сещате се, че тези за чуждите туристи са по-високи. За пръв път, обаче някъде all over the world ни направиха отстъпка, защото сме българи. Вярно, че в църквата е гроба на най-важния сред учениците на Кирил и Методий – Климент Охридски и на него се приписва създаването на модерния вариант на кирилицата. However той е една от най-важните личности за българската история, това не значи, че македонците не го считат за македонец.

След като запалихме свещ и се поклонихме на гроба на this clever guy с азбуката, на когото в София е кръстен не само университет, ами и цял булевард plus метростанция, с Додо бавно закрачихме по живописните улички на стария град. И неусетно краката ни отведоха към крайбрежната алея и мечтания ресторант..

To be continued!

PS. Тази история се получи доста дълга, а пък искам да ви разкажа още зе един лодкар софиянец, паун с фашистки възгледи and албански митничари. Но затова - следващата седмица. Дотогава следете страницата ми във Фейсбук.