П реди почти век и половина, на 29 април 1877 г., е създадено Българското опълчение, онази част от руската армия, която по време на Освободителната война показва на цял свят как българинът умее не само да воюва, а и да мре за свободата на отечеството си.
Българите в състава на опълчението удивиха света с безпримерната си храброст и героизъм и показаха, че последвалата свобода и възстановяването на българската държава след пет века чуждо иго не е поднесена на тепсия.
Идеята
Историята на създаването на Българското опълчение започва още през 1876 г., две години преди началото на самата война. След кървавото потушаване на Средногорското въстание сред руските управляващи кръгове започва все по-усилено да се говори за вдигане на една поредна бъдеща война срещу Османската империя. Император Александър II също смята, че моментът е подходящ, държавата на султана достатъчно силно се е компрометирала с жестоките изстъпления, проявени при потушаването на въстанието на българите, и вече не се ползва с предишната безрезервна подкрепа на повечето от европейските Велики сили. Малко известно е, че идеята за създаването на бъдещото българско опълчение е на руския офицер ген. майор Ростислав Фадеев, който изготвя за императора цял доклад, озаглавен „Болгарское дело в турецкой войне“.
В нея се предвижда създаването на българска войска в състав от 3 пеши бригади и 6 конни сотни, която по време на войната ще изпълнява само военнопомощни и конвойни функции. В по-далечен план се предвижда при успешен край на войната и възстановяването на независимата българска държава опълчението да сложи начало на редовната българска войска.
Макар идеята за създаването на опълчението да не се разгласява, тя успява да достигне до българите в странство и още от есента на 1876 г. в Кишинев започват да се събират доброволци, като броят им достига до 700. През декември е създаден Пеши конвой при главнокомандващия княз Николай Николаевич с численост от 300 конници, повечето от които са българи. На 12 април 1877 г., в деня на официалното обявяване на войната, създаденото военно формирование участва във военния парад, като марширува пред очите на самия император Александър.
Съмнения
Тук е мястото да отбележим, че отначало руските офицери посрещат с недоволство и дори с насмешка създаването на военна част, съставена от българи. Според тях българите не ги бивало за нищо освен да орат и копаят и от тях никога нямало да излязат добри войници. „Само ще ядат продоволствието на нашите войници и ще хабят униформите и боеприпасите.
Те никога не са виждали как се стреля с пушка и още при първата битка ще се разбягат като зайци“, негодуват руските офицери. Участието на българския Пеши конвой в парада и демонстрираната дисциплина и строева подготовка затварят устата на мнозина от скептиците. Участието на българските опълченци във войната през следващите месеци обаче ще накара не само руските офицери, но и целия свят да се поклони доземи пред героизма и жертвоготовността на българския опълченец. За да се стигне дотам руски офицер да свали ордена си, даден му от император Александър, и да го закачи върху гърдите на един от ранените български войници с думите „Ти заслужаваш този орден много повече от мене, юнако!“.
А командващият опълчението ген. Столетов, когото в началото всичките му колеги офицери окайват за нелеката съдба да се разправя с тази разпасана българска команда, в края на войната заявява, че се гордее със своите българи, които са допринесли изключително много за победата във войната и с действията си са положили кръвта и костите си пред така дълго жадуваната свобода.
Героизъм
До началото на войната числеността на Българското опълчение достига 7400 души, които са обособени в 6 дружини. А по-късно в хода на бойните действия са създадени и още 6. Възрастовият състав на опълченците е от 14 до 65 години. На 6 май 1877 г. в опълченския лагер край Плоещ българските войници се сдобиват и със знаме, подарено им от жителите на руския град Самара. На 22 юни заедно с руските войски от предния отряд на ген. Гурко опълченците преминават река Дунав и се отправят към вътрешността на българските земи.
Три дни по-късно те са в Търново, а оттам се отправят към Стара планина. В следващите месеци българските опълченци участват в най-тежките и кръвопролитни сражения: при Шипка, Шейново, Стара Загора, Казанлък, Нова Загора. Едва ли има българин, който да не е чел стихотворението „Опълченците на Шипка“, в което Иван Вазов предава чудесата от героизъм, проявени от българките опълченци при отбраната на връх Шипка. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че със своята смелост и жертвоготовност българите измиват срама на руските висши военни, които поради неизвестни причини подценяват силата на Османските въоръжени сили и тръгват на война с недостатъчно количество войски.
Така в един момент на Шипка се оказва, че има недостиг на руски войски. И ако не бе храбростта на българските опълченци, войната можеше да завърши по друг начин, неприятен за Русия. След като положението на Шипка е овладяно, опълченците са изтеглени в Габрово. През зимата на 1877-1878 г. те участват и в настъплението на руските войски в Южна България и в прогонването на османските войски оттам. След Освобождението опълчението поставя основите на Българската земска войска, първата въоръжена сила на Княжество България.
Много поборници остават без пенсии
След Освобождението в борбите за власт новите български управляващи правят и неща, които са доста позорни. Една немалка част от опълченците, които така и не съумяват да се докопат до кокала и да участват в управлението на Княжество България, са оставени на произвола на съдбата. Българското народно събрание отначало проявява голяма щедрост и раздава поборнически пенсии на поразия.
След това обаче минава в другата крайност, като отнема веднъж отпуснатите пенсии на хора, които са дали кръвта и са рискували живота си за свободата на отечеството. „За да живееш добре днес, трябва да ближеш обувките на депутатите и да биеш чело в земята пред тях. Какво от това, че си с две рани от войната. От това днес никой не се интересува“, с огорчение обобщава един от бившите опълченци.
Оцелял Ботев четник също участва
В състава на българското опълчение участват хиляди българи както от вътрешността на страната, така и от странство. Сред тях има такива, непомирисвали оръжие, но и такива, които до този момент вече са набрали доста солиден опит с пушка в ръка в предишните въстания и горски хайдушки и комитски чети. Един от тях е Антон Иванов – Габровчето.
Той изминава целия път на Ботевата чета, а след смъртта на войводата е заловен и прекарва два месеца в затвора. Освободен е по силата на обявената от султана амнистия и веднага се прехвърля в Румъния, където се записва в състава на Българското опълчение. По време на една от битките е ранен. След Освобождението е военен инструктор и разсилен. Взема участие в Сръбско-българската война. Тъй като здравето му е силно разклатено, през 1892 г. Габровчето подава молба за поборническа пенсия. Която му е отпусната цели 16 години по-късно, през 1908 г.
При това в минимален размер от 50 лв., с които, както свидетелства човек от онова време, „можеше да си купиш хляб, но не и салам“. В следващите 10 години поборникът подава още много молби за увеличаване на пенсията му, но напразно. Умира през 1919 г. беден и в мизерия, забравен от самозабравилите се нови български властници.
