- Честита Нова 2025-а! Как я посрещнахте и по време на почивните дни успяхте ли да си отдъхнете, или отново работихте?
- За първа година нямах нито представление, нито предаване. Репетирах почти до самите празници, но Тимофей Кулябин трябваше за празниците да бъде в Германия, което наложи да прекъснем и репетиции, така че аз нямах абсолютно никакви професионални ангажименти в периода на празниците. Мога да кажа, че спях, а когато се събудих, гледах пак да си легна (смее се). Докато бях буден, похапвах (смее се). Мога да кажа, че се намързелувах.
- Как ви тръгна годината? И на 1 януари ли спахте? (Смее се.)
- Не, не спах (смее се). Приех го символично и започнахме годината начисто с моята дъщеричка. В 10 сутринта отидохме заедно с нейната съученичка Далия да се спускат по пистите с шейни. Беше много приятно, защото нямаше почти никакви хора и цялата писта бе само за децата. Беше такъв смях, такива викове от радост и мигове на щастие. Иначе самите първи часове на 2025-а ги прекарахме с дъщеричката ми на площада с намерение да видим светлинното шоу, но гъстотата на мъглата не позволи това да се случи и общо взето нищо не видяхме и не се насладихме на някаква програма, но го изкарахме по забележително красив начин - заедно с дъщеря ми.
- От хората, които си правят равносметки ли сте и ако да, каква беше за вас отишлата си вече година?
- Хващам се, че с напредване на възрастта все по-често започвам да си правя равносметки, но гледам те да не бъдат само за отминала година, а по-скоро докъде съм стигнал и какво ми предстои тепърва да правя.
Гледам, че много хора споделяха колко успешна и силна им е била отишлата си година. И за мен в професионален план беше изключително успешна година, но си тръгнах от нея с един леко горчив вкус поради простата причина, че тази година се замислих малко по-мащабно накъде е тръгнал светът. Дадох си сметка, че хората стават толкова подвластни на егото, че започват да обезсмислят съществуването си. Всеки гледа само собствената си година и как е минала тя, без да си дава сметка, че тази година отново 3 пъти бяхме на избори, в най-големите европейски икономики падаха главите на управляващите, във Франция с нов министър, в Германия се клати парламентът, Британия бе разтърсена от болестите на кралското семейство. Преди броени дни встъпването в длъжност на Доналд Тръмп, където също нищо не се знае. Започва все по-близо и отвсякъде да те обгражда война и си давам сметка, че не върви на хубаво това нещо, което му викаме свят. Дали Илон Мъск не е прав, че търси някакви алтернативни планети да се мести, не знам, но така глобално, като го погледнем, някак не вървят на добре нещата.
Парите, които дадохме за избори тази година, спокойно с тях можеше да се вдигне една държавна детска болница, да не говоря, че ако върнем още 2 години назад, можехме и в някой друг регион да направим. Ако тръгнем да правим такива равносметки, ще ни заболи главата.
- Но пък имаме непрекъснато подобно на цирк шоу в парламента…
- Гледам да не наричам случващото се с името на това велико изкуство… По-скоро е някакъв жесток сеир, от циничните. Не може, вчера са те избрали и първият закон, който да приемеш, да не е бюджетът, а дали да излезеш в отпуск или не. Безумие!
- Някога стояла ли е пред вас опцията да продължите живота си в чужбина?
- Никога не е имало такава опция и не защото съм много голям патриот и родолюбец, просто смятам, че за да съм на този свят и в тази държава, трябва да оставя нещо след себе си, което да бъде полезно за другите. Ако ми предложат да отида да работя в чужбина, бих приел, но след това веднага бих се върнал. И затова изпитвам голямо уважение към всички спортисти, артисти, хора на науките, които винаги се връщат в страната си. Съвсем наскоро слушах едно интервю на Карлос Насар, който сподели как от Катар му предлагат космически суми, за да стане техен гражданин и да ги представлява на големи световни форуми, и човекът отказва. Въпреки че всеки ден слушаме как федерацията по щанги се тресе от скандали и кражби, виждаме как на щангистите не им изплащат премиите и биват изплатени само след жесток медиен скандал и когато видим човек като Карлос, си казваме, че все още има такива светли хора, заради които си струва да останеш и да се бориш.
- Театралните среди също се тресяха от скандали през изминалата година. При този пред Народния театър вие бяхте в центъра на събитията, макар да не вземате участие в спектакъла „Човекът и оръжията“. Вие излязохте и заехте позиция, смятате ли, че случващото беше показно какво не бива да се случва.
- Абсолютно. Това бяха демонстрации на шепа хора, с което видяхме накъде е тръгнало самосъзнанието ни. Аз винаги съм казвал, че един народ без култура автоматично се превръща в стадо, а стадото контрол няма. Грозно е, когато виждаш как една държава и едни хора с претенции за европейци искат да запалят театъра си и си бият артистите. Това е цинично. Мога да кажа от първо лице, защото имах възможност да остана сред хората и да проведа някакъв диалог с всички тези хора. На въпроса ми дали някой е чел произведението, заради което са тук и обиждат актьорите си, и викат срещу тях, защото съм чел доста пъти произведението, аз не намерих един ред, който да принизява българския интелект, култура и т.н. Всеки ден от телевизии, радиа, шоу програми и какво ли още не се прави хумор на гърба на българина, българщината и нашия манталитет. Всички знаем вицовете на Бай Ганьо, но това винаги е развеселявало хората. В един момент някой отнякъде каза, че тази пиеса, която бе политически неугодна за някого, е обидна за българите.
След това шепа хора, чули-недочули, се юрнаха да палят и те театър, добре, ама на въпроса ми дали някой е чел пиесата ми, бе отговорено: „Защо задаваш провокативни въпроси“, а една дама ми отговори: „Аз съм чела малко…“ И как така четеш малко, а всичко си разбрал?!... Това е като да запомниш, че главният герой в „Под игото“ се казва Бойчо Огнянов и след това да кажеш, че си чел книгата… Не, не става. Не знам къде са всички тези хора, които плюха по Народния театър, когато излязоха престъпните схеми на театри и техните директори, къде са тези хора, когато за пореден път се подиграха политиците с нас и ни изкараха отново на избори?! Няма ги същите тези хора… скриха се като мишки в хралупка… не ми харесва това.
- Да се надяваме, че това остава в отишлата си година. Вие сте част от каста на актьори, с които сега работи Тимофей Кулябин по новия си спектакъл. Кога да очакваме премиера?
- Имам късмета за втори път да работя с Тимофей Кулябин. Той отново гласува доверие на екипа, с който работи и по предишната постановка „Нора“. Явно това, което е оставило впечатление у него, е достатъчно силно, за да може да разчита на същия актьорски състав. Премиерата ни предстои евентуално май месец. Проектът, с който сме се захванали, е изключително мащабен и ще отнеме по-дълъг репетиционен процес. Знам, че са правени и други такива представления във времето, но не с такъв размах. Пиесата се казва „Хеда Габлер“, на великия драматург Хенрих Ибсен. Тимофей с неговата различна гледна точка иска да вкара този път града в театъра. Действието ще се развива освен на сцената на Народния театър и на още 5 места в София.
Публиката ще бъде удобно настанена в прекрасния ни салон, а ние ще се разхождаме и в реално време ще бъде излъчвано действието ни на сцената, като естествено изцяло ще кореспондира с това, което се случва на сцената. Много е интересно. Аз лично, признавам си, подходих с голям скептицизъм към този проект, защото не можех да си представя каква ще бъде тази координация между различни екипи - кино, театър и лайв стрийм. Всички тези съвкупности да се обединят в едно нещо ми се струваше нереално, докато не започнахме да репетираме. Видях, че Тимофей си е разкадровал до секунда всички и в момента съм запален в този спектакъл.
- Споменахте думата кино… Липсва ли ви да снимате филми? Мисля, че отдавна не сте участвали...
- Снимал съм, но повече късометражни проекти. Сега ми предстои да започнем снимки в края на януари по нов филм, в който имам голяма роля. Все още не мога да споделя много, тъй като не сме започнали снимки.
Не мога да кажа, че ми липсва киното, защото за мой голям късмет съм от актьорите, които имат възможността да застават пред камера. Да, повечето са късометражни, студентски, които нямат такова голямо разпространение, но това по никакъв начин не ме кара да чувствам липсата на кино в живота си.
- Не мога да ви питам кое ви е по на сърце - театърът или киното, защото това е все едно да ви карам да избирате между двете си ръце, но във времето на моноспектакли и частни постановки замисляли ли сте се за нещо такова?
- Да. Една много голяма идея зрее в съзнанието ми от много дълги години и най-накрая събрах кураж да я споделя с хората, с които смятам да работим заедно и да реализираме проекта. За късмет и радост тези хора прегърнаха идеята. Става въпрос за Яна Борисова като драматург, Димитър Коцев-Шошо като режисьор, Милен Кокошаров като композитор и Елис Вели като сценограф. Всички се запалиха по това, което им споделих, и се надявам съвсем скоро да изкараме нещо различно и много интересно на театрална сцена. Спектакълът ще ме представи в една светлина, в която никой до момента не ме е виждал.
- Много ваши колеги вече се изявяват и като режисьори. Вие имате ли такива амбиции?
- Не. Режисурата е един много по-сложен процес от актьорската игра. Аз изпитвам страхопочитание към това да посегна към тази професия и сега ще ви кажа защо. Ако аз като актьор имам задача да създам един образ, който да защитавам през цялото време, то режисьорът трябва да създаде много различни и многопластови образи, които отново да защитава през цялото това време. Аз мисля само за един персонаж, а режисьорът за всички персонажи и за посланието, което отправя към зрителя. Това е едно много по-мащабно мислене, което на мен все още ми е чуждо. Смея да твърдя, че познавам много добре професията, но това не би ме накарало да добия такова самочувствие, че да се захвана с режисьорска дейност. А ако един ден реша, първо ще уча и тогава евентуално ще направя стъпки, но така да се хвърлям, защото, видиш ли, има много опит - не, не бих рискувал.
- Поговорихме си много за работата ви като актьор, но искам да обърнем внимание и на това, че вече почти 5 години сте панелист в предаването „На кафе“ по NOVA. Какво ви даде телевизията за това време?
- Изключително много. На първо място контакт с едни прекрасни хора, не само лицата, които са всяка сутрин са на екран. Жесток респект към Гала и към всички колеги от панела, но и за всички хора, които са зад кадър и толкова години успяват да задържат предаването да е номер 1 в ефира. За това се изисква изключителен опит и професионализъм. Предаването ми даде за пореден път урока, че ако искаш да правиш нещо, то го прави със страст, желание и с горящо сърце, за да се получава истинско.
Естествено, даде ми изключително много като добавена стойност, като ангажименти. Много проекти се случиха благодарение на телевизията, но не малка е и цената, която плащам, за да съм всяка сутрин на екран и въобще не става въпрос за безсъние и т.н., а факта, че ми отне много от личния живот. Много хора се стремят към популярност, без да знаят всъщност колко коварна е тя. Освен че ни отнема личния живот, трябва да бъдем и много предпазливи с поведението си, защото ние сме пример и не трябва да бъдем лош, а добър такъв.
- Казахте личен живот… свободно ли е сърцето на Дарин Ангелов?
- Не. Там се е загнездило едно малко същество, което отмести всичко, което е било и предполагам и ще бъде. Любовта ми към дъщеря ми и към театъра компенсират много от всичко, което съм загубил по пътя си дотук. Така че чувствам се обичан и чувствам, че обичам. Това са чувствата, за които си струва да се живее.
- Малката Дари от години е в „Бон-Бон“. Има ли вече наклонност към това да продължи с пеене или пък като актриса? За какво мечтае?
- Като всяко едно дете на 8 години всяка седмица си сменя професията, която ще практикува (смее се). Иска да бъде актриса, певица, преуспяла тенисистка, но най-дълго се задържа в полезрението и да е ветеринарен лекар. Често иска да бъде и жената чудо, което също е интересно. Тя си мисли, че това е професия, а аз се стремя да пазя тези нейни мечти възможно най-дълго, защото знам, че още съществува детето в нея.
- А вие запазихте ли детето в себе си?
- Да, мисля, че да…надявам се да съм го запазил. Фактът, че си играя с нея наравно и ми е интересно, показва, че не съм го загубил, а и не искам да го губя. Винаги ще го пазя дълбоко в себе си.
- Какво си пожелавате на вас и читателите ни за 2025-а?
- Банално ще е, но им пожелавам здраве, защото без него сме за никъде! Искам и да им пожелая нещо, което измислих и ми хареса много. Пожелавам им накрая на тазгодишната обиколка около слънцето усмивката им да е много по-блестяща от светлината на слънцето, а сърцата им да са много по-горещи от температурата му.
Елизабет Методиева
