- Г-н Вергов, на 24 януари е кинопремиерата на дебютния филм на режисьора Бойко Боянов „Клас 90“. Как попаднахте вие в това приключение?
- Режисьорът Бойко Боянов ме покани. Доколкото разбрах, той си е представял всеки един от актьорите в ролята на определени герои. Обещах му да се снимам, четохме заедно сценария, подготвяхме се. След това ме поканиха да участвам във филма за Гунди за по-голяма роля от тази, която изиграх. Казах им обаче, че съм поел ангажимент към Бойко и ако съвпаднат снимките, ще се наложи да не снимаме. Бяхме направили вече и костюми за „Гунди – легенда за любовта“, но Бойко реши, че ще снимат, и в крайна сметка снимах с него, защото, както казах, бях поел ангажимент към него.
- И в крайна сметка станахте футболен коментатор във филма за Гунди.
- (смее се) Да. Това беше като моя идея за мисия. Аз съм почитател на ЦСКА, но независимо от кой отбор си, когато става въпрос за легенди, не трябва да има разделение. Опитвам се на фона на растящото разделение да дам своята малка дан, доколко е успешна тя, е тема на друг разговор, в името на обединението.
- Героят ви в „Клас 90“ работи в IT компания в Германия. Разкажете ни малко повече за него.
- Точно така, той е IT специалист и работи и живее в Германия. Действието във филма се развива в една вечер, в която се събира един клас отпреди 30 г. Моят герой е бил любимец на жените и много симпатичен човек. По-късно се оказва, че не е чак така ситуацията, но то и в повечето случаи така се оказва. Уж се познаваме, уж сме били съученици, а се оказва, че не знаем много неща един за друг и най-вече за себе си. Хубавото във филма е, че не знаем много за себе си, а научаваме повече именно в такива моменти и дори бих казал нелепи ситуации. Има една метаморфоза при героя, която ми харесва. Не само при моя герой, разбира се. Това прави филма хубав и гледаем според мен.
- Как се справихте с немския език?
- Незнайно защо битува едно мнение, че аз знам немски, пък аз не знам повече от 5 думи на кръст. Налага ми се в няколко филма вече да говоря на немски. Не ми беше проблем да си науча текста. Благодарение на Катрин Йене, немската актриса, която играе гадже на моя герой, се справих. Заедно работихме много време. Тежкото при снимането бе, че около мен другите герои говорят на български, а аз трябва да говоря и на български, и на немски, пък и да превеждам някои неща. Това беше трудното. Ако е само на немски, иди-дойди, но вече и с българския, а аз и него не го знам много добре (смее се), ми идва в повече малко.
- Споменахте Катрин Йене, прекрасна германска актриса, която влиза в ролята на приятелка на вашия герой. Помогнала ви е с немския. Как се сработихте?
- Катрин партнира много приятно и зареждащо. С нея работихме безпроблемно. Тя имаше сцени и с други колеги на някакъв си техен език, защото те не знаеха немски (смее се), но се получи един изключително приятен, въпреки че беше тежък заради нощните снимки, снимачен процес.
- Германия присъства често като че ли в сюжетите на филми с ваше участие. В „Уроци по немски“ героят ви се беше запътил да живее там, така и не стигна обаче. Вие самият как приемате Германия, обичате ли да ходите там? Минавала ли ви е мисълта да се преместите да живеете там?
- В началото на 90-те съм го мислил и това не се случи. Оказва се, че от по-голямата част от българските поговорки тази най-много работи за мен – „Всяко зло за добро“. Останах в България. Бил съм много пъти в Германия. Познавам някои от градовете, други сега опознавам, защото доста често пътувам, за да играя представления там. Ходил съм само за да гледам театрални представления. Много обичам там да карам колело, защото е много уредено и може да се кара абсолютно безопасно. Откривам всеки път нови неща. Познавам градове като Хамбург и Берлин прилично и въпреки това всеки път научавам повече и повече неща. Германия ме впечатли когато бях 4-5-и клас, бяхме ходили с майка ми и баща ми на екскурзия в Германската демократична република, както беше тогава. Още си спомням Бранденбургската врата, Берлинската стена и всичко. Не можех да намеря обяснения, а и родителите ми не искаха да ми го дадат по разбираеми причини– защо един град е разделен надве. Колкото и да е интензивен животът за живеещите там, когато отидеш ти като турист, особено ако попаднеш в малко населено място, е чудесно да се изгубиш във времето. Там като че ли е спряло. Много любопитно.
- Казвате „Всяко зло за добро“, но все пак – съжалявате ли, че не заминахте?
- Не. В един момент съжалявах, защото имаше неуредица с документите и това ни спря. Сега, слава Богу, хората могат да пътуват безпрепятствено в Европа, не се изискват визи, гаранции и т.н. Не съжалявам, защото тогава хал хабер си нямах да се занимавам с тази професия, с която се занимавам в момента. Затова казвам, че е по-добрият вариант.
- В „Клас 90“ свирите и на китара. Как се справихте и за първи път ли хващате в ръка този музикален инструмент?
- Никога не съм свирил на китара, не познавам нотите, но ходех на уроци специално за филма, и то редовно. Много бях отдаден и на снимките нищо не направих.
- Как така?
- Мисля, че нещо там издрънках, като издрънках е точната дума. Започнахме да пеем със Стефан Денолюбов, не беше по сценарий. Двамата пяхме изключително смешно, за сметка на това фалшиво. Но някак си то много работеше за сцената, която снимахме. Мисля, че Стефан прави изключителна роля в този филм, както и всеки един от колегите. Но Стефан специално ме впечатли много.
- Бихте ли хванали пак китарата някой път?
- Не, не! Ужас! Все повече се възхищавам, аз и преди съм се възхищавал на музикантите. Но не е за мен тази работа (смее се).
- Актьорският състав в лентата е впечатляващ. Как премина снимачният процес и с кого от тях не се бяхте срещали професионално досега?
- С Катрин Йене и с Людмила Митева Даскалова се засичаме за първи път. Снимките преминаха по-добре от очакваното. Първо, аз бих казал, че с всички съм приятел. Второ, всички са утвърдени актьори и се движехме в една естетика и режисьорски задачи, които не се нарушаваха от желание за личностна изява. Мислех, че ще бъде по-тежко, тъй като снимките в по-голямата си част бяха нощни и си казах, че ще бъде страшна тегоба. Аз много мразя нощни снимки, много ме натоварват и много ме изтощават. Но през повечето време бяхме заедно и беше прекрасно. Създаде се една истинска веселост, не изиграна или измислена. Усещаше се тежестта на снимките сутрин, когато трябваше да идвам на репетиции в театъра, но очаквах да е много по-тежко и неизпълнимо. Пък имахме и късмет, че времето беше с нас, студено беше, но не чак толкова.
- Наистина ли режисьорът е трябвало да въдворява ред на снимачната площадка, защото е било много забавно на моменти?
- Да, другите колеги. Когато на терен са Любо Нейков и Роберт Янакиев – не им спират устите. Аз бях изключително концентриран и не се поддавах, затова и играх най-лошо от всички.
- Сигурна съм, че не е така!
- Не, аз наистина не се харесвам никак.
- По принцип в тази роля или като цяло, като се гледате?
- В този филм специално не се харесам как играя. И в други не се харесвам, аз съм много критичен към себе си. Но мисля, че тук можех да направя по-добри неща. Но има ред причини да не се случи и слава Богу съм си дал сметка за тях. Независимо хората какво ще кажат, аз съм разбрал къде съм сбъркал и какво можех да направя. Няма да се повтаря. Остава запечатано на лента. Пък и по този начин изпъкват други колеги (смее се).
- Сюжетът, както казахме, се върти около една среща на класа. Вие самият ходил ли сте на среща на вашия клас години след завършването?
- Ходил съм, но спрях да ходя след една среща, то даже не знам дали са се организирали след това. На тази среща дойде и класният ни ръководител. Попита един съученик с какво се занимава. И той отговори, че работи в министерството, не помня вече кое. И класният го попита какво работи там и той отговори – шофьор. Класният му каза „Аха“ и на съученика ми му потънаха гемиите. Тогава се омерзих и си казах – „Какво правя аз тук?“. Станах и си тръгнах. Няма значение дали си актьор, ватман, товарач или шофьор – всеки е достоен посвоему и не трябва да се гледа на хората по този начин. Поне аз не го възприемам и затова не искам повече да ме огорчават такива неща. Въпреки че беше забавно.
- Всички в „Клас 90“ обаче обичат своята класна. Вие самият спомняте ли си някоя учителка, на която винаги ще бъдете благодарен?
- Имам много такива преподаватели. Една от тях, тя почина, ми беше класна до 7-и клас – другарката Ангелова. Тя много ме обичаше. Преподаваше по един от любимите ми предмети – български език и литература, който аз безкрайно много харесвам. До ден днешен съм й благодарен за това, че мога да пиша що-годе правилно на български език. Познавам много от класиците на българската литература, благодарение на нея, а и не само тях, а достойни автори, които не са били сред класиците. Също така, когато се наложи да уча вечерно, за да работя, тя ми помогна да си намеря работа като сценичен работник в Младежкия театър. И някак си предначерта това, с което ще се занимавам. Аз, когато станах сценичен работник, се влюбих безкрайно в театъра и това ме подтикна след време да кандидатствам.
- Тогава е дошла любовта към театъра. Кога разбрахте обаче, че ставате за актьор?
- Аз все още не съм сигурен, че ставам за актьор. Дойде любовта към театъра, той ме засмука. Работата на сценичния работник е да построи сцената, след представлението да я развали. По време на представлението, ако има някакви промени, да ги направи. Ако няма – колеги сценични работници се занимаваха с неща, които тях ги вълнуваха като игра на карти и т.н. А аз от първия ден още седнах в една от осветителските ложи и започнах да гледам много спектакли, да се интересувам от актьори, драматурзи, режисьори. След това, когато бях в дупка, и се чудех с какво да се занимавам, реших, че в театъра съм се чувствал най-добре и искам да се занимавам с това.
- Имали сте възможност тогава да гледате и да се запознаете с много от големите имена на българския театър. Кой ви направи най-голямо впечатление и си казахте, че искате да приличате на него?
- Да приличам на никого не съм искал, защото не знаех, че ще се занимавам с тази професия. Страшно много хора ме впечатляваха като доайена на Младежкия театър Николай Бинев, светла му памет. Слава Богу, кръстиха театъра на негово име, защото се казваше Народен театър за младежта без име. Неговата съпруга, разбира се, Домна Ганева, много хора ще пропусна, а не ми се иска. И все пак младият Владо Пенев, Петър Чернев, Васил Бъчваров, Маргарита Пехливанова, Вера Среброва, Вихър Стойчев, Стефан Мавродиев, Станка Калчева, Искра Радева, Ицко Финци, Ваня Цветкова… Страшно много са, наистина пропускам някои. Да не говорим за композитори като Хайгашод Агасян и срещи с проф. Здравко Митков, Николай Поляков, Андрей Аврамов… Съжалявам, че изпускам някого.
- Спомняте ли си първото си излизане на сцена като актьор?
- Никога няма да забравя първото представление, в което участвах като актьор. Беше много стресиращо. Имаше едно страхотно, смея да твърдя, представление на Лилия Абаджиева – „Хамлет“. Там нещо стана, някакво разместване, не помня какво, и спешно някой трябваше да влезе в една роля. Това представление имаше турне в Скопие, в Македония, и аз бързо влязох в ролята. Играх като робот, спомням си и до ден днешен. Голям стрес изживях. По принцип да влизаш на мястото на друг актьор, без да си репетирал много време, е ужасяващо в тази професия. Случвало ми се е няколко пъти да замествам приятели. Трагедия е.
- Къде могат да ви гледат днес почитателите на живото изкуство?
- Имам представления в Народния театър, в Театър „Българска армия“ и последното, което изкарахме през декември – „Морето след теб“, една пиеса на Яна Борисова. Режисьор е Марий Росен. Играя с Радена Вълканова, която много обичам, и Петър Антонов. Представлението е един поклон към без време отишлата си директорка на Театър 199 Анна Монова.
- В началото сме на 2025 г. Човек обикновено по това време си прави равносметки. Каква е вашата?
- Нямам много време да си правя равносметки (смее се). Не се и замислям. Живея за мига. Имам цели, разбира се, но не си правя цялостна равносметка никога, защото ме е страх от нея. Правя си за съответната работа само, било то спектакъл, филм или някаква друга изява. Не е дори в края на годината, а когато започвам нещо ново, внимавам в каква насока мисля, правилно ли съм се съгласил да го правя и т.н.
- Какво ново ви предстои тази година?
- Евентуално един театрален спектакъл, който още не е много сигурен. Лятото, живот и здраве, започвам снимки на „Под прикритие“.
- Вие самият фен ли сте на този сериал?
- Да. Аз първо не го гледах от яд!
- Защо?
- Защото продуцентите, които направиха „Под прикритие“, първо направиха сериала „Стъклен дом“. Там трябваше да играем с Владо и Захари, пък те някаква работа имаха и аз останах сам да играя в сериала. Започнах да снимам „Стъклен дом“. След няколко месеца те започнаха да снимат „Под прикритие“. Аз не знаех какво точно снимат, освен че е гангстерски сериал. И Захари ми се обади един ден и ме покани на закрита прожекция, за да си кажа мнението, защото с него сме много близки. И като го изгледах, толкова много ми хареса, че ме хвана яд и им казах – защо не ми казахте и на мен, аз нямаше никога да се хвана с другия сериал, който също не беше лош, но все пак „Под прикритие“ беше… И си казах – „Няма да го гледам, за да не се дразня“. Признавам си го откровено. Но след време се хванах и изгледах всичко и страшно много ми хареса. Сега и по работа го гледах, за да знам къде отивам. Много им завидях, няма да го крия (смее се).
- Работили сте много пъти с Виктор Божинов.
- Виктор Божинов ме откри първи за киното. Бях се явил на един кастинг и той ме взе за една реклама. След това през годините работех в много чужди продукции, на които той беше първи асистент. И след това съм участвал и в негови филми като режисьор. Изключителен творец. Много се радвам, че имам възможността пак да работя с него.
- Щастлив човек ли е Юлиан Вергов?
- Мисля, че да. Да не се хваля много де. Поне много се усмихвам, много е весело. Смятам, че това е начинът да съществуваме добре.
- За вас чашата наполовина пълна или наполовина празна е?
- Аз не съм много по пиенето, честно казано (смее се). Ако по-образно приемем въпроса – чашата е изцяло пълна. Това с тюхкането и полупразната чаша не е моето. Предпочитам да гледам по-позитивно, колкото и да не обичам тази дума, защото всеки я употребява за щяло и за нещяло. Гледам много позитивно на живота и затова всичко е пълно.
- Невинаги обаче всичко е позитивно в живота. Как се справяте, когато дойде негативното? Как се справяте с трудностите?
- Много се шегувам, непрекъснато даже и за всякакви неща. Най-вече със себе си. Смятам, че когато гледаш понякога по-лекичко на проблемите, дори с черен хумор, дори по-лесно се преживяват. Да, имал съм такива пропадания, но дълбоко в себе си, мисля, че е Божи дар, имам тази способност да натъпквам мъката дълбоко в себе си и да не й давам да излиза. Не се ограждам с хора, които ми носят негативизъм. Не се ровя в социалните мрежи. Чета новини и статии, които ме вълнуват в интернет, но гледам да страня от виртуалното. По-скоро гледам да отида в библиотеката, да отворя книги и вестници, откъдето мога да се сдобия с информация. Когато трябва да се вземе гражданска позиция със смисъл обаче, винаги се включвам. Но дотам. Не искам да се натоварвам, дори в професията, с лоши представления, за които съм чул от хора, на които имам доверие. Така е и за филми, независимо български или световни, както и изложби и т.н. Гледам да се дистанцирам.
- Говорейки за социални мрежи – често правят фалшиви профили с ваши снимки и пишат от ваше име.
- Няколко пъти ми се е случвало и гледам с насмешка на това. Странното е, че хората се оставят да бъдат лъгани по безобразен начин, защото едно нещо изплякано в социалните мрежи, умишлено използвам този израз, и хората веднага се хващат. Започват да критикуват, без да знаят дали това е истина или не. По-лошото е нещо друго, на което ми обърна внимание мой приятел. Хората спомагат, ровейки се в социалните мрежи, на някого да забогатява от лъжи. Обърна ми внимание, че има много направени профили със странни имена, които изплякват някаква новина, която в повечето случаи е лъжа. Но понеже слагат интересно заглавие и хората цъкат, и това ги препраща в други сайтове и по този начин те генерират кликове и от тях някой печели пари. Хората не си дават сметка, както и аз не си давам сметка, не съм нещо по-различно, че някой прави пари на наш гръб.
- Предполагам най-важната роля за вас е тази на баща. Какъв родител е Юлиан Вергов?
- Тя тази роля все повече избледнява. Тя ще остане за цял живот, но когато дъщеря ти вече е на 22 години с тенденция да стане на 23, все повече става различно. Слава Богу, ние с дъщеря ми сме много близки. Даже сега изкарахме заедно празниците, което е учудващо за мен, тя дойде с мен в чужбина. Имаме комуникация, но вече не е малкото момиченце, което да нося на ръце и да полагам неимоверни грижи. Смятам, че се справих, като я гледам какъв човек е станала. Харесвам това, което се е получило. Нямам предвид като физически данни и визия, а начин на мислене, възпитание и култура на общуване и поведение.
- За какво мечтаете?
- На този въпрос ще отговоря много банално, но много важно за мен. Да съм здрав, защото, когато съм здрав, работя много лесно и съм много полезен за всички около мен. А аз обичам да бъда полезен, защото не съм философ, но имам няколко лични философии. За мен е много по-голямо щастие да направиш някого щастлив, без да имаш нужда това да ти се връща или да бъде забелязано. Да видиш радост в очите на човек, нямам предвид материални придобивки, те не са най-важните, а че ти си успял да я направиш, да бъдеш част от нея. Това ме прави щастлив!
- Пожелаваме ви да бъдете винаги здрав и да правите хората щастливи!
- Благодаря ви, да ви се връща!
- Последно – какво ще пожелаете на читателите на „Телеграф“?
- Това също ще е банално, но да бъдат здрави, много усмихнати и безгрижни. Усмивката е нещо много важно. Приятели ми се смеят, че винаги, като се разделям с хората, не казвам приятен ден или вечер, а весел ден и весела вечер. За последното най-много ми се смеят, защото звучи малко странно (смее се). Но е важно вечерта да е весела, не лека. Тя, ако е весела, при всички случаи и ще бъде лека!
Това е той:
-Роден е на 15 юли 1970 г. в София
-Завършва актьорско майсторство в Театрален колеж „Любен Гройс“ в класа на професор Цветана Манева през 2001 г.
-Дебютира на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в „Ромео и Жулиета“ по Уилям Шекспир, постановка на Лилия Абаджиева
-Има роли в телевизионните сериали, сред които „Тя и той“, „Стъклен дом“, „Откраднат живот“ и „Отдел „Издирване“
-Има десетки роли в киното, участва във филми като „Мисия Лондон“, „Възвишение“, „Уроци по немски“ и др
Екатерина Томова
