- Веско, ти си най-усмихнатият ми съученик от Средното музикално училище „Любомир Пипков“. Какво изпълва сърцето ти с радост?
- С най-много радост ме изпълват моментите, в които имам време за най-близките ми хора. Когато не трябва да бързам за концерт или за някакво друго събитие. Когато мога да съм с тях – със Станислава, с Луиза, с Виктор и Артур, с моите родители, изобщо с хората, които обичам. Тези моменти ме изпълват с много радост.
- По време на най-топлите семейни празници в годината всеки очаква коледни чудеса. Твоето вече се случи – какво е за теб раждането на дъщеричката ти?
- Раждането на Луиза за мен наистина е най-голямото чудо в живота ми, защото особено на моята възраст нещата стоят по съвсем различен начин с бащинството и с това да имаш детенце (в този момент бебе Луиза решава да се включи в разговора и започва да гука – бел. а.). Всичко е много по-осъзнато, много по-дълбоки са усещанията към това малко същество, към този нов живот. Така че това може би наистина е най-голямото чудо.
- От снимките, които всичките ти приятели и фенове обожават да гледат, се вижда абсолютна семейна идилия. Как успя да постигнеш това?
- Ние вкъщи сме много открити, защото обичаме да сме с хора, обичаме да споделяме нашите щастливи моменти с хората. Може би заради това и се получават нещата, защото сме естествени и за нас е съвсем нормално да споделяме нашето щастие с приятелите ни и с хората, които желаят да бъде споделено с тях. Вероятно затова много хора откликват на тези моменти, които споделяме в общественото пространство.
- Познавам те от малък и знам, че това, което хората виждат у теб, е самата истина. Винаги си греел, винаги си летял в облаците – това последното и буквално. Какво може да те приземи?
- Стремя се да правя всичко, което ми харесва, и да се усмихвам повече. Какво може да ме приземи? Зависи в какъв смисъл е това приземяване. Ако е в малко по-сериозен смисъл, може да ме приземи човешката глупост, защото пред нея сме винаги безсилни. Но с годините съм си изработил стратегия (смее се – бел. а.) и я следвам, когато се сблъскам с нея. В повечето случаи успявам, но в някои не, мога да си призная. Защото наистина човешката глупост е почти непобедима. Но поне съм си изградил стратегия да не страдам прекалено много от нея (смее се – бел. а.).
- За мен ти си съвременен будител. Възприемаш ли се като такъв?
- Много ти благодаря, че мислиш така. Бих се радвал, ако събуждам у хората интерес към музиката, желание да слушат красива музика, да са в залата с мен, да споделят с мен тези моменти. Бих се радвал, ако са повече тези хора. По този начин бих ги държал будни за голямото изкуство.
- Какво ти казват хората, когато те срещнат на улицата? Ти си много популярен и обичан човек в България, тук сигурно няма човек, който да не знае кой си.
- Наистина преди известно време се сблъсках с това колко много хора действително ме познават. Аз самият бях учуден от това. Един таксиметров шофьор ме погледна и ми каза: „Ти ли си Веско Ешкенази, дето свири на цигулката?“.
Веско Ешкенази
Тук в Холандия казват, че ако таксиметровите шофьори те познават, значи всички те познават. Така че това ми направи много мило впечатление. Този шофьор се оказа меломан и човек с интереси в музиката и ме следи, но беше фрапантно, защото не го очаквах. Много ми е приятно винаги когато срещам хора по улицата и ме спират. Приветствам ги с усмивка, благодаря им, пожелавам им хубав ден. За мен е логично да те познават хората, когато си публична личност. Радвам се, че има публични личности, които са в класическата музика. Трябва да има повече такива хора, както и колкото се може повече хора, които да ги гледат.
- Ти си музикантско дете. Това, което хората може би не знаят за теб, е, че майка ти Марта и баща ти Пантелей са също толкова усмихнати и ведри, от тях си го наследил. На какво те научиха родителите ти?
- Това, на което ме научиха Марта и Пантелей, е трудът. И другото, на което ме научиха, е да се отнасяме към хората по начина, по който искаме те да се отнасят с нас. Тези две неща са главните, за което съм им много, много благодарен. Те, както много хора знаят, дълги години свиреха във водещи оркестри в България. Баща ми беше много дълги години първи кларинетист на Софийската филхармония, може би около 40 години. Майка ми също толкова дълго беше виолистка в Софийската опера и балет. Научих се на труд, да обичам музиката, както казах – да се отнасям към хората човешки. Изобщо аз и брат ми Мартин сме възпитани в такава среда също и от баба ми Виолета, която живееше с нас, така че тя на практика ни е отгледала.
- На един от концертите поднесе букет на майка ти – много мил жест на синовна обич. Кажи ми кои са най-топлите ти семейни спомени от детството.
- За това заслуга имат пак моите родители, баба ми и дядо ми, брат ми Мартин, другите ни роднини, с които сме много близки. Това са братовчедите ми Хари и Максим, техните родители Хари и Станка, изобщо ние бяхме едно много голямо семейство, но наистина най-топлите ми детски спомени са от онези празненства по случай рожден ден или по случай друг такъв семеен празник, в който се събираше наистина цялата фамилия. Идваха някъде 20-30 души в холчето на апартамента, в който живеехме с баба ми и дядо ми в жк „Дружба“ и беше прекрасно. Смеехме се, свирехме с брат ми и братовчедите ми за събралата се аудитория, изнасяхме малък концерт, имаше хубави неща за хапване. Най-хубавото е, че като деца сме израснали в едно много голямо и сплотено семейство.
- Какви подаръци си пожелаваше като малък за рождения ден и за Нова година?
- Пожелавахме си Дядо Мраз да ни донесе любима играчка. Аз много обичах конструктори самолетни, на които им се лепят частите, миниатюри на истински самолети. Това ми беше много приятно занимание и винаги се радвах, когато ми подаряваха такова нещо за Нова година. Поръчвахме си също така сладки неща, особено брат ми. Той много обичаше течен шоколад „Нутела“. Имаше една голяма история, в която получихме двамата по един голям течен шоколад. Брат ми си го изяде набързо. Аз обаче съм от пестеливите и си го бях оставил така, да си го гледам. Докато след един-два месеца, когато го отворих, се разбра, че всъщност брат ми междувременно го е изял и него. Настана лют скандал тогава, но сега е мил спомен.
- Кой беше най-послушен от вас двамата с брат ти и братовчедите ти, които също са музиканти? Какви бели правехте заедно?
- Много бели сме правили с брат ми Мартин, но най-палави бяхме, когато се събирахме с братовчедите ни Хари и Максим. Имахме едни книжки за бойни изкуства и превръщахме хола в зала. Сваляхме възглавниците от леглата и превръщахме хола в тепих, за да изпробваме различни хватки от джудо и карате за ужас на нашите родители. Играехме също и на шах и там също имаше много смешни моменти, когато някой отиде до тоалетната, а другият му размества фигурите. И после, когато се върне, започваше скандал (смее се – бел. а.). Имаше едни самолетчета, които обичахме да пускаме. Те бяха много интересни, навиваха се с ластик. Хари и Максим живееха на 16-ия етаж и ги пускахме оттам, а те летяха много надалече. Това са ми спомените от детските години и бяха много, много хубави.
- Кой е най-щастлив от раждането на Луиза – ясно е, че ти си най-гордият, но кой от близките ти най-често ти пожелаваше това да ти се случи?
- Със Стаси сме заедно 14 години. В първите години бяхме заедно, обикаляхме целия свят, свирехме напред-назад. Тя с много ангажименти. Имало е случаи, когато да не сме заедно седмица-две и се срещаме на амстердамската аерогара – единият пристига, другият заминава. Ето такъв начин на живот имахме много дълги години. Когато дойде пандемията, изведнъж трябваше да сме на едно място. Това беше голям тест за нас и ние го минахме. Преди две години се оженихме, след това дойде и Луиза. Всъщност никой не ни е пожелавал това да ни се случи, на нас не са ни се бъркали нашите роднини. Ние си го пожелахме и заради това дойде това прекрасно същество.
- Знам какво означаваше за теб покойната ти първа съпруга. Ангелина Атанасова ми беше учителка по цигулка и много я обичах. Не искам да те връщам към миналото, макар че то е изключително ценна част от живота ти. Кажи ми защо при толкова много музиканти в семейството ви синовете ти избраха друг път.
- Така се случи. Виктор и Артур са учили малко цигулка с майка си в началото, когато са били съвсем мънички, тя ги учеше. Но след това нямаше как да продължат, а и те самите в даден момент ми казаха: „Виж, баща ми, не мислим, че ще станем толкова добри, колкото теб, така че ще правим нещо друго“. До ден-днешен и двамата много обичат музика, и двамата се занимават с музика в свободното си време, но наистина не продължиха с цигулката.
Веско със синовете си Виктор и Артур.
Разбирам ги донякъде, може би са били прави. Много е трудно да тръгнеш по стъпките на родителя, който е постигнал доста, а пък не е много сигурно, че те ще могат да го стигнат. Това до голяма степен поставя под напрежение децата и в един момент не е добре за тях, така че аз ги разбирам и уважавам техния избор. И двамата имат прекрасни професии. Те са в трийсетте си години и двамата. Трудно е да се повярва, но децата много бързо растат. Виктор и Артур са много щастливи с това, което правят.
- Изглежда, че си решил да поправиш „грешката“ с момчетата – признай, че Луиза ще свири на цигулка. Нали не бъркам, че тя се заслушва и показва музикантско ухо?
- Не грешиш. Тя наистина от много малко бебе разпознава звуци, особено на цигулката. Това много ни учудва. Ние се опитваме да не сме от тези родители, които хвалят децата си и си мислят, без да има защо, че са най-гениалните. Но наистина ми прави впечатление, че е много музикална. Винаги, когато й пускаме музика, се заслушва, усмихва, забавлява се. Дали ще свири на цигулка, не знам, защото това е много трудно нещо. Но поне се надявам да се опита и ако й хареса, аз мисля, че ще имам време да се занимавам с нея, защото вече не съм в онази възраст, в която имам тепърва да се доказвам и да работя за кариера. Мога спокойно да обърна внимание на нея за това да се научи да свири на цигулка, ако тя има желание. И наистина може пък между тримата, батковците и нея, тя пък да реши да се занимава с цигулка, кой знае.
- Какво е за теб цигулката – много музиканти от твоя ранг се венчаха за нея. Ти успяваш да съвместяваш нещата. Толкова ли голямо е сърцето ти, че в него има място за толкова много любов?
- Цигулката е второто ми „аз“. Не съм се венчал за нея, защото това съм самият аз. Цигулката е част от сърцето ми. Но аз винаги съм успявал да разграничавам нещата. Това все пак е работа. Може би за хората ще прозвучи странно, но това, което правим на сцената, е нашата работа. В личния си живот обичаме нашите най-близки и сме всъщност най-обикновени хора, така че колкото и да е близка цигулката до мен или да съм самият аз в нея, най-много обичам близките си хора, като, разбира се, никога не бих искал да се разделя с цигулката.
- Много е писано и говорено за успехите ти. Само хората, които се занимават с изкуство, знаят с колко много труд, постоянство и воля е свързано това. Имало ли е моменти, в които да си искал да се занимаваш с нещо различно?
- По принцип не съм имал даже време да си помисля дали е могло да се занимавам с нещо различно освен с цигулка. Единственото, с което съм се опитвал да се занимавам, и то от чисто любопитство, е дирижирането. Известно време учих и се занимавах с това, даже правих някои концерти тук в Холандия, във Финландия, в България даже съм дирижирал един-два концерта. Пак казвам – от любопитство, защото за мен винаги е било важно като концертмайстор да разбирам материята, с която се занимава диригентът, защото тя е коренно различна от нашата. И да знам точно как да реагирам на всичко, което прави един диригент, което иска, показва и т. н. Но като цяло не съм имал време да се занимавам с нещо различно от цигулката, защото съм бил твърде зает с нея. Ако е трябвало да правя нещо друго, преди или вместо цигулката, може би пак щеше да е в сферата на изкуството. Вероятно щеше да е актьорско майсторство. Много ме вълнува това, което правят актьорите, това, с което се занимават. Може би щеше да е това. Но не мога да го знам със сигурност.
- Как си почиваш и правиш ли го изобщо, остава ли ти време за това?
- В момента си почивам с това прекрасно бебе Луиза. Това ми е времето за почивка, аз напълно се разтоварвам с нея, правим различни неща, разхождаме се, играем си. Много ми е приятно, че точно това е начинът, по който си отдъхвам от напрежението на сцената.
- Като човек, който се занимава с култура, за какво ти е болно, когато разговаряш с музикантите, които останаха да живеят и работят в България?
- За колегите в България неведнъж съм се застъпвал. Преди години си спомням, че се застъпих за по-доброто заплащане на колегите в „Софийски солисти“ и после на радиооркестъра. Според мен тази професия е недооценена. Не само в България е така, но тук е много тежко положението на музикантите. Те всъщност нямат никаква мотивация да се развиват и да работят в страната. Много други професии получиха тази мотивация и има много млади хора, които с удоволствие остават в България, за да работят срещу добро заплащане и да създават семейство. Това при музикантите не се случи, напълно неразбираемо защо. Знам, че нещата не вървят на добре, но им желая това да се реши и да имат по-добро заплащане на труда си, за да имат мотивация и да се радват на това, което правят, защото при много от тях наблюдавам индеферентност, която е напълно разбираема.
- Какво трябва да се случи, че политиците да осъзнаят колко важно е да се обръща внимание на изкуството?
- Ако говорим за политици и музика, България не е единствената страна, в която политиците не се интересуват много от музика. В момента имаме този проблем и в Холандия, въпреки че нещата не са съпоставими. Но идва едно такова поколение, които нямат много интерес да слушат музика, не знаят много за нас. Това като че ли е доста далечно от тях, така че не е само в България този проблем. Той е социален, създаден от това, че музиката отдавна не влиза в учебниците както преди, да има предмет, който сериозно да се изучава в нормалните, обикновените училища. Въобще фокусът не е вече върху класическата музика, тя е някак като отживелица и съответно става малко като музеен експонат, което е много опасно за тази професия, ако продължи. Не знам как това да се промени, не съм всезнаещ и не това е моята професия. Но ми се струва, че имаме нужда да стигаме до повече млади хора и към това се стремя и аз в моите концерти, затова и правя различни видове програми – не само с класическа музика, но и специално аранжирани неща, за да може тези хора да разберат какво е музика, какво е оркестър, какво е диригент. За да може да се събуди в тях интерес и да продължат да идват в залите.
- Положи големи грижи за една кауза – спасяването на Музикалното училище, в което премина детството ни и което даде на България велики таланти и повод за гордост. Какво още би искал да спасиш от историята, от миналото, от настоящето?
- Старото музикално училище на ул. „Оборище“ 5 наистина е наша слабост – на всички, които сме учили там. Много големи музиканти са излезли с него. Аз не мога да си припиша, че съм спасил сградата, но положих усилия и се радвам, че тя беше възстановена и сега се използва като галерия на мястото на нашата зала, в която сме свирили и сме изнасяли продукции. Това много ме радва. Какво бих искал да запазя? Може би това, което беше преди 2000 г. За мен това не бе само началото на нов Милениум, а и началото на промяната в хората, началото на интернет, на социалните мрежи, това, което всъщност ни промени нас, хората – в много отношение в по-добро, но в други – за по-лошо, защото се отчуждихме, разделихме се много. Би ми се искало да запазя отношенията между хората, които съществуваха преди 2000 г. Също така ми се иска да запазим младите хора, тяхното любопитство към това как можем да живеем по-добре с интерес към изкуството, към музиката. Ето тези неща ми се иска да запазя.
- Следиш ли политическите процеси у нас, на прав път ли сме или буксуваме?
- Тук ще съм много кратък. Мисля, че в момента сме на прав път. Само това ще кажа. Иска ми се България винаги да е свободна, демократична държава. И всички ние да се стараем да остане такава.
- Съпругата ти Стаси е слънчево момиче, същата като теб, двамата греете един до друг. Как се намерихте, как пламна любовта между вас – като по ноти или импровизация?
- Със Стаси ни събра отново музиката – какво ли не прави тя за нас. Събират ни усмивките, смехът. По ноти или импровизация? И двете бих казал. Хубаво е да се съчетават и двете – както в музиката, така и в живота.
Веско със съпругата си Стаси и бебе Луиза. Снимката е с послание: Нека не спираме да вярваме в чудеса. Те са около нас. Ние само трябва да спрем и да ги видим!,
Сега повечето дни минават по ноти, защото трябва да се грижим за Луиза и тя изисква точно определени неща, но имаме големи планове да импровизираме и в бъдеще, така че това е при нас. Чудесно е да има промени в живота на човека и да са към по-добро.
- Как приспивате Луиза – с приказки за принцеси или с музика?
- Случаят с Луиза и съня е много интересен. Тя е много усмихнато и енергично дете. И също така съня го няма за нищо. Затова като тръгнем да я приспиваме, по-скоро приспиваме себе си с песен. Дали ние нея приспиваме или тя нас – е отделен въпрос.
- Какъв късмет си пожела да ти се падне от новогодишната баница лично на теб и семейството ти и какъв – на България?
- Малко шаблонно ще прозвучи, но единственото, което искам, е здраве, защото без него няма нищо друго. Това искам за мен, за Луиза, за момчетата, за родителите ми. За България искам да пожелая една много успешна 2024 г. Нека да сме свободни, нека да сме мирни, задружни. Да има по-малко разделение сред българите. И нека да имаме една цел за България, защото в един момент това е може би най-важното. На моята публика искам да пожелая да обичат все така музиката и да сме здрави, за да се срещаме в залите. И винаги да е топло в сърцата ни!
Това е той:
- Роден е на 3 март 1970 г. в София.
- Баща му е кларинетист, а майка му - виолистка.
- На 11-годишна възраст Ешкенази става концертмайстор на Детско-юношеската филхармония на проф. Влади Симеонов.
- Завършва Националното музикално училище „Любомир Пипков“ и Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“.
- Лауреат е на международните конкурси в Пекин, „Виенявски“ (Полша) и „Карл Флеш“ (Лондон).
- Бил е солист на Английския кралски филхармоничен оркестър и Лондонската филхармония, оркестрите на Монте Карло и Мексико Сити.
- От лятото на 2000 г. свири на цигулката „Гуарнери дел Джезу“, произведена през 1738 г. и предоставена му от фондация към Дойче Банк, Амстердам.
Кристи Петрова
