Успяваме да „хванем“ актьора Пламен Манасиев за едно специално интервю за „Златно време“. Той е обичан от публиката не само в театралните си драматични роли, филмовите, в които често играе „лошия герой“, телевизионните сериали, но и от рекламите, десетките дублажи на чуждоезични филми и знаменити актьори, но гласът му влиза в домовете ни и с кулинарните предавания на Джейми Оливър. С невероятния чаровник, усмихнат Дон Жуан, смел и борбен Дон Кихот ви срещаме днес и това е Пацо за приятелите и Пламен Манасиев за театъра и милионната му телевизионна публика, която завладява с новия му екранен образ в сериала „С река на сърцето “, който вече се излъчва в ефира на NOVA.
- "Играете ролята на "Горанов" в новия сериал на NOVA "С река на сърцето". Разкажете ни малко повече за продукцията - кога започнахте снимките, къде, с кои колеги си партнирате?
- Започнахме снимките почти от пролетта, през май. Очаква се да завършим в края на октомври с общо 42 епизода. Сериалът вече се излъчва в ефира на NOVA от вторник до петък в 20:00 часа. Много си мислят, че в заглавието "С река на сърцето" има печатна грешка, но не е.
Точно с река е, защото е свързано с река Дунав и Северозападния район на България, който, както знаем, е един от малко забравените райони.
Пламен Манасиев
Имахме първоначална идея да са други локациите, където да снимаме, но в крайна сметка се спряхме на този район най-малкото заради популяризирането, заради възможностите, които съществуват пред този район като развитие. Много е хубаво това, че вече в екипа на сериала участват и доста хора от Видин. Снимаме в града и в близост до него, в една наскоро открита винарна – „Бонония Естейд“.
Режисьор е Мартин Макариев, сценарист е Георги Тенев и екип, оператор е Андрей Андреев и други. Актьорският състав сме Анастасия Лютова, Яна Маринова, Луиза Григорова, Йоанна Изабелла Върбанова, Малин Кръстев, Александър Сано, Александър Димов, моя милост и други. С международното участие в сериала се включват и все по-популярният актьор от Северна Македония Игор Ангелов, както и сръбската актриса Ана Томич.
- Какъв е сюжетът на филмовия сериал?
- Семейна сага с многопластов сценарий, в който се преплитат интригуващи сюжетни линии и теми. Има от всичко. Има и любов, има криминални истории, финансови заигравания, в днешно време е и героите са българи.
- Какъв е твоят герой, в чийто образ приличаш на Чехов, защото видях снимка?
- Истината е, че моят герой е изключително негативен, което е много хубаво предизвикателство (смее се). Ние не за първи път работим с Мартин Макариев и той е от режисьорите, които обичат да ме провокират, но винаги с нещо различно и нетипично за мен.
- Заради ролята ли си пусна тази козя брадичка?
- Да, заради ролята е тя, както и мустака. И ако успеем да направим всичко, както трябва да е, би трябвало да е и леко изненадващ като развитие в сюжета героят.
- Ти си един много обичан и популярен артист, актьор - озвучител на реклами, но и дубльор на почти всички герои във филми, които гледаме. Имаш меден глас и всеки ден си в домовете ни като глас и не само. Как се справяш с цялата тази тежест на професията?
- Актьорите, които се занимаваме с дублаж и озвучаване, не сме много. Честно казано, последните две години много рядко се занимавам с озвучаване. Оставил съм си някои неща като поредицата с Джейми Оливър и по-скоро в единични филми озвучавам от време на време. Занимавам се с озвучаване на аудиокниги, но чисто в дублажа и озвучаването на телевизионните филми малко съм се отдръпнал заради доста ангажименти, които имам и в театъра, и ето сега и със снимки, все неща, свързани с професията.
- Като дубльор трудно ли се влиза в роля?
- Това е въпрос и на доста години опит. Аз се занимавам с озвучаване от 1992 година. Тридесет години, така че вече не е толкова трудно. Ние не озвучаваме само една роля, защото в един филм се налага по четири-пет различни образа да озвучаваме.
- Твоята основна дейност е театърът. Ти си актьор в театър „София“. От колко години?
- От завършването на ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“, както се наричаше тогава, от 1990 година. 32 години съм там. Ние дори не бяхме завършили още. Бяхме последна година и имахме четири месеца до завършването. Театър „София“ обяви конкурс и ни дадоха възможност като завършващ випуск да се явим на този конкурс. И влязохме шест човека от нашия клас тогава в трупата на театъра, от класа на професор Николай Люцканов. Бяхме Михаил Билалов, Михаил Милчев, Николай Урумов, Ана Вълчанова, Ралица Терзиева и аз. Сега сме само с Мишо Милчев двамата.
- Нямаш намерение да напускаш?
- Нямам никакво намерение да напускам театъра и по-специално Театър „София“. Въпреки че в момента сме в ремонт, ние продължаваме да играем на други сцени.
- Театърът, киното или дублажът? Коя твоя роля ти е най на сърце?
- Всяко си има негова специфика, но аз за себе съм избрал като сбъдната мечта театъра, разбира се. В киното нещата не се случват всеки ден. То върви сякаш паралелно с театъра, но той е бил винаги голямата мечта. Различни са като изразни средства, като начин на поведение – по един начин се държиш пред камера и по друг на сцената. Всички тези неща обогатяват и затова винаги съм казвал, че като че ли съм целунат от Бога за това, че досега, общо взето всичко, с което съм се занимавал, е било свързано с професията ми. Не ми се е налагало да си вадя хляба по друг начин.
- А най-добрата ти роля досега в театъра?
- Не е една, много са. Аз съм бил честен във всяка роля, която съм играл, и това е било част от мен. Това бяха много спектакли - „Развратникът“, „Хотел между тоя и оня свят“, „Училище за шутове“. Надявам се сега и с новите неща, в които участвам, също да бъда себе си. Това са „Вечерята“, „Покана за вечеря“. Много са различни ролите и на мен това ми е било винаги вкусно да опитвам нови и нови неща, които са различни от моята същност. И сега има какво още да се види, и какво още да се прави, разбира се.
- А роля в киното?
- В българското кино доста по-късно започнах да се изявявам. Имам доста участия в чужди продукции – френски, американски, италиански, още от 1992 година. Нещата, които напоследък снимам, бяха „Вила Роза“, пак на Мартин Макариев, „Бензин“ на Асен Блатечки, разбира се, сериалът „Под прикритие“, който беше нещо като трамплин в киното за мен. Като че ли тогава започнаха да ме забелязват повече режисьорите. Последните години не мога да се оплача. Заредиха се и филми и с този сериал, който снимаме в момента, не мога да се оплача.
- Какво би искал твоите внуци да казват за теб?
- Че съм бил достатъчно почтен. И в професията си, и в живота си. Особено в професията е много трудно, аз имам пример пред себе си – бащата на моята съпруга Илияна – певецът Асен Селимски, който, бидейки известен и обичан оперен певец, просто е преценил точния момент, в който да слезе от сцената и да остави най-добрите спомени за както е сега в момента с неговите внуци и с публиката. Това са много важни неща. Нашият професор, светла му памет, ни казваше: „Който владее мярката – владее всичко“. И мисля, че успя да ни научи и на това и надявам се, Господ да ми дава повече акъл, за да не го забравям.
- Илияна Селимска също е голям артист-изпълнител в областта на музиката – арфистка, оперна певица, а напоследък прави и флорални картини. Не са ли много двама артисти под един покрив?
- Не са много, но са достатъчно. Нашият син потегли по съвсем друга пътека, която той си избра, но... това взаимно допълване винаги ни е давало много. След толкова много години, 34 години съвместен живот, сме изяли отдавна торбата сол, която хората препоръчват с близките да се употреби. И в нашия случай, това ни е помагало един на друг. Аз съм по-критичният и по-сдържаният в оценките си за това, с което Илияна се занимава, а тя винаги ме е подкрепяла в това, което правя и това дава много криле.
- А не летите ли много в облаците, бидейки двама артисти? Кой ви заземява?
- Ние и двамата сме доста земни хора. Мечтите са си мечти, но не забравяме къде се намираме и по какви пътеки минаваме, и всичките проблеми и трудности, през които минаваме заедно. Той животът ни сваля непрекъснато на земята. Но пък в чисто нашите си занимания това общуване много ни помага, защото всеки има какво да каже и не само плюсове. Ние можем да си говорим, гледайки се в очите, и да си кажем - да, ето тук има нужда от нещо, тук трябва още нещо да се направи или това може и по този начин. Това, че се занимаваме и двамата с изкуство ни е научило да бъдем и критични и самокритични в това, което правим. И в това отношение много си приличаме. И двамата сме доста силно самокритични. Може би даже прекалено.
- Какво е Бургас за теб освен роден град?
- Бургас е морето (смее се). Бургас е мястото, където само заставайки над морето, поглеждайки го, там зареждаш много бързо батериите. Само като видиш простора на морето, то вади и съживява неща в теб, които дори не подозираш. Много е важно и това, че това е моят град – града, в който съм се родил и живял до края на ученическите си години, и всяко връщане това е и семейството. Майка ми и сестра ми все още живеят в Бургас. И съпругата ми също има бургаски корени, тъй че това допълнително ни свързва. Бургас е любов и топлина. Красивото на този град е, че все още има запазен много южняшки дух и нещата вървят в положителна посока, особено в последните години. Започва да става съвременен, но не урбанизиран. Пази един дух, който само Южното Черноморие има според мен.
- А София какво ти даде?
- При мен е интересно, защото съм роден в Бургас, но баща ми е софиянец, така че имам по половинка и от едното, и от другото място. София ми даде като че ли по-голямата амбиция чисто в план реализация, осъществяване на мечтата. Аз след казармата дойдох в София. Тук бяха студентските ми години, тук си създадох семейство, реализирам се и в момента като актьор и наистина София ми е дала самочувствие, отворила е пътеки за реализирането ми. И, разбира се, другата част от семейството и домът ми са тук. Въпреки че имам няколко домове – Бургас, София, театъра.
- Имаш ли някакви страхове в днешно време?
- Разбира се. Не знам дали има човек, който да няма страхове. Страховете ми са свързани донякъде с тази несигурност напоследък, която е валидна за всички, не само в България, а и в света като цяло. Разбира се, притеснявам се за близките си, за приятелите си, когато имат проблеми. Навремето казвах, че съм слънчев оптимист. След това станах умерен оптимист. Сега не ме е напуснал оптимизмът изцяло, но вече съм много сдържан оптимист. Защото много от нещата не зависят от нас самите. Поставени сме в условия, в които като че ли сами да се справим с всичко това, което ни заобикаля. Не е някаква голяма тревожност, но ги има тези дяволчета – страховете. Аз не обичам да се страхувам.
- Какво би ти се искало да чуеш за себе си един ден, когато вече няма да те има? И каква диря ще оставиш на поколенията?
- Мен лично едва ли ще ме интересува какво биха казали, след като ме няма. Това са няколко навързани неща. Аз обичам всичките си роли, защото във всяка една от тях съм бил честен и може би това е нещото, с което бих искал да остане (в професионален план имам предвид) почтеността във взаимоотношенията ми с колегите, изобщо в професията. Не да бъде запомнено, но да остави някакъв добър спомен. За честното и почтено отношение и към хората, и към приятелите си. Аз много обичам да се усмихвам и даже колегите ми сутрин казват, каква е тая безсмислена усмивка в 9 сутринта, с която влизаш. Аз обичам да си създавам настроение още от сутринта. И мисля, че тези положителни неща бих искал някой да си спомни.
- Да, но тя е донкихотска тази усмивка?
- Когато публиката влезе в салона, никой не го интересува през какво си минал през деня или какво те чака, след като се прибереш вкъщи. И хората не бива да ги натоварваш, затова трябва да си Дон Кихот задължително. Комбинирам драмата с комедията. Драмата е много бъркаща в душата, но когато успееш да разсмееш някого от сърце, си направил десет пъти повече и си му подарил още 2 часа или един ден щастие.
- Твоят син Асен Манасиев е вече доста обичан и популярен журналист. Гордееш ли се с него, правиш ли му забележки като един взискателен баща?
- Да, наистина се гордея много. И аз, и Илияна сме много щастливи от пътя, по който върви, от начина, по който се справя сам, в интерес на истината. Много ме радва развитието му в кариерата, нещата, които прави и се занимава и го интересуват. Той си го избра. До голяма степен съм щастлив и че не се хвана с някоя от нашите професии. Доказва го професионализмът, с който го прави, и отношението му към това.
- В какви нови роли ще те гледаме в театъра през идващия сезон?
- Още е малко трудно свикването, защото ние в следващата година и половина ще бъдем доста мобилни. Ще играем на различни сцени и в София, и в страната. Започналият ремонт на театъра леко ни натоварва като програма, но така или иначе сега в средата на септември би трябвало да излезе премиерата на „Невинно малко убийство“ от Жан-Пиер Мартинез с режисьор Надя Пенчева – приятна и симпатична комедия.
Кой е той
Пламен Манасиев е роден на 12 април 1964 г. През 1983 г. завършва английската езикова гимназия „Гео Милев“, а през 1990 г. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Николай Люцканов. От завършването си играе в театър „София“. Сред някои от ролите му са тези на Орир в „Училище за шутове“ от М. Гилдерод, различни персонажи в „Ноев ковчег“ от Йордан Радичков, Дьони в „Развратникът“ от Е. Е. Шмит, Лазар в „Любовни булеварди“ от Ст. Цанев, Жулиен Портал в „Хотел между тоя и оня свят“ от Е. Е. Шмит, Омуртаг в „Конят на Александър Велики“ от Ст. Цанев, Джонатан в „Арсеник и стари дантели“ от Дж. Кесърлинг, Гремио в „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир и други. Играл е още и в мюзикъла „Хелоу, Доли“ в драматичен театър „Стефан Македонски“ ,в „Бурята“ от Уилям Шекспир и “Руи Блас” от Виктор Юго в Народен театър „Иван Вазов“. Участва в над 20 чуждестранни филмови продукции, сериалите „Стъклен дом“, „Под прикритие“, филмите „Вила Роза“ (награда за главна мъжка роля на НФА), “Бензин” и много други.
Вида Пиронкова
