Т рябва да прегърна силно майка ми Силвина. През декември 2020 г. бях отчаян. Висях затворен в апартамента си в Брайтън и говорех с майка ми. Без нейната подкрепа нямаше да спечеля Висшата лига и със сигурност нямаше да съм световен шампион. Може би дори нямаше да сте чували името ми. По онова време почти не играех, което си беше срамно, защото бях аржентинец, който носи фланелката с номер 10 на клуб от Висшата лига – сбъднатата мечта на толкова много хлапета от моята страна. Бях никой, името ми беше нищо. Имах чувството, че съм прокълнат. Дойдох в Брайтън от Бока Хуниорс през 2020 г. Дадоха ми да играя с номер 10. Играх един-единствен мач и дойде пандемията от коронавирус.
Депресията
Всичко спря и беше затворено като мен. Дори английския учих в Zoom. „Здравейте, казвам се Алексис. Как сте? Времето днес е хубаво. Много вали.“ Беше много депресиращо. Казват, че заради кариерите си на футболистите им се налага да пораснат бързо. В много отношения това е истина, но за някои неща си остават деца. Това са моментите, когато постоянно трябва да питаш майка си на колко градуса да пуснеш фурната, къде да сложиш праха за пране и на каква програма да пуснеш пералнята. Сега може и да не вярвате, но на Коледа онази година си бях стегнал багажа и бях готов да избягам към вкъщи. Имах и две оферти – една от Русия и една от Испания. Говорех с мама, която беше в Буенос Айрес, и ѝ казвах, че не издържам повече. Тя ме убеди да остана и да преследвам мечтите си. Но майките винаги знаят как да ти кажат точните думи, нали? Тя ме върна в спомените за мечтите ми и мачлетата в задния двор с братята ми. Здрави влизания и шпагати. Единият брат с премазан пръст, вторият с издрана буза, а третият с кръв на челото. „Какво тичаш да се оплакваш на мама? Това е просто кръв, Але.“ Когато учителите ме питаха какъв искам да стана, ги гледах, все едно са паднали от небето. Как какъв? Футболист, футболист, футболист! Мнозина смятат, че всичко е заради баща ми Червенокосия, който е легенда на Бока. За първи път ме заведе на Ла Бонбонера, когато бях на шест години. Помня, че две пресечки ги минахме за един час. Постоянно го спираха за снимки и автографи. Помня, че на един мач много се бях запалил. „Играй, подавай бе, задник. Хайде, събуждай се и вземи да поиграеш!“ Баща ми ме дръпна и ми се развика: „За много отворен ли се мислиш? Как ще се почувстваш, ако играеш и някой келеш зад гърба ти не спира да те псува през цялото време?“ Извиних се, млъкнах и се прибрах с подвита опашка. От този момент нататък никога не съм обиждал някой играч, дори ако гледам мача по телевизията и съм сам вкъщи.
Обратът
След онази Коледа в Брайтън имахме толкова много контузени, че просто нямаше как да не ме пуснат да играя. Сигурен съм, че страшно много хора са гледали и са се чудили: „Откъде се е взел този с откаченото име? Как така е аржентинец, а брадата му е червена? Всъщност дали пък не е шотландец?“ Когато вкарах срещу Евертън през януари, усетих, че всичко се обръща. Оставаха 11 месеца до световното. Помня, че татко ми показваше разни графики и диаграми, според които, ако играя редовно във Висшата лига, ще получа повиквателна. Няколко месеца преди световното мой треньор стана Де Зебри, на който дължа голяма промяна в моята игра. Той ме научи как да сканирам терена и как да определям своята роля във всяка игрова ситуация. Това е все едно на всеки две секундни да правиш моментни снимки на терена и да ги обработваш в съзнанието си. Примерът ми беше Йодегор. Когато играе, главата му не спира да се върти. Според мен той е най-добрият в света по отношение на сканирането. Когато спечелиш доверието на треньора и започнеш да играеш всяка седмица, перспективата да играеш на световното вече не изглежда толкова невъзможна. Никога няма да забравя онова обаждане в хотела. Имахме мач като гости на Уулвърхемптън. Баща ми се оказа прав. Отивах в Катар. С отбора на Аржентина щяхме да пренапишем историята. Пренаписахме я още първия мач със Саудитска Арабия, но в негативен план. Помня, че гледахме на запис как играят с много високо изнесена линия на защита и си казвахме, че ако пробват същото срещу нас, здраво ще се оплескат, ще направят много грешки и ще им зашием поне 15 гола. Само че те просто не направиха грешки. Спомням си, че седях на пейката и зяпах безпомощно. През второто полувреме, когато вече падахме, ни вдигнаха да загряваме. Изведнъж треньорът се обърна и посочи към мен. „Хайде, влизай!“ Усетих пеперудите в корема. Затичах се към пейката. И тогава той подскочи и започна още по-енергично да ръкомаха. „Не, не, не, не ти, бе! Той!“ Оказа се, че през цялото време е сочил някой зад мен. Почувствах се много тъпо. Семейството ми беше там и баща ми гледаше конфузната ситуация от първия ред. Саудитска Арабия изстрадаха своите 90 минути и шокираха целия свят. После дойде нашият ред да страдаме. Разкъсваха ни. Добре че имахме Лео (Лионел Меси – б.р.), който се изправи пред феновете и ги убеди, че не трябва да спират да вярват в нас, че няма да подведем страната си. Прости думи, но трябва Лео да ти ги каже, за да повярваш. Но ние сме аржентинци и знаем, че за да победим, трябва да страдаме. Това е запечатано в ДНК-то ни.
В нощта преди финала спах 10 часа. Самият мач ми е като в мъгла. Изниква ми ярко само споменът как подавам на Ди Мария за 2:0. Не помня нищо след това. По време на дузпите сякаш бях в друго измерение. Гонсало вкара и станахме шампиони. Даже не знаех как да празнувам. Всички скочиха да прегръщат Лео и Дибу (Емилиано Мартинес – б.р.), а аз се бях вкаменил. Не знаех накъде да вървя. Просто се обърнах към семейството ми и им помахах.
Следващото нещо, което помня, е как на следващия ден кацнахме в Буенос Айрес. По улиците имаше пет милиона души. Някои тичаха с километри до автобуса. Помня старци, които плачеха със сълзи и благодаряха, че след 36 години отново сме спечелили титлата. След няколко дни отново бях обратно в Брайтън. Англия в средата на януари! Студ на кутийки и студен дъжд отгоре на всичко. Беше сюрреалистично.
Джеймс Бонд
В края на сезона Юрген Клоп дойде да се видим. Самата среща напомняше на сцена от филм за Джеймс Бонд. Той пристигна със самолет, за да се срещнем на тайно място на половината път до Брайтън. Видяхме се в едно кафене. Изненадах се, че е готов на всичко това заради мен. Бях станал световен шампион, но не бях никаква звезда. Пихме по кафе и той ми каза, че ме иска в Ливърпул. Каза, че му напомням на Гюндоган, който по време на престоя му в Дортмунд се е превърнал в най-добрия халф в света, опериращ между двата пеналта.
От момента, в който се видяхме, бях сигурен, че искам да играя в Ливърпул. Той ме спечели не толкова с нещата, които каза, а с човешкото си отношение. Беше страхотен разговор, който сложи началото на страхотно приятелство. Но всяко нещо изисква време. Клубът на практика бе сменил цялата си халфова линия. Убийствена полузащита, която спечели всичко възможно. Когато аз, Дом, Раян и Ендо (Доминик Собослай, Раян Гравенберг и Уатаро Ендо – б.р.) започвахме, имахме нужда от малко време, за да настроим играта си. Никога няма да забравя гостуването на Лутън. Завършихме наравно 1:1. Когато се прибрахме в съблекалнята, вече знаехме, че сме играли зле. Тогава дойде Юрген и заяви: „Старите ми халфове щяха да имат топките да излязат, да играят и да спечелят този мач.“ Спомням си, че стърчах с поглед, забит в пода. Казвах си – мамка му, прав е. Това беше точката на пречупване за нас. От онзи момент започнахме да играем по-директно, по-бързо.
Няма да забравя как разбрах, че Юрген напуска. Получих съобщение да отида по-рано на разбор. В съблекалнята седнах до Мо (Мохамед Салах – б.р.). Попитах го какво става. „Треньорът напуска“, отвърна той. „Стига бе, майтапиш ли се?“, не можех да повярвам аз. Шокът беше пълен. Мислех, че всичко това е просто шега. Юрген е един от онези хора, които обичат футбола толкова много, че са обсебени от него. Това е нещо като болест. Разтревожих се не на шега. Той ни обясни, че е изтощен до краен предел и има нужда от почивка.
Исках да запазя последните редове за Диого Жота. Още не мога да повярвам, че той ни напусна толкова преждевременно. Бяхме много близки. Той беше много земен човек. За него семейството беше всичко. Никога не е имал претенции да бъде някой, различен от човека, който е в действителност. Знам, че ни гледа от горе и не спира да ни подкрепя. Ако не вярвате, вижте в коя минута вкарва гола Фримпонг в мача за Къмюнити Шийлд. Винаги искаме да побеждаваме, но победите са изстрадани. Страданието ги прави красиви.
The Players' Tribune, Алексис Макалистър
