- Рене, вие сте част от известните личности в България с призив за опазване на Черно море. Защо се включихте в тази кампания?
- Черно море е едно от най-големите богатства, които имаме. И, разбира се, като всички останали то е оставено на произвола на съдбата, докато ценни видове от неговата флора и фауна биват унищожавани. Прекарвам всяко лято близо до морето и не мога да остана безразлична към кощунствата на бракониерите, свръхулова и мръсотията, която се излива в морето. Чувала съм какви ли не истории от рибари, които използват пиротехника в морето, за да изплашат калкана и той да се забие в мрежите им. При един такъв взрив всичко в този обсег като флора и фауна загива. И това е едно от многото престъпления, които се извършват в Черно море. Ето защо е важно да се направи защитена зона, за да се спасят изчезващи видове като морското конче, делфините и мидата гребен. Също би било добре хората да започнат да се интересуват малко повече откъде идва рибата в чинията им и дали в момента не е забранен уловът й. По такъв начин си отиде скумрията от морето ни, но колко още видове трябва да изчезнат, за да се обърне внимание на този проблем?
- Посланието, което изпратихте, също е заснето на морето. Коя е вашата любима част от БГ Черноморието и защо?
- От петгодишна посещавам всяка година курортното село Лозенец и прекарвам летата си там. Може би поради сантиментални причини това е любимото ми място на Южното ни Черноморие. За жалост селото вече няма нищо общо с това, което беше преди 20 години. Тогава имаше само едно капанче на плажа, беше тихо и спокойно. Но заради посещенията на хора от артсъсловието популярността на селото нарасна неимоверно и неусетно се препълни с барове, ресторанти и прекалено много хора, които селото реално няма капацитета да побере. Предполагам, че всеки човек има носталгични спомени за любимото си място на морето, но може би трябва да се научим да живеем с това, което е сега… или което е останало от него.
- Това лятото на Черноморието започнаха и снимките на най-новия сериал на БНТ "Те, вълните", на който вие сте главен сценарист. Къде снимахте и как протече снимачният процес?
- Снимките на сериала се състояха на Южното ни Черноморие и завършиха през юли. Поради вече поети ангажименти аз нямах възможност да присъствам на снимачната площадка, но знам, че снимките са минали чудесно. Екипът събира такива професионалисти, че просто няма как да бъде друго. По-важното обаче е, че този проект е едно специално „дете“ за всеки един от нас, на което в продължение на няколко години давахме цялата си любов и съм сигурна, че това ще си проличи, когато филмът излезе на малкия екран. Бъдете готови за нещо различно. Без маски и излишни думи. Искрено до болка.
- Идеята за сериала е на прекрасните актриси Теодора Духовникова и Койна Русева, които и участват в главните роли заедно с Радина Кърджилова и Мария Каварджикова. А режисьори на лентата са Неда Морфова и Петър Крумов. Какво ви казаха те, когато се свързаха с вас, и защо се съгласихте да се включите в проекта?
- Тъкмо бях изгледала последния епизод на HBO сериала „Оливър Китридж“ и си казах, ех, защо в България нямаме такива сериали, с толкова дълбоки женски персонажи в главните роли. И в този момент като някакво чудо ми се обади актрисата Теодора Духовникова с такова предложение - да напиша история за сериал със силни главни женски персонажи. Нещо, което осезаемо липсва в българското ни телевизионно кино. Нямаше как да не приема това предизвикателство, защото точно за това ми се пишеше и точно с такива хора ми се работеше - готови да потънат до самото дъно на това, което правят. Само вижте чутовните имена, които стоят зад този проект - взривоопасна комбинация, която съм убедена, че ще отвее зрителя още с първия епизод.
- Каква е връзката между майка и дъщеря и какви истории разказва сериалът чрез тази най-лична връзка между хората?
- Дълго мислих каква да бъде историята и откъде да започна и се запитах – къде най-много боли и се случват хиляди неща, в едно мълчание или един-единствен поглед – в семейството. Така се родиха майката София и трите й дъщери Вяра, Надя и Люба, които пазят дълбоко скрити тайни една от друга. (Има много интересна история зад избора на имената, но за нея ще говоря, когато излезе сериалът, защото е много специална).
Най-хубавото е, че актрисите откриха части от себе си в героините, други пък влязоха в обувки, в които никога не бяха влизали, и именно заради това се случи магията. Магията на киното.
- Екранизацията на вашия роман „Остайница“, която всички очакват, ще стартира в края на 2024 година. Разкажете ни за сътрудничеството ви с режисьора Костадин Бонев и за предстоящите снимки.
- Преди няколко години романът ми „Остайница“ ни събра в творчески екип с режисьора Костадин Бонев. Толкова е хубаво, когато можеш да работиш с хора от твоята кръвна група. Костадин е невероятен професионалист, един от любимите ми български режисьори, с особено отношение и нюх към всеки вид изкуство. В процеса на работа той ми показа тънкостите на писането на един сценарий, на онова, което превръща литературата в кино. Доверието в екипа е най-важната съставка за успеха на един проект. Също умението да забравяш за себе си, да загърбиш егото си и да сложиш на първо място онова, което твориш. Проектът ни мина през много трудности през тези няколко години. Неведнъж попадахме в плаващи пясъци, но въпреки това не се отказахме, защото продължихме да вярваме, че този проект рано или късно ще се осъществи. И така освен от НФЦ спечелихме субсидии от Албанския филмов център и от италианското Министерство на културата. Привлякохме страхотни продуценти от Италия, Албания и Румъния. По-голямата част от филма ще се снима в Албания, локациите вече са избрани. А наесен започват снимките в България. Вълнувам се много и нямам търпение да видя героите от книгата ми как оживяват на снимачната площадка.
- Филмът спечели субсидия от НФЦ. Защо без помощ от държавата се снима трудно, а същевременно заради блокирани сесии голяма част от отпуснатите средства така и не се усвояват и се връщат на държавата?
- Без помощ от държавата не се снима трудно, а просто не се снима. Ако държавата не ти отпусне спечелената субсидия, всички останали спечелени субсидии падат. Нямам желание да коментирам ситуацията в НФЦ и блокираната сесия, която забави снимките на филма ни и на още 6 филма, но ще кажа едно - имаше варианти за разрешение на проблема в началото, имаше опити за диалози, но нищо от това не се случи, защото егото на някои хора се оказа по-силно от избора за решение на проблема. От това винаги си е патило и ще продължава да си пати българското изкуство.
И все пак оставам с надеждата, че този ужасен възел скоро ще се разплете и един ден ние, творците, ще станем малко по-емпатични и солидарни един към друг. Защото не е ли това нещото, заради което се наричаме „цивилизация“? Всичко останало ни заключва в животинския свят на инстинктите, страховете и борбата за оцеляване. И няма излизане оттам.
- Какво бихте посъветвала хората – първо да прочетат романа или първо да гледат филма?
- Първо да прочетат романа. Бих ги посъветвала, когато четат една книга и после гледат филма, да не търсят първосигнално разликите между двете. Разлики винаги ще има, защото това са два различни вида изкуства със своите специфики и начини на разказване на една история. Освен това онова, което виждаме във въображението си, когато четем, е невъзможно да го видим на екрана. Както писателите не могат да поставят върху белите листи точно това, което виждат в главата си, докато пишат.
- Вие сте основател на най-успешната Академия за писатели у нас - „Заешка дупка“. Разкажете ни за този ваш проект?
- Академия за писатели „Заешка дупка“ вече 9 години събира пишещи хора, които се обучават професионално и работят рамо до рамо с едни от най-изявените имена в българската литература, кино и театър. Направих тази академия, защото имаше спешна нужда от нея. Хората на словото имат нужда някой добър писател да ги напътства, да им даде обратна връзка за това, което са написали, да ги стимулира да откриват сами грешките си. Голяма част от курсистите ни са публикувани в едни от най-добрите ни издателства и литературни списания и сборници. Много от тях печелят големите ни литературни награди и издават бестселъри. Техните успехи ми дават вяра за българската литература, която идва, и са онова нещо, което ми шепти „Има смисъл. Продължавай“. В момента тече приемът за есенното ни издание и с любопитство очакваме новите таланти на перото.
- Днес сякаш всеки си мисли, че може да пише и да издава книги. Смятам, ще се съгласите с мен – не е редно да се случва това. Защо халтурата навлезе и в литературата според вас?
- Има хора, които слагат по дума на ред и обявяват това за стихотворение. Други пишат сантиментално есе и обявяват това за роман. И в това няма нищо лошо. Всеки има право да пише каквото и както реши. Тъжното, поне за мен, е, че читателите стават консуматори на тези бързи чувства, които се носят по повърхността. На тази бърза литература, в която нямат шанса да влязат по-дълбоко като в един сериозен роман например, който после ти държи влага с дни, месеци, дори години. В тази литература катарзисите не са бомби, а пиратки. И думите не са камъни, а сапунени балончета. И тук вече читателят трябва да направи своя избор какво да продължи да чете и какво да остави настрани. Както правим избори какво да ядем.
- Има ли вечен въпрос, на който все още търсите отговора?
- Дали има живот след смъртта. Но с годините разбрах, че по-важно е да си задаваме въпроса има ли живот преди смъртта.
- Остава ли ви време за почивка и какво обичате да правите в свободното си време?
- За мен няма работно и свободно време – и двете се сливат в едно. Когато пиша книга, мисля за нея денонощно, но с времето се научих да си давам празни дни, в които да не правя нищо или да правя онова, което ми се прави в настоящия момент. Хубаво е да отделяме време за нищоправене, без телефони, без телевизори, дори без книги. Но можем ли? Можем ли да останем сами със себе си за малко и да обикнем онова, което сме, без да го осъждаме или мразим? Мисля, че това е най-големият лукс за човечеството в наши дни.
- Коя е последната книга, която прочетохте и с какво ви вдъхнови тя?
- „Торто Арадо“ на Итамар Виейра Жуниор, в превод на прекрасната Рада Ганкова, която имам щастието да ме превежда на бразилски език. Историята разказва за робството в плантациите на Бразилия и е изумително колко близко усещам това място, тези хора и този живот. Понякога си мисля дали не съм живяла там или просто наистина има нещо, което ни свързва на базисно ниво с бразилците и бита им. И дали това не е робството? Силно препоръчвам тази книга, която, освен че е блестящо написана, беше заслужено номинирана за литературната награда „Букър“ тази година.
- Откъде всъщност черпите вдъхновение?
- От извора.
- От кои хора сте – които сядат и пишат на един дъх, или от тези, които постоянно спират и започват наново?
- Които сядат, пишат и дъхът им спира.
- За какво мечтаете?
- За повече сега и по-малко вчера и утре.
- Какво пожелавате на читателите на „Телеграф“?
- Да обичат себе си така, както обичат хората, които най-много обичат.
Това е тя:
Рене Карабаш е литературният псевдоним на Ирена Иванова
Родена е на 8 юли 1989 г. в Ловеч
Завършила е Гимназията за чужди езици "Екзарх Йосиф I" в града, има бакалавърска степен по приложна лингвистика (английски и френски език) от Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий"
Стипендиант в Западен католически университет в Анже, Франция
Магистър е по театрална режисура към Нов български университет
Екатерина Томова
