Б абинден всяка година се празнува два пъти – на 8 януари по нов стил и на 21 януари по стар стил. Нека проследим жизнения път на една малко позната героиня в българската история – Христина Хранова Цекова. Името й и досега остава малко в сянката на друга българска героиня - Райна Княгиня. Двете са първите дипломирани акушерки в България.
Христина Хранова е родена през 1851 г. в самоковското село Клисура. Тя е изтърсакът в многолюдното семейство на овчаря Храно Цеков и Кръстина, с която се грижат за 18-те им деца – 6 момичета и 12 момчета. Като ученичка в Самоковското българско училище от малка проявява своята любознателност, решителност и свободолюбие. Турците неколкократно нападат и ограбват селото, което принуждава семейството с 12-годишната Христина да потърси спасение в покрайнините на София. Заселват се в района на днешната църква „Св. Седмочисленици“.
Левски
Христина Хранова оставя писмена изповед за своя бурен жизнен път: „Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловчански комитет под заповед и указания на великия Левски (през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и лошо време). В деня на грозното Баташко клане аз се намерих в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих само по едно чудо...“
След обявяването на Руско-турската война и навлизането на руските войски в България Христина и братята й преминават Балкана и се включват в Опълчението: „Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, напред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Ст. Загора“, разказва в своята летопис.
След едно от сраженията руски лекар привиква Христина да му помага с ранените и остава впечатлен от уменията й. Предлагат й да замине за Русия веднага след войната, за да учи акушерство. Съпричастността й към преживяното избистря в нея решението да се отдаде на тази непозната до този момент за българките професия - да бъде полезна „за родилките си сестри български майки“.
Киев
Веднага след Освобождението Христина Хранова заминава за Киев със стипендия, отпусната за даровити ученици. Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „Cв. Владимир“ и през 1881 г. се завръща в родината. Преди нея през 1879 г. диплома от същия институт получава и Райна Княгиня, но тя не практикува в следващите години. Така Христина Хранова е първата практикуваща акушерка в България.
В София нейната упоритост се възнаграждава и през 1882 г. е открито първото родилно отделение у нас. После Христина Хранова работи в Лом, за кратко в Силистра и най-дълго във Варна – общо 30 години: „Аз станах акушерка и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота…“
Майка
През 1885 г. започва Сръбско-българската война и Христина Хранова отново е на бойната линия, ранена е в лявото коляно: „Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях, грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница. Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали.“ Болните и ранените с любов я наричат „майка на героите”.
Христина Хранова, седнала вдясно като курсистка в Повивалния институт
Две десетилетия по-късно, през 1913 година, вече превалила 60 години, Хранова отново нарамва пушката си: „Дойде Съюзническата война и съвестта на старата революционерка пак заговори в мен и аз отново наденах войнишкия шинел...”, пише Хранова. Сражава се при Куманово, Егри-Паланка (Крива Паланка) и Джумая (Горна Джумая, сега Благоевград).
Като назначена акушерка във Варна от 01.01.1895 г. Христина Хранова убеждава младите жени, които трудно се отказват от рискованите и нехигиенични услуги на самозвани баби акушерки. Тя не само изражда родилките, но и помага на най-бедните от тях, със собствени средства им купува дрехи и завивки на новородените.
Плавачка
През тези години Варна прави първите си стъпки в курортното дело и морелечението. Повечето къпещи се не знаят и не спазват елементарни правила, поради което има много инциденти. Христина Хранова не се задоволява да помага единствено на родилките. Влюбена в морето, тя е и отлична „плавачка“ и е първата жена воден спасител в България: „Спасих тия години не по-малко от 54 давящи се от явна смърт по непредпазливост или случайност. Из вълните на Черно море, през разни сезони на морските къпални.“
През 1907 г. варненският окръжен управител я награждава със сребърен орден „За гражданска заслуга”, по повод 25-годишната й акушерска практика, подчертават се и заслугите й като воден спасител. Издаден е „юбилеен спомен“ - специална пощенска картичка с портрета й на лицевата страна.
За участията си във войните на България и за всеотдайния й труд на акушерка и воден спасител Христина Хранова неведнъж е награждавана с военни и граждански отличия. На една от снимките й личат 6 ордена:
- Войнишки знак на Ордена за храброст IV степен с мечове.
- Орден за гражданска заслуга VI степен сребърен без корона.
- Възпоменателен кръст за независимостта; Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) сребърен. Той е връчван на взели пряко участие в военните действия.
- Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) бронзов. Освен на военни е бил връчван на служители на Червения кръст - лекари, милосърдни сестри и граждански лица с заслуги към армията.
- Почетен знак „Червен кръст” с лента, начална емисия, който според „Свидетелство от БДЧК” й се дава за войната от 1885 г. и за заслуги към болни и ранени.
Мизерия
Отдадена на работата си и на своите идеали, Христина така и не създава свое семейство. В последните години от живота си тя страда от ревматоиден артрит и живее в крайна бедност, често гладувайки дни наред. Въпреки отличията и заслугите й близо 8 години молбите й за пенсия се отхвърлят с мотива, че е работила само частна практика. Запазени са писмата й до властимащите, пропити с болка и мъка: „Никой няма да склопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта ми. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час… Стара, немощна, недъгава - аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме зъзна от студ. Аз не искам много. Помогнете, колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на майка България!…“
Едва в началото на март 1918 г. Народното събрание й отпуска 60 лв. „пожизнена народна пенсия“. В онези години горе-долу толкова е струвал един метър плат хасе и реално парите са й стигали да си набави толкова храна, колкото да не умре от глад.
Забравена приживе, Христина Хранова склопва очи на 14 септември 1922 г. в София. Неин биограф пише: „Погребаха я стари бойни другари, гроб без паметник, гроб отдавна заличен“.
Румен Жерев
