Отец Димитър Кабуров е предстоятел на единствения столичен храм в чест на цар Борис I Покръстител. Разговаряме с духовника за ролята на този светец за българската държава, както и за качеството на духовния живот в покрайнините на столицата с презастрояването и сектите, навлезли в ромския квартал, намиращ се в съседство.
- Отче Кабуров, тази година се честват 1160 години от покръстването на България. Вашата църква наистина ли е единствената на княз Борис-Михаил в цялата софийска епархия?
- Свети цар Борис I Покръстител сякаш е от малкото ощетени светци. Защото това е единственият храм, посветен на него. В Синодалната палата има параклис, носещ името му, но ако говорим за енорийска църква, то тази в кв. „Овча купел“ е единствена.
- Каква е историята на храма?
- Той е сравнително нов, въпреки че е посветен на толкова стародавен светец и събитие. Изграден е по времето на тъй наречения Алтернативен синод с помощта на дарения и на тогавашната общинска управа. Знаете, че от 1994 до 2004 година православната ни църква в България за съжаление бе разделена. След потушаването на разкола аз бях изпратен да служа тук. Църквата е осветена през 2000 г. и вече 25 години съществува за радост на енориашите, на жителите и гостите на столицата.
- А в какво състояние е днес църквата на княз Борис?
- Както всяка сграда, и тази си изисква грижа. Тя е правена на етапи, по-набързо и има нужда от освежаване, което сега правим. Ето, ако е рекъл Господ, след празниците мислим да погледнем и покривната конструкция – има тук-таме да се пипне. Но когато вярата в Бога е жива, когато го имаме обединението в енорията, постепенно нещата и с ръководството на Софийска митрополия се случват.
Ето например сега за празника (2 май) монтирахме храмова икона с венецианска мозайка на св. цар Борис-Михаил. Тя стана доста внушителна, 120 килограма, като размер 2,4 м на 1,2 м. Монтирахме я над входа на църквата. Освен нея сложихме и на нашия Спасител Исус Христос и на Богородица. Този тип икони не изсветляват от различните метеорологични условия и на практика са вечни. За това спомага и покритието им с 14-каратово злато, което аз избягвам да коментирам. То се лепи като фолио и не може да се махне лесно, както биха си помислили някои.
- Казвате, че е вечна, но делото на княз Борис I кореспондира с тази вечност и спасението на човешката душа. Колко важен е средновековният акт по покръстването на българската държава от днешно гледище?
- Приемането на християнството през IX в. може да се сравни по значимост със старозаветните времена, когато Моисей е спасил евреите от египетското робство. Лутали са се после 40 години в Синайската пустиня и са влезли в Обетованата земя. И както неговото дело е значимо за Богоизбрания народ, така и покръстването в православието от княз Борис носи спасение за цялата ни нация. То ни дава духовно обединение, международно признание да бъдем зачитани и днес като част от европейската цивилизация, в чиито основи стоят именно християнските ценности и добродетели. Някой сега може да каже, че българският владетел е действал от някакъв политически интерес. Да, но в онези дни той като истински водач дава личен пример, тъй като заедно със семейството си приема Христовата вяра. Той оставя жезъла и тръгва към Църквата, приемайки накрая монашеството. Знаете и после как постъпва той със своя голям син Владимир Расате, който се опитва да върне езичеството. Заради всичко това изборът на владетеля е велик, не е бил лек и трябва да сме му благодарни.
- Разкажете за духовния живот в храма, който реално е в покрайнините на българската столица?
- Едва ли се отличава с нещо от някоя друга енория. Да, някои храмове в центъра на София може да са по-посещавани по обясними причини. Ние се опитваме личният пример на духовенството да бъде най-голямата проповед за енориашите. Защото едно е, когато само говорим, но съвсем друго е, ако словото стане дело. Тогава и хората виждат в нас личния пример и биват печелени за вярата. Иначе гледаме богослужението да е на необходимото ниво, да славим Господа и светиите, които са нашите посредници пред Бога. Хубаво е все пак да се знае, че молитвите в българските храмове не са само за съответния квартал или енория, а за целия български народ и въобще за цялото човечество. Всеки човек в крайна сметка има нужда от Бог, стига да го открие и последва.
- Наблизо е ромският кв. „Факултета“. Как се съревновава Църквата за евангелизирането на братята роми предвид и факта, че през годините след 1989 г. в тези малцинствени общности влязоха ислямски и протестантски секти?
- Това, което казвате, е точно така. Всяка религия, учение или секта гледа да привлече към себе си човешкото същество и това е открай време. Когато говорим за ромската общност, там е по-сложно, защото назад в историята те не са имали своя принадлежност към само една държава. Затова различаваме български роми, румънски, гръцки, сръбски и така нататък в зависимост от държавата, в която се установяват. По правило те би трябвало да се числят към доминиращата религия на съответната нация, която за България е православието. Само че на практика не се случва точно така, защото в повечето случаи нашите роми са в други религии или християнски деноминации. Ако говорим за нашата енория, има такива, които идват и ми казват: „Отче, там не усещам Истината“, или че нещо се злоупотребява с вярата им. Така някои, които са се усетили, тръгват в православието. Имам много вече роми, които съм кръстил в храма. Постепенно те започват да навлизат във вярата, задават въпроси за едно или друго нещо. Има една журналистка ромка, която съм я кръстил, както нея, така и децата й. Ние като православни духовници гледаме да не делим хората по етнически признак. Постепенно те сами намират своя път към Бога.
- Религиозността е доста повърхностна и на ниско ниво и сред българите. Мина Връбница и Великден и храмовете пак опустяха, защо?
- За съжаление и това го има. За самия момент хората се събират да си кажем „Христос Воскресе“, да направят обиколката около храма и след това сякаш нямат потребност в масовия случай да посещават дома на Бога. Според мен причината е липсата на знание. Ето за това Светейшият ни патриарх Даниил е много прав, че е крайно време вероучението да бъде преподавано в училищата. Защото реално ние не си познаваме религията и вярата. Виждаме, че дори много хора не се кръстят правилно – чудят се с два ли пръста, с три ли, камо ли нещо повече. Затова се старая – дете или възрастен – поне мъничко да му обясня нещо, да му остане за в бъдеще. Това е и ролята на храма, който е своего рода едно духовно училище. Защото след това, когато човек е просветен, той тръгва да участва и в духовния живот. Посещава службите, започва да пости, да се изповядва и да се причастява. А така осъзнава ролята на църковните тайнства. Тогава благодатта на Бог започва да влияе върху личността на човека и да я променя към добро. В обратния случай се посещава храмът на празници и толкоз. Да, но това е като ходене на училище, без да си учим уроците. Латинската поговорка тук е много уместна: „Учим не за училището, а за живота“ (Non scholae, sed vitae discimus). Тоест – ние трябва да трупаме знания всеки ден. Затова вярата трябва да се превърне в начин на живот.
- Патриарх Даниил нареди наскоро да се направи ревизия на църковните имоти в Софийска епархия. Във вашия район имате ли проблеми с тях?
- Както в много градове и села, и тук има доста въпроси за решаване. Проблемите идват оттам, че често нещата не са регламентирани по установения ред. Доколкото зная, при нас още по времето на Алтернативния синод е купуван имот на друго място, после е прехвърлен на този, който е сега. Имотът трябваше да е по-голям, а сега даже се вижда, че нашата граница на кадастъра е по-настрани от реалната.
- Това, което казвате, сигурно създава доста колизии предвид повсеместното презастрояване на столичните квартали?
- Да, и тук се издават разрешителни за нови сгради. Строителите пък после предявяват претенции към нашия двор, дърпат ни оградата, искат да я махат. Миналата година имахме среща с бившия главен архитект на София Здравко Здравков. Тогава се зададе въпросът дали оградата ни е масивна, каквито явно твърдения е имало. А тя на места е метър бетон височина и 40 см дебелина, над които има метална ограда. Засега, слава на Бога, се разбрахме, че няма да се пипа църковният имот, а собствениците ще бъдат обезщетени по реда. Остава отворен въпросът дали ще можем да си вземем имота в реалните граници, които ни се полагат в едната посока. И пак се връщам на покръстването и на това, че сме единственият храм на княз Борис I в столицата.
Ето и този булевард, който пресича целия квартал, защо се казва „Линкълн“, а не „Цар Борис Покръстител“? Това би било радост за мен и за всеки един християнин тук. Вместо това сме склонни все да оставяме историята си и да търсим чуждото, което ни се вижда уж по-модерно. Винаги съм казвал, че поколенията преди нас не са били лекомислени, много са ни дали и изградили. Трябва само да стъпим отгоре му и да надграждаме, а не само да рушим. И всичко ще си дойде на мястото, ако нравственото възпитание намери отново място в българското училище. Народ, който не поддържа трите неща – историята, езика и националното си вероизповедание, е обречен да изчезне от Земята. Това е доказано. А ние все отстъпваме от тях и нас това ни чака. Наскоро имах среща с педагог от наше, софийско училище. Той ми сподели следното: „Докато учехме „Вероучение“ дори като свободноизбираем предмет, имахме висок успех с децата, нямаше побоища и викане на родители.“ След това се сменя ръководството, този предмет е забравен, успехът тръгва надолу, анархията се вдига, непрестанно се викат родители. С това той ми онагледи, че дори един човек да е против влизането на религиозните добродетели в училище, действителността безспорно доказва колко важно в личен и обществен план е нравственото възпитание на подрастващите.
- Разкажете за себе си – откъде сте родом, как тръгнахме по пътя на вярата?
- Роден съм през 1975 г. в Пазарджик. Дете на възрастни родители съм, които работеха на по три смени във фабриките. На по 40 години решават да се оженят. Създават три деца. Майка ни още от малки ни учеше във вярата, да не тръгваме на училище, без да си кажем молитвата или да минем през „стаята“ на Дядо Боже. До седемгодишна възраст аз, сестра ми и брат ми сме приспивани с Библейската история. Преди промените, нямаше я още Пловдивската духовна семинария, и отидох в тази на гара Черепиш. Там изкарах една година, след което ни прехвърлиха в кв. „Лозенец“ в София, където е тя сега. След казармата вече изкарах и Духовната академия. И вече 25-26 години съм свещеник. Започнах в село Чепинци, след което от 2004 година след края на Разкола съм в храма в кв. „Овча купел“. Аз и на енориашите все повтарям, че макар да сме краен квартал, носим свято име, което е споменато в Библията.
Любомир Старидолски
