- Г-н Банов, по кината вече цяла седмица е дебютният филм на режисьора Павел Г. Веснаков, в който специално участие имате и вие. Разкажете ни за това приключение, наречено „Уроци по немски“.
- Това е малко дълго приключение, тъй като Павката е такъв режисьор. Той иска да изпипа всичко, да стигне оптималния вариант. Oтдавна знаех, че ще играя тази роля и бях много радостен, че Юлиaн Вергов ще бъде главният герой. С него се работи лесно, както и с Павката. Крайният резултат изцяло зависи от режисьора. В България той е най-важният. Предварителният процес мина и с репетиции като в театрален спектакъл. Това беше добър ход на Веснаков.
С Юлиан Вергов са баща и син в Уроци по немски.
Процесът на снимане мина по 12-13 часа на ден, както са новите правила, и беше сравнително пъргаво. Умората не се усещаше толкова много. Аз имам сравнително малко участие във филма, както и всички останали с изключение на Вергов, тъй като сюжетът е концентриран върху него. Задачата му е трудна и значима. Продуцентите Моника Балчева и Орлин Руевски, който е и оператор, създадоха много елегантна атмосфера. Усещането беше, че снимаме в италианска или френска продукция.
- Разкажете ни малко повече за вашия герой. По какво си приличате и по какво се различавате с него?
- Основно се различаваме с героя по това, че не бих дал съвети и не бих подготвял децата си в тази посока да заминат. Аз бих настоявал и бих им показал с моите действия, че трябва да останат тук, в България. Но в крайна сметка има една скоба, говоря вече за героя – той изпълнява указанията на режисьора и следва сценария. Нашата задача, на по-възрастните хора като мен, е да подкрепяме децата си. После внуците и т.н. Няма друго решение в днешния ден. Демокрацията се отразява и на това. Децата си имат характер и посока, не слушат безрезервно и дори трудно се подчиняват и съобразяват с родителите, така че какво да правим ние по-дъртите – трябва да ги поддържаме.
А пък какво е общото между мен и героя? Приличаме си по мъжкото сдържано отношение към близките си. Малко са прегръдките, редки са целувките и по-трудно изричаме „Обичам те!“. В края на краищата си има параметри, с които се съобразяваме и аз, и децата. А това, че вътре някъде дълбоко е различно – то се усеща по друг начин.
- Как се сработихте с Юлиан Вергов, който играе ролята на ваш син и с когото са повечето ви сцени във филма? Коя беше най-трудната ви среща пред камера?
- И с куче имах сцени, но предпочитам с Юли (смее се). Понякога ми се е случвало да ми е по-любопитно с кучета да играя, отколкото с някой артист, но няма значение.
Не мога да отговоря еднозначно на въпроса коя е била най-трудната сцена. Мога да отговоря малко иносказателно. Има много трудни физически сцени в дадени филми. Има психологически трудни сцени. Но аз имам здраво отношение към този занаят и до ден днешен, не съм придобил такова самочувствие, че да коментирам кое е лесно и кое трудно. Всичко е въпрос на работа. Затова не употребявам израза – много се забавлявахме, както казват голяма част от колегите. Може да се забавляваме, като играем тенис на корт, като хапваме и пийваме. Работата пред камера и на сцена е трудна и отговорна. И понеже нямам самочувствие на голям артист, който може да си прави каквото иска – затова всяко нещо, което правя, го правя с максимална доза концентрация и стремеж да стане прилично. Не мога да кажа тази или онази роля е много трудна. Във филма има жестоко психологическо натоварване, когато разказвам за Германия преди изречението „Махай се от тази скапана държава“, което е текст на героя, не е мой текст. Ако е скапана държавата, тя е скапана, колкото ние сме скапани. Ние си я правим скапана. Държавата си е била добра. Ние сме я съсипали, ние сме я развалили. Демокрацията от толкова години насам го доказва. Излиза така, че всеки си знае правата, но не си знае задълженията. Ако се научим, че освен права имаме и задължения, сигурно държавата ще стане по-малко скапана.
- Героят на Вергов е пред екзистенциална дилема, която го разкъсва отвътре – да остане в България или да замине в Германия. Вие мислили ли сте някога да емигрирате?
- Никога! Аз познавам десетки хора, дори от нашия театрален и кинаджийски кръг, които са се върнали. Не защото камъкът си тежи на мястото, а защото винаги си оставаш чужденец. Там си в друга спирала, особено в нашия занаят. Може би ако си IT специалист или добър спортист, би могъл да имаш успехи зад граница. Тръгването за чужбина има един малко чергарски манталитет – тръгва на всяка цена, но не знае езика, спят в една стая по 8-12 души, ползват една баня и тоалетна, ако има такава, само и само да са там. Това не ми харесва. Мисля си, че съм тук, не защото съм имал приличен живот, a защото съм се стремил да го направя приличен. Пътувал съм доста, но за да гледам и изпитам онова усещане на новото, на различното, но винаги съм се връщал.
- И ние се радваме, че не сте емигрирали и можем да си говорим сега. „Уроци по немски“ представя проблема с общуването в обществото днес. Смятате ли, че хората си говорят достатъчно, защо все липсва някак тази комуникация?
- Не знам. Хората си говорят толкова, колкото имат обходимост, да използвам тази дума на дядо Вазов. Трябва да имаш желание да говориш с някого, но и той да ти отговaря. Трябва да има смисъл в разговора. Вместо да водят празни разговори, хората трябва да говорят това, което чувстват и усещат. Да говорят истината, защото истината е само една. Има гледни точки. Едно време във ВИТИЗ, което сега е НАТФИЗ, имахме спор с една професорска, че имало много истини. Не може да има много истини – истината е само една! Разговорът е особено важен, но той трябва да се води, ако има смисъл. Иначе просто си приказваме.
- Защо хората трябва да отидат на кино и да гледат „Уроци по немски“?
- Не е гаранция, че той ще се хареса на абсолютно всички. Хората са различни. Трябва да има усет, чувствителност за такива неща. „Уроци по немски“ е един откъс от този живот, който не е розов, но за сметка на това е много истински. При наличието на Юлиан Вергов, Стефка Янорова, Геро, Иван Налбантов, Бог да го прости, Меглена Караламбова – някой може да почувства даже, че е част от филма. Трябва да се гледа българско кино, защото е българско. Не това е най-важният компонент. Разказът е важен.
С екипа на Уроци по немски на премиерата.
- Смятате ли, че това, което виждаме във филма, е българската действителност днес?
- За да тръгнат децата на някого за чужбина, родителите така са ги подготвили, така са им подсказвали във времето. Знам, че заплатите са най-ниски в България, но са и най-ниски данъците. Всичко е като скачени съдове. Не бива да гледаме само от тази гледна точка. Иначе като задавам въпроса – колко от тези, които заминаха, се върнаха? Защо не останаха там? Защо от Израел идват да се лекуват в България, при положение че там има съвършена медицина? Знаете ли, че наскоро бях във Финландия и Швеция и там личният лекар консултира само по телефона. Няма такава работа да е на разположение. Панадол – това е, което се дава. Когато много се вдигне температурата, е голямо чакане, като се отиде в болница. Много ни изглежда розовичко навън. A тук не виждаме доброто, а само лошото. Имаме стъпки нагоре и го казвам, защото съм оптимист. Не за сегашните управляващи или за парламента. Просто съм оптимист. Смятам, че всичко зависи от нас.
- Намираме се в навечерието на националния ни празник 3 март. С какви чувства посрещате този празник и как виждате България днес през погледа на един 78-годишен пенсионер?
- Пенсионер, ама работещ. Работя, защото все още мога и усещам, че съм полезен. Научен съм от родителите ми да не се оплаквам. Научен съм да се справям с проблемите. Така е, откакто се помня, и продължавам да се справям и на тази възраст. Ние сме една нация на оплаквачи. Но не правим нищо, за да станат нещата по-добри. Tова, което го правя в Малък градски театър „Зад канала“, го правя за театъра. Това, което правя в киното, се опитвам максимално да го правя добре.
В навечерието на 3 март трябва да ви кажа, че той е велик празник. Много беше кампанийно и некоректно това някои да предлагат да се променя датата на националния празник. Не се съобразяват, не мислят за всички хора. Oще от Политбюро и ЦК на БКП така сме свикнали да работим кампанийно. Винаги тогавашните ръководители казваха - „Трябва да се!“, но не казваха как. И сега чувам подобни фрази.
За мен 3 март е особен, здрав празник. Това, че от една партия го превръщат в политически екстаз, ходейки на Шипка, е съвсем друга тема. Точно кампанийно! Дайте да отрежем и да махнем главите на Паметника на съветската армия. Стефан Цанев каза простичко, като го питаха за паметника - „Аз предлагам, като махат главите на фигурите, да сложат главите на нашите управници“. Калигула правел така навремето – за да не харчи пари да маха целия паметник, маха само главата и я заменя със следващия. Много икономично, нали?
- Какво научихте за себе си в „Уроци по немски“ и продължавате ли да бъдете любопитен към света?
- Продължавам и все си мисля, че до смъртта си ще бъда любопитен. Има толкова хубави неща, които ни заобикалят. Не може да се вторачваме само в черното. Както беше казала една френска журналистка навремето в Кан за един друг наш филм - „Черно, черно, черно и никакви нюанси“. Аз съм привърженик на нюансите.
Уроци по немски
ТОВА Е ТОЙ:
- Роден е в град Карлово на 20 юли 1946 г.
- През 1971 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Боян Дановски.
- През 2016 – 2017 г. е в ролята на професор Камбуров в „Откраднат живот“ по NOVA.
- През 2019 г. играе ролята на прокурор Димитър Чавов в „Дяволското гърло" по NOVA.
- Участва във филмите “Кмeте, кмете’, “Съдията’,”Посоки”, “Корави старчета”,”Летовници”, „Чичо Коледа“ и други.
- Последният филм с негово участие - „Уроци по немски” на режисьора Павел Г. Веснаков, вече е на голям екран.
Екатерина Томова
