П рез нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. от брега при румънското село Петрушан една чета, състояща се от между 125 и 128 българи, преминава Дунава и стъпва на българска земя. Начело на четата са двамата войводи Хаджи Димитър Асенов и Стефан Тодоров Караджата. Двама български родолюбци, които ще останат завинаги в Пантеона на българската слава.
Тяхната мисия е да вдигнат българския народ на въстание. Тъй като още със слизането си на българския бряг са забелязани от османските власти, които изпращат след тях потеря, е взето решение четата с бърз ход да премине през Северна България и да достигне Балкана, където войводите да решат какви ще бъдат по-нататъшните действия.
Сражения
Още същия ден обаче край село Караисен четата е застигната от башибозук, наброяващ над 1000 човека, и е обградена, принудена да води сражение. Тук четата дава първите си жертви, но с падането на мрака все пак успява да се измъкне от заложения й капан. Битките продължават и през следващите два дни, като на 9 юли край Вишовград четата се сблъсква с четирихилядна редовна османска войска. Тук около 20 българи падат жертва.
Обезкървена и намаляла до 85 човека, четата все пак успява и тук да се измъкне и продължава напред към Балкана. Войводите се надяват, че ще успеят да достигнат до гората закрилница, без да се налага да предприемат повече сражения. Уви, оказва се, че грешат и че най-съдбоносните моменти за момчетата, тръгнали да жертват живота си за свободата на родината, тепърва предстоят.
На 10 юли четата достига до Канлъ дере край Вишовград или Кървавия дол в превод от турски. Името му отговаря напълно на онова, което ще се разиграе тук през следващите часове на този злокобен ден. Дали поради недоглеждане или поради силната умора, но войводите допускат четата да бъде обградена от двете страни, като върху нея се изсипва дъжд от куршуми.
Знаменосецът Георги Чернев е убит, а войводата - сърцатият Стефан Караджа, е заловен жив, ранен на няколко места. Четата намалява наполовина, а сражението продължава от сутринта до късния следобед. И отново нощта се превръща в спасителка за бунтовниците, които успяват някак в тъмното незабелязано да минат покрай врага и продължават все по-нагоре и все по-навътре в планината. Но и турците се усещат и рано на следващата сутрин продължават преследването.
Бузлуджа
През следващите 7 дни четата има епизодични сражения с врага, но успява да достигне до връх Бузлуджа. Там на 18 юли 30-ината четници са обградени от вражеска редовна войска и башибозук с численост около 800-1000 човека. Четниците вече са привършили боеприпасите си, оръжията им са стари и мокри от дъжда и не искат да стрелят.
Срещу тях врагът изправя модерни английски пушки и неограничено количество боеприпаси. Едва ли някои от българските юнаци изобщо си е правил илюзията, че ще излезе жив от обръча. Но нали затова са дошли, да загинат. Жалко само, че не успяват да вдигнат народа на бунт, на въстание. Но и така саможертвата им не е отишла напразно. Вероятно такива мисли са минавали през главите на четниците в онази лятна сутрин, посрещайки първите турски куршуми.
Сражението продължава към три часа и едва няколко човека успяват да се измъкнат. И тук е първата мистерия, свързана с четата, а именно съдбата на войводата Хаджи Димитър. Според някои историци тук той е убит, а оръжията и намерените в дрехите писма и документи са били отнесени на Митхад паша в Русчук.
Според други изследователи обаче Хаджията, макар и ранен, е изнесен на ръце от другарите си и е пренесен до връх Кадрафил в Средна гора, където три денонощия по-късно умира от раните си. И оттук възниква и вторият въпрос къде е бил погребан Хаджи Димитър? Какво се е случило с тленните му останки?
Версии
За съдбата им има няколко версии. Според едната след края на битката тялото на войводата заедно с тези на останалите убити четници са пренесени тайно от Бузлуджа и са погребани в двора на църквата „Архангел Михаил“ в казанлъшкото село Крън. Според друга версия обаче войводата е бил погребан на връх Кадрафил, а през 1880 г., вече след Освобождението, костите му са извадени и са препогребани в двора на църквата „Св. св. Петър и Павел“ в село Аджар.
По-късно майката на Хаджията – Маринка, ги взема и ги пренася в родния Сливен и ги погребва в църквата в днешния кв. Клуцохор. През 1970 г. костите са извадени оттам и са предадени на местния исторически музей. През 2016 г. антропологът Йордан Йорданов им прави изследване и сензационно обявява, че те не са на Хаджи Димитър. Според учения костите са на мъж на възраст между 18 и 22 години с ръст около 173 см. А за войводата се знае, че загива на 28 години и е бил по-нисък и набит. Всъщност това съвсем не е първото съмнение за това, че намерените останки не са на войводата.
Още през 1935 г. учени от БАН изразяват подобно съмнение по повод идеята костите да бъдат положени в костницата в паметника на Хаджи Димитър. През 1954 г. общината в Сливен излиза с предложението тленните останки да бъдат извадени от музея и да бъдат погребани в двора на бащината къща на войводата.
Но от БАН отново оспорват тяхната достоверност. Застъпниците на твърдението, че костите са на войводата, излизат с аргумента, че те са били разпознати от майката на войводата по един от липсващите зъби на скелета, който синът й си бил счупил още като дете. Техните опоненти пък цитират спомени на един от хората, участвали в погребването на телата на убитите на Бузлуджа. Според него на ръката на едно от погребаните тела били изписани буквите Х. Д. А се знае, че Хаджи Димитър е имал такава татуировка.
Догадки
Мистерия витае около тленните останки и на втория от войводите Стефан Караджа. За него има безспорни доказателства, че е заловен жив и е откаран в Русчук, където е осъден на смърт чрез обесване. Кога и как точно завършва животът на Караджата, също не е особено ясно. Според едни той е обесен, а според други умира преди изпълнението на присъдата от тетанус, причинен от възпаляването на едната от раните му.
А според академичната „История на България“, издадена от БАН, „войводата починал от раните си, но макар вече мъртъв, бил качен на бесилото“.
Няма нищо странно в това. Турците и друг път са бесили вече мъртви хора. Според официалната версия след смъртта тялото на Стефан Караджа е свалено от бесилката от баба Тонка, която го погребва, но запазва в дома си черепа му. В продължение на дълги години автентичността на този череп също е била обект на спорове. През 1986 г. вече споменатият антрополог Йордан Йорданов го изследва и заявява, че това не е черепът на Караджата.
Това било череп на мъж на възраст около 40 години, а се знае, че войводата загива на 28 години. Според поддръжниците на версията на проф. Йорданов най-вероятно баба Тонка, която не е присъствала лично на обесването на Караджата, да е объркала тялото и да е взела чужд череп.
През 2014 г. при строителни работи в дома на баба Тонка на брега на Дунава в Русе е намерен надгробният камък на Стефан Караджа. Днес гробът на войводата се намира в Парка на възрожденците в крайдунавския град, а тленните му останки през 1978 г. са пренесени в Пантеона на възрожденците.
Сабите
И ако за тленните останки на двамата войводи има спорове и разногласия, то учените са единодушни по отношение на това, че до наши дни са достигнали сабите на Хаджията и Караджата. Те са доста любопитни оръжия, за които заслужава да бъде разказано.
Спадат към т.нар. револверни саби, тъй като върху дръжката си имат и по един малък револвер. Неговото предназначение било да простреля противника, но това можело да стане само от много малко разстояние. Сабите са изработени в белгийска оръжейна фирма, известна по онова време с качествените си оръжия. Това, което също е много любопитно обаче е, че двете саби имат поредни номера – 345 и 346. Очевидно двете оръжия са били част от една поръчка. Как обаче са се съхранили до наши дни не е много известно.
Иван Георгиев
