Д енят се познава от сутринта. Тази максима в пълна степен отговаря на въпроса защо Милан отново удари Интер в дербито. Стартовият план на Стефано Пиоли даде огромно предимство на „росонерите“. Колегата му Симоне Индзаги реагира правилно, но твърде късно, за да стигне до обрат в заключителния отрязък.
Ключът към успеха бе „росонерите“ бе интензивната и вариативна преса. Поначало това е една от силните страни на отбора. При Пиоли начинът на пресиране (зонално или персонално) се подбира според съперника. Срещу Интер той избра персоналната й версия, поемайки риска да атакува агресивно съперника дълбоко в неговата половина. Жиру, Лафаел Леао и Жуниор Месиас действаха срещу централните защитници, Де Кетеларе пое Брозович, а Тонали и Бенасер – Барела и Чалханоглу. Също така трябва да се отбележи, че по фланговете подходът на „росонерите“ бе по-гъвкав, като единствено в централната зоната се играеше строго персонално. Тази комбинация се оказа изключително ефективна, създавайки непреодолими затруднения за съперника. Интер на практика нямаше полезен ход и бе принуден да се откаже от постепенното изнасяне на топката с къси пасове.
Милан напълно разруши обичайните игрови механизми на „нерадзурите“. Статистиката показва именно това. За последните два сезона Интер успешно достига до финалната третина на съперника, започвайки изграждането на атаката от своята третина, в 21% от случаите. Срещу пресата на Пиоли успеваемостта му обаче се стопи двойно. Осезаемо падна и процентът точни пасове при изнасянето на топката. „Нерадзурите“ успяха да се измъкнат от тази паяжина само веднъж при гола на Брозович, но това стана благодарение на нестандартния ход на хърватина и щастливото съчетание на няколко фактора – изключение, което не се повтори повече.
Когато отборът му владееше топката Пиоли използва още един прийом, получавайки допълнително предимство. Става въпрос да позицията на Сандро Тонали, които бе изтеглен наляво, получавайки максимална свобода в градивен план. Тео Ернандес му осигуряваше свобода в тази зона с увличането Дъмфрис. В началото Интер изобщо нямаше полезен ход на тази маневра. После Индзаги опита да реагира, насочвайки Барела в опасната зона, но това бе пожарно решение, което допълнително дебалансира „нерадзурите“. В крайна сметка Тонали в пълна степен се възползва от свободата си, като именно той започна атаката за третия гол.
Индзаги все пак успя да вземе частичен реванш със смените, които почти обърнаха мача. Решаващата от тях бе влизането на Джеко. С него Интер получи необходимия инструмент да преодолява пресата на съперника, макар и доста примитивно с дълги топки. Това обаче неминуемо води до извода, че решението на специалиста да започне мача с двама леки нападатели (Лаутаро Мартинес и Хоакин Кореа) е било грешка.
С Джеко разликата веднага се усети. След влизането му Интер вече имаше предимство при ударите към вратата с 10 на 4, докато преди това безнадеждно изоставаше с 6 към 17. Сега вече Милан бе притиснат в своята половина (за това допринесе и умората) и бе принуден да трепери до края. Пиоли обаче се усети и смени схемата, превключвайки на трима централни защитници, с влизането в игра Селемакерс и Кяер.
Още разработки четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
