Hello mate! Спазвате ли дистанция? Аз лично спазвам hell of a good дистанция от всичко и всички последните дни. Не само страха от Делта варианта и мерките на правителството са причина. Просто последните дни са адски студени и на топлолюбив британски имигрант като мен хич не му е по вкуса да обикаля в дъжд и мъгла по прашните софийски улици. Много ясно! Ако толкова искам дъжд, мъгла и кал винаги мога да се върна в родния си Лондон и да им се наслаждавам по 365 дни в годината. Само, че аз неслучайно се преселих в България, тъй като съм влюбен в тукшания климат, природа и of course културни забележителности.
Hello mate! Спазвате ли дистанция? Аз лично спазвам hell of a good дистанция от всичко и всички последните дни. Не само страха от Делта варианта и мерките на правителството са причина. Просто последните дни са адски студени и на топлолюбив британски имигрант като мен хич не му е по вкуса да обикаля в дъжд и мъгла по прашните софийски улици. Много ясно! Ако толкова искам дъжд, мъгла и кал винаги мога да се върна в родния си Лондон и да им се наслаждавам по 365 дни в годината. Само, че аз неслучайно се преселих в България, тъй като съм влюбен в тукшания климат, природа и of course културни забележителности.
И last weekend България за пореден път ми се отблагодари за тази ми любов. Причината е, че точно в съботния ден времето беше слънчево и just perfect за разходка. Аз както вече съм ви разказвал освен да събирам печати от 100-те Национални туристически обекта имам за мисия да обиколя и манастирите от so-called Софийска Света гора. Този пилигримски маршрут е super добра идея, because всички точки от него са около София и стават за еднодневна разходка. Also както знаете манастири не се строят на случайни места и затова освен исторически забележителности, пътешествието до тях винаги е свързано и с разходка до красиви природни кътчета.
От всички 14 манастира в списъка специално място си бях отделил за Панчаревския „Св. Никола“. Самият манастир в момента не е особено впечатляващ, тъй като е възстановен едва преди 25 г. и няма някакви особено древни артефакти. През Средновековието, обаче той е бил един от най-големите манастири в региона тъй като се намира близо до Урвичката крепост. Именно крепостта Кокалянски Урвич е the real deal. Панчаревски манастир, Кокалянска крепост, объркахте ли се? The reason is, че двете софийски села Панчарево и Кокаляне са наследници на историческото село Главиша, което е обслужвало крепостта Урвич. На десния стръмен бряг на река Искър (just before Кокаляне и Панчарево) в Лозенската планина преди 1000г. е била построена една от най-непревземаемите крепости по тези земи – Кокалянски Урвич. Там където Искър прави красив меандър и се вие и пътят от Сердика за Солун, крепостта е кацнала на високия хълм, за да пази пътя от нашественици. От другата страна на реката – откъм Витоша също е имало система от укрепления и кули, които заедно с Урвич са блокирали възможнита нападения на Сердика от юг. Край Урвич especially местните са направили специален канал, по който са можели да отклоняват реката при нужда и така крепостта ставала обградена от вода от всички страни.
В историческите извори, крепостта най-често е споменавана през XIII-XIVв. В края на Второто Българско царство. В местния фолклор е останало името на цар Ясен, който е „главил“ селяните от Главиша да пазят подстъпите на крепостта. Предполага се, че зад това име стои Иван Асен V – син на цар Иван Александър и негов съвладетел. As you may know, Иван Александър е един от най-влиятелните и дълго управлявали български владетели. В края на неговото царуване, обаче започва упадъка на Второто българско царство, държавата се разпокъсва, чумната епидемия я обезлюдява, а от юг османските турци нахлуват. На всичките си синове Иван Александър дава владения и по този начин след него, паралелно управляват няколко български царе, докато малко по-малко турците не ги елиминират.
Освен „Цар Ясен“, обаче Урвич пази предания и за неговия именит брат – последния търновски цар – Иван Шишман. В своята „История Славянобългарска“ Паисий Хилендарски пише, че след падането на Търново българският цар живял тук 7 години.
„И седем години стоял цар Шишман в Средец и покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го ограждала вода. Така с малко войска и търновските велможи преживели тук и се криели от турците. Когато турците превзели от крал Вукашин охридската земя и го поробили и надвили и тук окончателно заробили и погубили цар Шишмана и войската, и търновските и българските велможи“.
Макар и повече историци да твърдят, че Иван Шишман е убит от Баязид в Никопол, това все пак го пише Паисий for God sake! Човекът го има на монетите от 2лв., кой съм аз да му оспорвам твърденията.
So, на практика крепостта Урвич е една от последните превзети от турците, но пък за сметка на това почти напълно разрушена, заедно с големия манастир до нея.
И сега след толкова много история за това, колко непристъпна е била Урвич, да ви призная, защо си пазех за специален случай разходката дотам. The truth is, че доколкото съм виждал по картите изкачването до Урвич е сравнително лесно. Шофира се по пътя за Самоков до една отбивка с малък паркинг. Оттам около 30мин. полегата пътека води до крепостта, а по средата на пътя, ако искате, можете да отбиете и да се разходите до манастира.
My point was, че това щеше да е първата истинска туристическа разходка на 17-месечната ми дъщеря Ева. Тя вече ходи completely сама. Даже не се спира – търчи постоянно във всички посоки. Освен това изпитва пълно презрение към бебешката количка. А да я нося в ергораницата вече става все по-трудно, като се има предвид застрашителната скорост, с която това дете расте.
Затова и реших, че в този слънчев afternoon няма как нещо да се обърка. Имаме топло време. Къса и приятна разходка сред природата и интересна древна забележителност.
As a matter of fact, този път наистина нищо не се обърка!
Стигнахме бързо до отбивката за крепостта. На малкия паркинг имаше място точно за 1 кола – нашата. Разгледахме Паметника на трудовака, който actually е причина да се направи тази отбивка. А историята за трудоваците е просто бонус към цялото преживяване. Тук в България научих, че „трудоваците“ са т.нар. Строителни войски – армия от строителни работници, в която са вземали малограмотни и младежи от малцинствата, които вместо да се тренират като войници са строили инфраструктура и сгради по времето на социализма. Оказа се, обаче, че трудоваците далеч не са измислени от комунистите. Трудовите войски са създадени от Ал. Стамболийски, след Ньойския мирен договор. Зад оправданието, че е нужна организирана сила, която да помага за възстановяването на разрушената от I Световна война държава, тогавашното българско правителство е заобикаляло забраната за поддържане на голяма организирана армия. Actually идеята на Стамболийски е изкопирана от нацистите, които също създават Служба за трудова повинност, станала основа след това за създаването на Вермахта. Well, комунистите колкото и да са се борили с фашисткия строй, след като вземат властта продължават тази политика и трудовите войски съществуват чак до 2000г. в България.
Мен тази информация ми беше интересна, както и паметника. Но далеч повече ме заинтригува пътеката с мостчето през реката, която ни отведе на магическа разходка към крепостта. По пътя бяха пръснати няколко табели с изрисуван стилизиран рицар, които допълваха усещането за пътуване назад във времето през магическа гора към непристъпен замък. За Ева цялата разходка беше приятно приключение. Не толкова за нас с майка й, тъй като няколко пъти се наложи да я изравяме от камарите с натрупани есенни листа по пътя, а един път едва спасихме минаващ край нас лабрадор, да не бъде възседнат от безстрашната ни принцеса. Actually, точно собствениците на лабрадора ни дадоха полезната информация, че в манастира имало голямо куче, което по принцип не закачало хората, но никак не обичало другите мкучета. Нас това ни притесни дотолкова, доколкото обмислихме възможността давържем Ева на каишка, за да не се метне да язди и манастирското куче.
А изкачването по виещия се път през гората завърши доста разочароващо. По пътя видяхме няколко останки от каменни зидове и част от кула, но когато стигнахме до крепостната черква-манастир „Св. Илия“ останахме доста underwhelmed. Всички останки бяха покрити с грозни черни найлони. I understand, че там има разкопки и вероятно археолозите са консервивали района, заради лошото време, но цялото усещане за магическо пътешествие се изпари.
По стръмната пътечка към крепостта пък видяхме шарена пейка с пощенска кутия, което probably е опит да се направи нещо оригинално за туристите, но според мен не много успешен. На върха сред руините от крепостта, пък имаше нещо като базов лагер за археолозите или хипи комуна I’m not quite sure. Около хилядолетните останки от зидове бяха сковани пейки и маси с найлонови мушами, имаше дървено бунгало с матрак и печка, огромно огнище с един камион пепел и натрупани камари с нацепени дърва за огрев или по-скоро за барбекю. Не съм археолог и не мога да твърдя как би трябвало да изглежда място, на което учени правят разкопки и извършват научна дейност. Като човек видял доста места с построени преди хиляда години, обаче трябва да призная, че хич не съм очарован как днешните „владетели“ на крепостта Урвич се отнасят към наследството на предците си. Да не говорим, че в едини край на „базовия лагер“ попаднах на храсталаци украсени с безброй мокри кърпички, където I guess e неофициалната тоалетна на археолозите. Значи, ако ние днес изследваме как преди хиляда години предците ни са успели да градят крепостни стени без спойка от хоросан, то след хиляда години нашите наследници ще имат удоволствието да обследват останките от петролните продукти, с които сме си бършели задниците.
Иначе гледката от върха беше stunning. Нищо не може да ти отнеме от това, което природата е дала на тези земи. Докато седяхме на ръба и си дъвчехме солетите си мислех, че нямам нищо против да сляза долу, да отбия реката по стария канал, да обградя хълма отвсякъде с вода и да го направя отново непревземаем. От това, което виждам далеч по-добре е това място да го превземе природата, вместо хора като нас.
PS. На връщане се отбихме до манастира. Кучето го нямаше, но имаше 2 джипа с младежи, кото бяха запалили барбекю и си бяха натрупали маса с пиене и ядене. Слава Богу Ева заспа в ръцете ми по пътя.
Монитор
