В есела Велин притежава IV дан (най- високата степен по айкидо, която се придобива с технически изпит). Тя е една от малкото жени, които я притежават, и една от малкото българи, които имат защитена дан степен в Япония, Хомбу Доджо - световната айкидо централа. Това се случва след едномесечно интензивно обучение там.
Започва да тренира айкидо на 9 години в Сливен при сенсей Радостин Маринов. Като студентка в София тренира в школата на сенсей Ивайло Петров.
Усещайки преподавателската работа като достигнат момент в своето развитие, през 2015 г. заедно с Владимир Велин основават самостоятелно Доджо.
Има висше образование като ландшафтен архитект, но избира да се посвети професионално на дейността в Доджото, тъй като я намира за по-ценна в личен план. Запазва интереса към градинарстването и устойчивия начин на живот и продължава да черпи вдъхновение от природата в различните аспекти на своята дейност. Не спира да надгражда своите технически умения чрез участие в айкидо семинари, като успоредно развива компетентности за преподаването, работата с хора, управлението и развитието на цялата организация.
- Весела, как открихте айкидо?
- Бях на 8 години, когато приятелка на майка ми ни покани да гледаме международен семинар по айкидо в моя град - Сливен, провеждан от японски сенсей. Не бях се срещала с японската култура дотогава. Нищо не разбирах от самия спорт, но това, което ме впечатли страшно много, беше цялостната обстановка в Доджото. Хармонията и негласното разбирателство между трениращите.
- Защо точно айкидо? Какво точно ви грабна в него?
-Ако трябва да съм честна, дълго време не съм си задавала този въпрос. Когато бях дете, тренирах, защото майка ми ме записа и защото сенсеят за мен беше силен възпитателен фактор. Знаех, че чрез тренировките се уча на постоянство и дисциплина. Имах принадлежност и откривах общност в лицето на останалите трениращи. Това ми беше достатъчно. Когато се преместих в София и дойде време да започна да тренирам айкидо за себе си, а не защото някой друг ме кара, преоткрих хармонията и красотата в изкуството. Чувството за общност и свързаност с останалите, независимо кои са те. За мен Доджото по айкидо винаги е било като едно голямо семейство, от което съм част.
- Какво всъщност е айкидо?
-Айкидо е бойно изкуство, което ни учи как да се разбираме по-добре с хората. Не се бием помежду си, борим се за връзката между нас. Много хора се чувстват разочаровани в този момент, не откриват смисъла от практиката, ако не могат да я приложат като уличен бой. Или пък като самозащита. Има далеч по-ефективни системи за самозащита от айкидо! За мен неговото приложение е не само как да разрешаваме конфликтите по мирен начин, а как изобщо да не влизаме в тях. Какви качества ни трябват на самите нас, за да се разбираме по-добре с другите. Тогава осъзнаваме, че най-трудната битка е тази за хармонията между хората. И за да я постигнем, трябва много неща вътре в себе си да преборим.
- Има ли удари в айкидо?
-В айкидо има атаки, които идват от формите на меча - например вертикално разсичане, диагонално разсичане, неутрализиране на ръката, която изважда катаната. Разбира се, тези форми днес са морално остарели. Никой няма да ви атакува по този начин на улицата. Затова атаката се разглежда по-скоро като устрем, като импулс, като инициация на взаимодействието. Нейният смисъл е да разберем, че когато единият влиза - другият трябва да отстъпи, иначе ще настане сблъсък. Когато единият отстъпва - другият трябва да влезе, иначе няма да има връзка. Атаките са средство да се научим на хармония. Звучи парадоксално, но е факт. Защото в ежедневието си ние се срещаме с много атаки. Дали ще е истерията на детето, ядосаният шеф или лошото време… И винаги пред нас има три опции - да се блъскаме с тях и да им се противопоставяме, да бягаме от тях и да се опитваме да се скрием… или да ги посрещнем и да ги превърнем в изкуство (смее се).
- Има ли състезания в айкидо?
- В основните стилове в айкидо няма състезания. Такава е била идеята на създателя - да ни внуши, че няма нужда да се състезаваме с другите хора. Трябва да разберем, че най-голямата победа е победата над самите себе си и над собствените слабости. Във философията на айкидо ние не сме противници с другите, ние сме партньори. О’сенсей казва: „Айкидо не е още един начин да победиш врага... Целта на айки е да обедини хората и да ги направи едно голямо семейство.”
- Има ли възрастови ограничения в айкидото? На каква възраст трябва да се започне?
- Това, че нямаме състезания, позволява на всеки да се развива със своя собствен темп, без да се налага да влиза в категории или да покрива нормативи. В този смисъл няма конкретна възраст - може да започнете на 4, може и на 44, ако сте в добра форма. Това обаче може да доведе до заблуда. Някои клубове са твърде толерантни и промотират, че “всеки”, във “всякаква” форма и на “всяка” възраст може да тренира айкидо. Според мен това не е така. Ако си на 65 години, със здравословни проблеми и с 30 килограма наднормено тегло, не можеш да тренираш айкидо, поне не в нашата школа. Айкидо е много динамична двигателна активност и колкото по-рано започнем с нея, толкова по-добри резултати ще имаме.
- На какви физически навици ни учи айкидо?
- Айкидо според мен е една от най-трудните спортни дисциплини, защото трениращите трябва да комбинират в себе си буквално противоположни качества. Трябва да си гъвкав и еластичен, за да следваш партньора и да пазиш връзката, но трябва да си бърз и взривен, за да даваш добри атаки и да поддържаш динамиката. Трябва да имаш обща сила, за да може тялото ти да издържи превъртанията. А режимът, в който масово се работи, изисква и сериозна издръжливост. Това отговаря на въпроса защо не можеш да започнеш на 65 години или пък ако имаш 30 килограма наднормено тегло.
- На какви психически навици ни учи айкидо?
- Най-важното, на което ни учи айкидо, е да гледаме на отсрещния човек като на партньор. Не като на противник, не като на съперник, не като на състезател. Учи ни, че ние всъщност сме едно цяло. Учи ни да се свързваме, за да постигаме хармонията със себе си и с останалите. Но това не е лесно умение. Тук идва самоконтролът - когато си ядосан, да искаш да се развикаш на някого, но да не го направиш. Когато се провалиш - да искаш да обвиниш другите или обстоятелствата, но да потърсиш проблема в себе си. Да намалиш собственото его…
На фона на състезателния свят, в който живеем, айкидо се явява алтернатива - то ни показва, че не сме сами. Постоянно се срещаме с други хора и от нас зависи дали тази среща ще е сблъсък или хармония. Според мен е по-добре да е хармония.
Намирам, че най-ценностното в айкидо е уникалният синтез от физически и психически качества, които предава. “Здрав дух живее в здраво тяло”, са казали древните. А “балансът” остава най-голямата химера за съвременния човек. Баланс между тяло и дух. Между идеи и действия. Между стремеж и себереализация. Между Аза и другите. Смятам, че това са умения, за които си струва да работим цял живот, а ако започнем още от деца, имаме много по-голям шанс да ги достигнем. Затова моята мисия е да развивам и затвърждавам тези умения в себе си и да помагам в предаването им на децата на първо място чрез своя личен пример. Защото децата не слушат какво им говорим, те гледат какви сме и какво правим.
Екатерина Томова
