М исля, че за всеки млад треньор по футбол идва моментът, в който стои безпомощен на тъча, поглежда към публиката на стадиона и се пита: „Какво правя? Как стигнах дотук?”.
За мен този момент дойде по време на третия ми мач тук, когато Айнтрахт ни размазаха. Тогава бяхме трети отзад напред. Сигурен съм, че в онзи момент на никого не му е минавало през ума, че може да станем шампиони в обозримо бъдеще, тъй като бяхме на оцеляването. Но аз вярвах, че разполагаме с много талантливи играчи. Затова преди Айнтрахт си мислех, че можем да надграждаме и да вървим нагоре. Поработих здраво, за да измисля добра тактика. Но в момента, в който започна срещата, всичките ми „идеи” отидоха в канала.
Тефтер
Сигурен съм, че след края на мача във Франкфурт мнозина са си помислили защо ли шефовете са наели треньор, чийто опит се изчерпва до работата с втория тим на Реал Сосиедад. За мой късмет разполагах със страхотна група футболисти и екип, които ме подкрепиха и повярваха, че вървим в правилната посока.
Това просто ми е в кръвта. За себе си имам много простичък отговор на въпроса какво място заема футболът в живота ми. Спомням си онези вечери, когато бях малък и всички се събирахме около масата за вечеря. Баща ми винаги имаше подръка молив и тефтер, водеше си записки и измисляше тактически схеми, докато мама готвеше. Работата на татко беше да премисли плана за работа за следващия мач и следващата тренировка. Тогава нямаше лаптопи, интернет и бази данни със статистика. Той чертаеше на ръка с молив в тефтера схемите, докато мама се опитваше да подреди чиниите и вилиците. „Перико, моля те”, опитваше се тя да води вече загубена битка и в крайна сметка се примири. Нямаше избор. В крайна сметка тя се запали по тази игра повече от всеки един от нас.
Един приятел
Когато си помисля за футбол, първото нещо, което изниква в съзнанието ми, е картината на семейната вечеря. Мечтите ми тогава звучаха смешно.
Имах и един приятел от нашата махала, който също беше луд по футбола. Всеки ден излизахме със скейтбордите, отивахме до плажа да играем тенис, да караме сърф и, разбира се, да ритаме. Той беше по-малък от мен и моите връстници - с няколко месеца или нещо подобно, но нали се сещате, че на тази възраст винаги гледаш да мачкаш по-малките. Поне се опитвахме, защото той не се даваше. Искаше винаги да печели на всяка цена, дори ако става дума и за просто мачле на плажа. Такъв се раждаш. Тази страст не се научава, тя ти е дадена. Тя ни сближи и ни обединяваше. И до ден днешен е така. Преди няколко месеца ми се обади старият ми приятел Микел Артета и както може да се сетите, пак си говорихме за футбол...
Той каза: „Играем с Байерн в Шампионската лига, какво ще кажеш?”. Отвърнах: „Ние ще сме срещу Уест Хем, как го виждаш?”.
Преход
Моят път до Байер и до това да стана треньор е нещо, за което мога единствено да бъда благодарен, особено след края на този невероятен сезон. Дали беше съвършен? Не, не беше. Но със сигурност беше вълшебен.
Сезонът ни с Леверкузен бе вълшебен, призна Алонсо.
Когато ми се обадиха от Леверкузен, бях много далеч от големите мачове. Всичко, което знаех за Байер, беше от времето ми на активен футболист. Знаех, че имат страхотен стадион и редовно играят в Европа. Огледах отбора и си казах: „Тук може да изникне нещо интересно”.
За да стигнеш до трофей, трябва да започнеш да работиш една година по-рано. За нас всичко започна от сезон 2022/23, от онова равенство в реванша срещу Атлетико (Мадрид) в Лига Европа. Почувствах, че групата е специална. Можех да видя увереност в очите на играчите. Увереността или е там, или я няма. Ние вярвахме, дори когато падахме.
В края на онзи сезон събрах футболистите, за които имаше оферти от други отбори, и ги помолих да останат. Казах им: „Ще направим страхотен сезон”. Някои имаха нужда от повече кандърдисване, защото това си беше рисков залог, но в крайна сметка всички ми повярваха и може да съдите за нашия сезон по резултатите, които постигнахме. От първия мач за сезона срещу Лайпциг, знаех, че сме в играта за трофей.
Чувството да станеш треньор, след като си бил футболист, е много странно. Стоиш прав на тъча 90 минути и се чувстваш безпомощен. Играта, която си играл с крака, сега трябва да я играеш само с главата си. Винаги да мислиш един ход напред. Гледаш какви решения взимат футболистите ти на терена и само можеш да си повтаряш: „Точно така, точно така, давай, браво, давай”. Едно лошо докосване и: „Неее, хайде момчета, нека да го отиграем както трябва”. Понякога ти се иска да влезеш, да покажеш точно какво имаш предвид. Но от първия сигнал на мача срещу Лайпциг в главата ми имаше единствено: Давай, точно така, браво, давай, давай”.
Машина
За един треньор най-голямото удовлетворение идва, когато вижда отбора си да работи като добре смазана машина, как се допълват като музиканти в оркестър. Да видиш как идеите, които си нахвърлял в тефтера, се случват на терена. Всеки футболист може да ви каже, че през сезона има моменти, в които нищо не се получава както трябва и тогава идва моментът за гениалния индивидуален проблясък.
Нямах представа колко е добър Флориан Вилц, признава треньорът.
През първия сезон, когато се борихме да се закрепим, всички в отбора не спираха да ми повтарят: „Чакай само Флориан да се възстанови от контузията“. Знаех, че Вирц е добър играч, но не предполагах колко всъщност е добър. Първото полувреме срещу Фрайбург беше тегаво, а резултатът беше 0:0. Те се бяха окопали дълбоко в собствената си половина. Тогава Флориан си поведе топката и излъга един, после втори, трети, четвърти и пети защитник, след което отбеляза. Това беше един от онези моменти, в които осъзнаваш, че не трябва да се взимаш прекалено сериозно като треньор. Истинската игра се случва на терена. Футболистите са тези, които остават в историята.
Футболът не е само тактика, но и интуиция. Това е чувството на увереност на целия отбор. За мен е изключително важно да убедя играчите да ми се доверят дори в моментите, когато ги изкарвам от зоната им на комфорт. Не мога да се сетя за по-адекватен пример от втория ни мач срещу Байерн. Събрахме се на разговор и всички одобриха идеята да сменим тактиката. Искахме да контролираме мача дори когато не контролираме топката и да ги чакаме на контри. Това не е обичайният ни стил на игра, но в случая проработи. Първото полувреме завърши 1:0 за нас, но най-важното беше, че не виждах никакъв страх в играчите. Всички бяха прави в съблекалнята. Никой не искаше да седне и да отдъхне. Всички искаха да излязат и да вкарваме още голове. Направихме го, победихме 3:0.
Подигравките вече нищо не значеха. Вярвахме, че пишем историята и това не означаваше просто да станем шампиони, а да печелим всеки следващ мач, и следващия, и по-следващия.
Мания
Като играч винаги искаш да празнуваш, да се отпуснеш и да се насладиш на момента. Но като треньор работата ти е незабавно да почнеш да се тормозиш за следващия мач. Сигурно съм научил това от великите треньори, с които съм имал честта да работя – Пеп, Моуриньо, Рафа, Анчелоти, Тошак, Арагонес, Дел Боске и всички други, за които не се сещам в момента. Чувствам, че това е част от цялото ми същество и тръгва от онези моменти на разнищването на тактиката от баща ми на масата за вечеря. Той изваждаше тефтера и започваше да драска. За мен сега е същото. Може би се превръщам в баща ми. Дори след този сезон, когато се прибрах у дома като победител, единственото нещо, за което можех да мисля, беше следващият мач. За някои това може да звучи депресиращо. За мен си е чисто щастие или да го наречем щастлива мания. Вкъщи вместо „Перико, моля те”, сега се чува: „Шаби, моля те”. И така се затваря кръгът.
Заб.: Изповедта на Шаби Алонсо е публикувана в сайта playerstribune.com.
