Л юдмила Филипова разкрива мистерия с Исус Христос в новия си роман „Божият ген“, издание на „Ентесиаст“. Има ли връзка между Исус Христос и Йоан Кръстител и защо днес това е по-важно от всякога? Мистерия, история, религия, доза екшън и любов са преплетени в „Божият ген“. След „Където се ражда Слънцето“ известната писателка отново се впуска в преследване на отговори за значението на нашите земи.
Книгата „Божият ген“ е отнела дълги години работа на Филипова. Авторката е събирала данни, провеждала е разговори с представители на християнската религия, учени, историци и различни специалисти. Много от разкритията, които прави в предишните си книги, я водят до задаването на нови въпроси.
Какво се крие зад историческия образ на Исус? Кой всъщност е Предтечата и къде са открити единствените доказано автентични негови мощи? Защо те са така желани от масони, дарвинисти и могъщи тайни служби от цял свят и какво може да разкрие извлечената от тях ДНК? Съществува ли скрит код зад Розата на компаса, Пентаграма на Венера, най-старата писменост и иконата „Мадоната с щиглеца“? И защо важни ръкописи на Чарлз Дарвин изчезват мистериозно от библиотеката на университета в Кеймбридж? Има ли неразгадано послание в мистичните текстове на песните от сборника „Веда Словена“? Древни загадки и тайни, останали засекретени хилядолетия наред в религия, архитектура и изкуство, започват да се разнищват и намират своите отговори, водещи към древните тракийски земи и техните първи обитатели. А там се крие истина, която човечеството не е имало очи да види досега.
Напълно в стила на Филипова и тук тя обвързва цялостния сюжет на романа с необикновена любовна история.
В края на III в. от н. е., област Тракия
Мощен гръм прокънтя в небесата и се изви силен вятър. Мъжът пристъпяше със сетни сили към Странджа планина – на гърба си носеше тежка торба с мраморно сандъче в нея. Дългите му прошарени коси се вееха на вятъра. Кокалестото му тяло бе скрито в груба, на места прокъсана роба. Наричаха го Тома. Последните живи наследници на апостолите от времето на Исус му бяха дали светиня, която той трябваше да занесе на указано от тях място. Дори не попита какво ще носи – знаеше, че с въпроса си би подложил мисията на риск. Дадоха му и увито в пелени бебе. Прикрепи го на гърдите си в парче плат. По пътя го раниха преследвачи, но той успя да се укрие. Така и не разбра кой го стори. Последваха го от Йерусалим и той знаеше, че животът му е в опасност. Същевременно помнеше, че каквото и да му коства, той трябваше да завърши мисията си. Дължеше го на предците. Колко животи бяха дадени, за да завършат делото, колко векове в усилия бяха нужни, за да стигнат дотук. Макар и ранен, той най-сетне стигна до остров Свети Иван край Магна Аполония, наричан от някои съвременници Созополис, което в превод означаваше град на спасението. На мястото имаше пищен храм на бог Аполон. До него се простираше древно тракийско светилище, което се славеше от хилядолетие. Християнството още не бе стигнало дотук. Именно там, в основите му, той закопа носеното от него сандъче. Прекръсти се и прошепна:
– Корен при корена се връща. Земя при земя отива. Наш водач бъди и пътят ти ни покажи... Амин.
Тома побърза да се отдалечи от мястото, защото усети, че преследвачите са още по петите му. Не се лъжеше. Този път стрелата им го прониза фатално. Тома падна на земята в гробището до светилището и най-сетне си отдъхна от житейските тегоби. На небето се скупчваха гъсти облаци, а от морето се задаваше буря. На гърдите на Тома все още ревеше пеленачето. Последната му мисъл бе молба някой да намери час по-скоро бебето. А после пое последен дъх и затвори завинаги очи.
В наши дни, Созопол
Беше горещ летен ден в разгара на туристическия сезон. Созопол туптеше като живо сърце. Бе изпълнен с аромат на зрели смокини, дъх на море и водорасли, изгарящи слънчеви лъчи и неспирната глъчка на летовниците. Влагата и горещината натежаваха в следобедните часове. Привечер навяваше приятен морски бриз и единствено той в тези дни носеше усещане за свежест. А жуженето на туристите се заменяше от грохота на разбиващите се в прибоите вълни.
Предния ден в града бе пристигнала делегация от Ватикана, за да освети мощите на Йоан Кръстител, открити преди години на остров Свети Иван край Созопол. Кметът и местните църковни служители ги посрещнаха с тържествена вечеря. На другия ден те обходиха онова, което бе останало на острова. Посещенията в този период бяха забранени заради гнезденето на гларусите и десетки редки птици, но забраната не се отнасяше за толкова висшестоящи духовници. На мястото не откриха друго освен останки от каменни градежи и безброй птичи гнезда. Но дори само руините подсказваха за внушителния блясък и мащаб, които някога са имали манастирът и църквата, издигали се тук.
Йоан работеше като йеромонах (б.а. - монах свещеник) в църквата „Св. св. Кирил и Методий“ от няколко години. Бе завършил Богословския факултет на Софийския университет, след което се бе отдал на монашество в българския манастир в Атон. Там бе положил обет за безбрачие и се бе врекъл изцяло на Бога.
Светското му име бе Иван, а даденото му от Бога при замонашването му – Йоан. Той бе изгубил семейството си още като дете в автомобилна катастрофа и манастирският живот се бе превърнал в неговия единствен свят. Правеше всичко, за да служи на Бог по най-праведния начин. Работи в Атон, докато не се освободи място в българска църква, за което нямаше много кандидати. Духовниците в България споменаваха, че има все по-малко желаещи за работа в храмовете, особено в провинцията.
Монахът внимателно обръсна наболата си брада пред малко парче огледало в тоалетната. От църквата го бяха настанили в скромна стая в един църковен имот в града. Сините му очи изпъкваха над черното расо. Постави позлатен кръст на гърдите си, среса прилежно късата си светлокестенява коса и се запъти към църквата. Тя се намираше съвсем наблизо, в началото на Стария град. Когато Йоан влезе, вътре вече имаше неколцина туристи, които говореха на висок глас и си правиха селфита със светините. Все още му бе трудно да свикне с изгубената вяра и човещина у хората, както и с неуважението към светите вещи и мощи.
В късните следобедни часове висшепоставената делегация стигна до църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Тя вече бе затворена за посетители в очакване на церемонията по светото освещаване. Йоан ги посрещна – като един от служещите в храма попове. Той поздрави делегацията и се запозна с представителите й. Тъй като говореше добре английски език, им разказа как са намерени едни от най-важните мощи за християнството. А когато стигнаха до олтара, им ги показа. Бяха положени в малко бяло ковчеже. Скоро пристигна и протойерей Серафим, който бе глава на малката църква. Минути по-късно започна богослужение по освещаването на костиците.
Йоан се отдръпна настрани, за да не пречи на свещения ритуал, но следеше внимателно гостите, за да може да помогне при нужда. След известно време поведението на ватиканската охрана му се стори някак особено. Бяха твърде въоръжени за подобно събитие и проявяваха нескрит интерес към мощите на Йоан Кръстител. Оглеждаха ги и ги снимаха неколкократно въпреки изричната забрана, окачена на стената. След церемонията подробно разпитаха отец Серафим за тях, а също и доколко часа работи църквата и остават ли служители да пазят вечер в нея.
Всичко това притесни Йоан и му припомни за покушенията над монаси и реликви по целия свят през последните месеци. Имаше някакво особено усещане за тези хора и по неведоми за него причини то не бе добро. Докато ги оглеждаше по-внимателно, забеляза, че един от тях носеше значка на ЦРУ. Това го изненада още повече, защото очакваше охраната да е от традиционните за Ватикана швейцарски наемници. Връзката на духовната делегация с ЦРУ му се стори смущаваща. От друга страна, тя не бе и съвсем нелогична, тъй като Католическата църква бе най-силно представена в Америка (б.а. - 48,5% от всички католици живеят в Америка, 21,8% в Европа и т.н.) – и вероятно бе нормално американските служби да работят с папските представители, помисли си Йоан.
Изведнъж си припомни, че предната нощ насън му се бе явил самият Йоан Кръстител. Помоли за помощ, но защо – така и не стана ясно в съня. Тъй като нищо във всекидневието му не можеше да се свърже с това видение, Йоан просто го бе забравил. Сега обаче, когато наблюдаваше как служители на американските тайни служби по неясни причини правят замервания и снимки в малката църквичка, потръпна и усети, че нещо не е наред.
