„Не, не съжалявам за нищо“ - този рефрен от известен шансон на Едит Пиаф всеки път взривява публиката й в залите по света - от Париж до Ню Йорк. Той сякаш е еманация на целия й живот, изпълнен с падения и житейски драми, но и с върхове и световна слава.
Малката Едит е родена през студена декемврийска нощ на тротоара на пуста парижка улица в квартал Белвил. Светът е в разгара на Първата световна война. Майка й я кръщава на нашумяла в тогавашната преса британка Едит Кавъл - медицинска сестра, екзекутирана за държавна измяна. Произходът й е френско-италианско-берберски (алжирски). Семейството е артистично - майката е певица, бащата - уличен акробат. Детството и младостта на Едит са тежки - живот в бедност, на една „сянка от улицата“, както пее тя. Отгледана в публичен дом, ослепяла и прогледнала по чудо, изгубила детето си едва 19-годишна... И мъже, мъже... безброй, някои само за една нощ. Сред тях един, който я прави великата Едит Пиаф, когото нарича татко Льопле - собственик на клуб „Герни“, убит при гангстерска свада. Именно той й дава името Пиаф (врабче). По-натам, насред славата си, и тя дава начален старт в кариерата на други и ги прави известни певци и артисти - Шарл Азнавур, Ив Монтан, Еди Константен, Жилбер Беко, текстописецът Жорж Мустаки...
Страст
Това, което изпълва живота й след музиката, е любовта. Момичето от парижките бордеи има кратък, но изпълнен с буря от емоции и страст живот, а любовта винаги е в нейните песни. Запазената нейна малка черна рокля и неповторимият й характерен глас я правят символ на Франция и френския шансон, вечната Едит Пиаф. И в края на този невероятен живот тя намира истинската любов, която винаги е търсила. От 1951 до 1963 тя претърпява 4 катастрофи, опит за самоубийство, нервни кризи, делириум - резултат от алкохол и наркотици. Също 7 операции и няколко състояния на кома. Но съдбата й поднася последния най-красив подарък - Тео Сарапо.
За Едит зимата на 1962 е леден период - тя е болна, самотна и отчаяна. Една вечер нейният секретар Клод Фигюс (той се самоубива на 29 г.) довежда свой познат - Теофанас Ламбукас. Момчето е високо, с тъмни очи, облечен е в черно. Обожава музиката, покорен е от гласа на Пиаф, не пропуска всеки неин концерт. Той седи тихо в ъгъла на хола и гледа своя идол. Но Едит го забравя. През февруари обаче отново е в болница - лекуват я от тежка пневмония в клиниката „Амброаз Паре“ в Ньой. И Тео я посещава. Разговарят за незначителни неща. После той казва, че утре ще дойде пак. И така всеки ден той идва с букет цветя и й се усмихва топло и щастливо. След това й чете, споделя, че иска да пее. Когато се подобрява, Едит решава, че трябва да му измисли артистично име. И му избира единствената гръцка дума, която знае - Сарапо. Думата всъщност е сагапо и значи обичам те, но тя я чува по този начин. Едит вече го вижда като гръцки бог - красива физика, чувствен, със спокоен благ глас. И тя иска да бъде харесвана, отново иска да е жена, да се облича, да бъде кокетка. Любовта й бликва, озарява я. Тя е влюбена, но този път е различно. Тя сияе така, че околните забравят за нейното състояние. Двамата отиват в Биариц, после в дома й на булевард „Лан“ тя крои планове да пее с Тео в „Олимпия“.
На 26 юли 1962 Тео изненадващо, но спокойно я пита: „Искаш ли да станеш моя жена“. Тя не може да повярва. Абусрд! Та той е 20 години по-млад, а тя е обременена от тежко минало. Но той й казва, че за него тя е родена в мига, в който я е видял. На другия ден те са при родителите и семейството му.
Теофанис е роден на 26 януари 1936 в Париж в семейство на гръцки емигранти. Баща му държи фризьорски салони заедно със сина си. Салоните са престижни, дори през 1961 дизайнерът Елизабет Арден предлага на Тео да работи за нея в Ню Йорк. В деня, в който той трябва да приеме, среща Едит и се отказва.
Пацифизъм
Тео взима участие в алжирската война, но e вярващ и не приема насилието. Търси у всеки вътрешната красота. А тя, тази малка, но велика жена, висока едва 147 см, го гледа с големи, уплашени очи на изгубено дете. И страшно е, и хубаво, но Едит открива едно щастливо семейство, което я приема. На 25 септември тя пее от върха на Айфеловата кула - грандиозен гала рецитал пред елитна публика - Айзенхауер, Маунтбатън, шаха и шахинята на Иран, Хуан Испански, принц Рение, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, София Лорен и дори самия Чърчил.
На 9 октомври те ще се женят. Тя е католичка, но приема веднага да се венчаят в православен храм заради неговото семейство. Но на 4 октомври Едит е обхваната от силни болки в цялото тяло. Моли лекаря, казва, че иска да е жива до 9-и, за да умре омъжена. Силните дози кортизон я вдигат и на деня тя и Тео, облечени в черно и хванати за ръце, сключват брак в кметството на 16-и арондисман - най-снобарския район. „Мислех, че ще умра от радост, задушавах се, кръвта ми кипеше, очите ми се премрежваха от сълзи“ - пише тя на сестра си Симон. Снобите и фалшивите пуритани са възмутени. За тях мъжът е консуматор и жиголо, който ползва Пиаф за кариера, а тя си е взела „мъжка Лолита“. Но Тео обича истински Едит, както никой не я е обичал. Още преди женитбата лекарите са го осведомили, че тя е обречена. Чувствата му надхвърлят физическото влечение. Тя просто е неговата богиня, като в гръцката митология. На 18 март 1963 в Лил Едит за последен път пее на сцена. Тя рухва, няма сили. От Голямата Пиаф няма нищо - гласът е похабен, дъхът й пресеква - не е пеене, нито говорене. Но публиката я аплодира на крака, тя е символът на Франция.
Следват нервна криза, пак кома, болници... Тео е неотлъчно до нея, денонощно. Води я на Лазурния бряг, но там не й понася. После я отвежда в планина, в Мужен. Следват поредица кризи, откриват й рак на черния дроб, неколкократни преливания на кръв... Ден и нощ Тео бди над нея, не я напуска и за миг. Нищо не може да го отблъсне - нито изкривените стави, нито опадалата коса, стопеното тяло - тя тежи едва 33 кг. Грижи се като за съпруга, майка и дете. На 10 октомври 1963 гордостта на френската музика изпада в безсъзнание и издъхва в Грас. Пренесена е в Париж, защото е искала да умре в своя град. 40 000 души провождат кортежа до гробището Пер Лашез. Цяла Франция тъгува. Тео ридае неудържимо над ковчега й.
Въпреки злобните коментари след нея са му останали само дългове - 7 млн. франка, които той изплаща до края на живота си. След 7 години Тео Сарапо загива в автомобилна катастрофа в Лимож. Погребан е в същия гроб в Пер Лашез, до единствената си голяма любов. Така двамата остават заедно във вечността. Роман, достоен за перото на Шекспир или за древногръцка трагедия. На надгробната плоча има надпис: „Любовта побеждава всичко“.
Жени Викторова
